Димитър Боримечков

Отиват си хората: кой когато му дойде редът. През това лято, на 14 юни 2011 г., ни напусна родолюбецът Петър Германов - светла личност, голям патриот и - българин до мозъка на костите. Той ще остане в нашите сърца като първи, а после и като почетен председател на Културно-просветното дружество за връзки с бесарабските и таврийски  българи “Родолюбец”, София. Петър Германов бе първият председател на “Родолюбец”. Това бяха годините след промяната в държавата и обществото ни. Не му беше никак лесно. Но той успя да ни обедини и сплоти. Да направи силна общественополезна организация. Да ни вдъхнови в нашата дейност. А тя беше в онова време - 90-те години на ХХ век - много разнообразна и богата на най-различни прояви. Петър Германов не само ръководеше цялата тази работа, но и беше изцяло вътре в организационно-творческите ни сбирки, които винаги ставаха културно-историческо събитие за всички членове на дружеството, но особено за нас - българите от Молдова и Украйна, учащи се и живеещи в столицата на България - София. Той винаги ни подкрепяше в нашите изяви и начинания, беше с всеки от нас човешко сърдечен и приятелски откровен. Особено насърчаваше младите да обичат България, да учат майчиния си език, да знаят своя род и семейните традиции. Неговата всеотдайност във всичко, което правеше, ни вдъхновяваше да следваме неговите завети. Помня, как другарят Германов ни учеше да правим родословни схеми, помагаше ни да издирваме своите корени. Благодарение на него аз научих много неща за рода Боримечкови от 1762 година до наши дни, като зная за родоначалника ни Петко Илиев Боримечков и за потомците му от няколко поколения.

Преди да се срещна с Петър Германов в София през август 1989 г., когато за първи път бях тук на Летен семинар по българистика и славистика, ние двамата си кореспондирахме. Тогава, през 80-те години на миналия век, в Бесарабия (Молдова и Украйна) започна нов възродителен процес - по Горбачово време. Благодарение на глобалната промяна ние, бесарабските българи, получихме уникалната възможност без страх и покорство да мислим, да пишем на български език и свободно да творим, създавайки произведения с българска мисъл, с българска музика и танц, с български багри. Тогава аз подготвях българската страница в общинския вестник и водех радиопредаване на Радио Тараклия и изпращах публицистични материали за републиканското радио в Кишинев. Страницата във вестника и материалите на радиото изпращах на другаря Петър Германов, които после получавах вече поправени от него. Така аз научавах литературния български език, който като дете и юноша знаех само неговата диалектна форма. В писмата си моят софийски другар ме хвалеше, че съм се захванал за тази родолюбива работа, но понякога като че ли се сърдеше, че някои неща вървят много бавно. Но аз винаги с радост и вълнение четох неговите писма и препоръки. В думите си той ме окуражаваше и насърчаваше. В едно от писмата от далечната 1988 година той ми пишеше, че, освен всичко друго, правя и хубави снимки, с които бих могъл да подредя не една фотоизложба в България. След години така и стана, а първата ми бе в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София през септември 1993 година. Тя стана с неговата помощ и съдействие. Както и другите, организирани от Културно-просветното дружество за връзки с бесарабските и таврийски българи “Родолюбец”, открити от мен в София, Велико Търново, Казанлък, Шумен, Варна и в други градове на България.

Петър Германов бе, може би, един от първите, който още през 70-те години на ХХ век ни изпращаше книги и вестници. Пратките с тези ценни книжа и периодичните издания, в които винаги имаше и писмо, получавах с особен трепет, с необяснимо вълнение, с неописуема радост. В онези мигове, когато четох писмото му или разлиствах някоя от книгите, бях най-щастливият човек на света. Тези трепетни и вълнуващи мигове никога не ще се забравят. В годините на нашата младост, когато и аз започнах да търся приятели в България и своите корени, да пиша на български и да се осъзнавам все повече като истински българин, тогава най-вероятно Петър Германов е работил в Славянския комитет, а после и в Комитета за българите зад граница. И досега в бащината ми къща се съхраняват пожълтелите списания “Славяни” и “Родолюбие”, книгите на Вазов и Ботев, на Яворов и Йовков, на Джагаров и Караславов, изпратени в своето време от Петър Германов. Видях го за последен път на 10 юни т.г., а след три дни, на 14-ти той завинаги ни напусна. Образът ти и духът ти, другарю и приятелю, ще останат в нас, в сърцата ни, в мен и в моето сърце.

Още в първото ми посещение на България (1989) Петър Германов ме покани да бъда гост на Рима Германова, съпруга на покойния поет, преводач и издател Андрей Германов, който е бил приятел и редактор на първите книги на първите бесарабски български поети Петър Бурлак-Вълканов, Михаил Бъчваров-Бондар, Нико Стоянов. Рима Германова ни посрещна с усмивка, подобаваща за случая, предложи ни чай и сладки. Показа ни книги от нейния мъж - поет, художник и преводач, и ръкописи, оставени от Андрей, до които се докоснаха ръката и сърцето ми. Незабравими мигове, за които ти благодарих тогава, другарю Петър Германов. Благодаря ти и сега, приятелю, макар и да сме в различни измерения.

Светла ти памет!