Веселин Тачев

РАЗМИСЪЛ ПРИ ЕДИН ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ЗАЛЕЗ

Понеже облаците на съня
са по-приятни от едно внезапно
изгряване на мисълта,
оставяме деня си независим да пътува
от хоризонт до хоризонт, додето
усетим как сърцето ни облива
с червена самота виделината
и спира да пулсира, и очаква
подкрепата на власт или милувка,
за да е сигурно, че и отвъде има
небе за път и свят за топлината му.
Тогава спираме и ние и се вглеждаме
с по-нежен поглед в него, що ни свързва
с измъчената майчина утроба
на старата земя, с предмети вечни,
излезли от ръцете на човека,
със две-три думи, казани случайно
на кръстопът и в миг запаметени,
със нашето неповторимо тяло,
способно да протегне длан безкрайна
и да потърси в празната вселена
човечество или следа от семе,
зареяно сред камъни безплодни.
И даваме обет да задържиме
мига на апогея си по-дълго
и по-високо отпреди, защото
не помним раждането си, не помним
какво сме представлявали до оня
съдбовен час, когато ни изтръгва
от облаците на съня обичан
желанието силно - да направим
от себе си и нещо друго.

* * *

„От Прометей са всичките умения…”
Идеята да се убива с огън също.
Но не досяга нашето прозрение
подобна същност.

Във историческата перспектива
расте една тотална катастрофа.
Надеждата все още ни приспива
със своята фалшива философия.

Нима ако унищожим кумирите,
крепили вярата от памтивека,
най-сетне ще възтържествува мир и
ще бъде доосвободен човека?

Не вярвам нито в Нобел, нито в Айнщайн.
Сега е есен. И чета Есенин.
Велико неспокойствие разклаща
и моя страх, и моето съмнение.

1985

* * *

                     На Добри Жотев

Влизай в релсите, човече,
влизай като всички хора.
Яж и пий, и не грижи се
за световните проблеми.
Има кой да ги решава,
има кой да прегрешава.
Ах, не ми се влиза в релси,
пътят ми да е размерен
между А и С по гари
и червени, и зелени
светофари да ме спират
и ме пускат, не, не искам
вместо върхове да гоня,
да се мушкам под билата
и в тунелите да газя
труповете на поети.
Разберете!
Не разбират.
Черен влак се композира.

1986

ОТ БАЛКОНА

„Моят дом - моята крепост!”
Докрай хоризонта -
                     все крепости, крепости…
Казал някой някога една нелепост
и изникнали
               маса нелепости.
Дърветата - долу,
                             а горе - дим.
Разтърсва те грохот от всякъде,
а ти стоиш и висиш - невредим,
горд, че живееш горе… някъде…
Горд, че го имаш тоя балкон,
имаш баня и топъл клозет, парно,
взети в замяна на един селски дом
                                                    високопарно!
Взети в замяна на слънце и мрак,
на селски бури и полска свежест,
на въздух сладък и бащин праг…
и ето ти тебе - тежест!
Стоиш на измамната височина
без никаква сянка от мисъл
                                            в главата
и все по-жестоко усещаш сега
как страшно,
как властно
привлича земята!