СЛУЧАЙ
СЛУЧАЙ
Ще се разминем, драги мой.
Завинаги ще се разминем с тебе.
Разкъса се войнишкият ни строй
и дружбата е спомен непотребен.
Какво да правим? Случва се това.
Дори умът не може да се брани.
Сърцата имат собствени права,
от проверени чувства изковани.
Проверката завърши в кратък срок.
Това ли младостта ни заслужава?
Аз зная, че си хитър и жесток,
ти знаеш, че не мога да прощавам.
Какво остава повече? Пред нас
извиват две пътеки разделени.
Но аз ще помня оня първи час,
когато тръгна като брат до мене.
Повярвах: в ясен ден и черна нощ
ще бъдем с тебе искрени другари.
Но ти си носил в пазвата си нож,
но ти си чакал в гръб да ме удариш.
Сега - довиждане! Върви напред!
Стани дори Америко Веспучи!
Бъди и свръхталант. И свръхпоет.
За мене си един банален случай.
***
Нали си ботевец? - Бъди
докрай такъв, докрай такъв!
Върви през болки и беди
с огньовете на свойта кръв!
Върви към подвизи! И знай,
че няма връщане назад!
Върви напред! И се отдай
на своя рай и своя ад!
Помни какво е днес двубой,
какво е чест, какво е дълг!
Но не забравяй, мили мой,
Хаджи-Димитровия вълк!
ГАСЕНЕ НА ВАР
- Момче, очите си пази!
Очите си пази, защото…
Ах, колко вар ще се гаси!
Тежи в ръцете ми греблото.
Но дърпам аз. Проклета вар.
Шуми. Набъбва. Огън пръска.
И като в някакъв кошмар
със сини гейзерчета съска.
- Момче, очите си пази! -
повтаря старият варджия.
Ах, колко вар ще се гаси!
По вените ми тръпки бият.
Люлее се под мен пръстта
и вече свят ми се завива.
Но трябват сили за варта,
но трябва мъжка съпротива!
- Момче, очите си пази! -
варджията едно си знае.
Ах, колко вар ще се гаси!
Това е творчество! Това е
навлизане в незнаен пласт.
По скулите ми пот се стича.
И зрее чувството, че аз
на негасена вар приличам.
- Момче, очите си пази! -
не спира старият варджия.
Ах, колко вар ще се гаси!
Коварна вар у мен самия.
Гаси, приятелю, в а р т а -
докрай, до зрънце, без остатък!
Дордето падне вечерта.
А може би и по-нататък!
1971
ПРОЛЕТНА ТРЕВОГА
Сякаш бели съзвездия светят
и стопяват студения мрак.
Разцъфтяха ли всички дървета?
Или пада загадъчен сняг?
Зазорява ли? Птици ли пеят?
Или буйни реки?… Пролетта
с разцъфтелите клони се смее
и пробужда треви и листа.
Пролетта! С тънкострунни гъдулки
свири вятърът в синия хлад.
Ранобудни, прибулени булки
са дърветата с първия цвят.
И горят, и горят в оня огън,
който носи и ражда живот.
Аз ги гледам и мисля с тревога:
Всеки цвят ще завърже ли плод?
1960
ОБЕТ ПРЕД БЪЛГАРИЯ
Но аз оставам,
аз и днес оставам
наследник на безсмъртни имена.
И през горчиви сълзи продължавам
да пея: „Горда Стара планина…”
И винаги
под изгрев или заник,
бих минал и през иглени уши,
за да пребъда като верен бранник
на българите с български души.
Затуй будувам.
И не падам ничком.
И не целувам чужди знамена.
И казвам аз: „България над всичко!”
Над всичко! И за всички времена!…
2000
КАЛОЯН
Над Царевец пожарища догарят.
И там, над бездните на Търновград,
препуска Калоян! Препуска царят -
обречен, отмъстителен и млад.
Косите му - по-весели от цвете,
очите му -по-гневни от стрела.
А Янтра с грохот блъска бреговете
и слуша плач от Лобната скала.
Безмилостна е царската присъда,
буши в реката страшен водовърт.
Препуска Калоян - жесток и мъдър -
и с меч раздава слава или смърт.
Не знаят рицарите тази мяра.
И там, през оня кървав ураган,
препуска Калоян, препуска царят
на яростна и зла, и свята бран.
Тръбачи на България, тръбете!
Погледайте: от първия си час
препуска Калоян през вековете
и търси свои внуци между нас.
1965
ТРЕВОЖЕН ПОВИК
Един тревожен повик из ефира
като жестока истина звучи:
- Ей, българи, България умира!
Умира пред самите ни очи!
Безродници без милост я раниха,
безумци я разкъсаха на две.
И в нейната съдба трагично-лиха
бушуват чуждоземни ветрове.
Потъват в мрак Родопите и Рила,
и Добруджа, и Стара планина…
Земя, земя, защо си ни родила,
когато свихме всички знамена?
Един е болен, друг се спотаява,
а трети дреме в позлатен кафез.
Къде е българската стара слава?
Къде е българската горда чест?
По дяволите всички смешни роли
и всички нимби от словесен дим.
Не Занзибар - България ни моли
от скоротечна смърт да я спасим!
1999
В ДЪЛБОКАТА НОЩ
В дълбоката нощ
до полуда залитам,
останал без воля, без порив и мощ.
И чудом се чудя
кого да попитам
за вярна посока в дълбоката нощ.
В дълбоката нощ
не блестят светофари
и всичко прилича на гибелна площ.
И нямам приятели,
нямам другари,
когато се лутам в дълбоката нощ.
В дълбоката нощ
няма брод и пътека,
ни манна небесна, ни повик на вожд.
И става така,
че човек за човека
е хищник в дълбоката българска нощ.
2000
ТВОРЦИ НА ИЗКУСТВОТО
Душата ме боли от изневери,
от размисли, от разпри, от раздори.
А кой е Моцарт? Кой е Салиери? -
Не може никой днес да отговори!
И сякаш по принуда сме събрани
в една огромна лудница, където
лекуваме съдбовните си рани
и ровим из калта на битието.
Изкуство ли? Каква бе тази дума?
В пределите на нашата държава
разрухата върлува като чума
и всичко се купува и продава.
И всеки за живота си трепери,
и всеки за насъщния се бори.
А кой е Моцарт? Кой е Салиери? -
И Бог не може днес да отговори!
1998
СНИМКА
С наведени очи - така ме снима
добрият, стар и хитър фотограф.
Навярно бе разбрал, че в мене има
и болка, и обреченост, и гняв.
И снимката ми стана знаменита.
И казаха: - Поетът си личи.
Но мама я видя… И ме попита:
- Момчето ми, защо си без очи?
1971
ПРИЗИВ
Към някои български поети
Пишете чалги, български поети!
Изплитайте си лаврови венци!
Какво са стародавните завети
на нашите прославени предци?
Какво са Ботев, Вазов, Дебелянов?
И Смирненски? И други имена?
Отечеството днес е залюляно
в море от екзотична светлина.
Пишете чалги, шантави лирици,
напук на гнет, мизерия и глад!
И нека вият гърдести певици
като зурни в противен маскарад.
Какво ви пука, че народът страда
и тъне в тъмни тинести недра?
За вас е горда творческа награда
да гледате разголени бедра.
Пишете чалги, дявол да ви вземе!
Творете, както казват, на простор!
В това безумно и бездарно време
едва ли има по-велик позор!…
1999
РОДИНАТА
Родината?… Родината са тия
разбунени приоблачни балкани
и тази луда, слънчева стихия,
и преспите, за бурите венчани,
и сенките на буките столетни,
и плахите зеници на сърните,
и есенните багри многоцветни,
и песенните звуци на реките,
и нежната усмивка на небето,
и грубата грамада на гранита,
и Кървавото кладенче, където
главата на Беновски е измита.
1978
