“СЕЛЯШКИ СИН, В ДИМЯЩИТЕ БРАЗДИ ОТРАСЪЛ…”
Образът на българското село - многопластов, цветен, традиционен, или разбунен в хода на годините - е трайно залегнал в нашата литература. Той пулсира чрез родовите корени на авторите с носталгия по отминалото, идеализирано детство. Чрез пасторално описание на живота и ярка импресия, скриваща грубия лик на действителността. Въздействащи са в съзнанието на непредубедения читател и реалистични творби, страниците на които не оставят място за илюзии. Тежък труд, закостенялост и социална апатия предават щафетата си от поколение на поколение. Рядко челото на земния човек се кичи със стрък надежда, че животът из нивите може да бъде променен към по-добро. Как ще изглежда то? Кой е верният път към него? Кои са людете, призвани да направят първи стъпки в коловоза му и с какъв пример ще убедят останалите да ги последват?..
Тези въпроси откриваме в лириката и на Иван Нивянин - поет, незаслужено обречен на забрава в нашите залутани дни. Защото “изповядва” идеология, отречена в хода на историята. Нека припомня обаче, че историята не може да бъде изтрита от съзнанието на обществото. Тя е стъпка в неговото развитие. Доколко вярна - друга тема. Художественото наследство на Нивянин е илюстрация как лириката разчупва политическите рамки и с искреност надживява годините, в които е родена. И носи послания, разбираеми някога в един житейски кръговрат, обърнал взор към корените си. Тогава… Днес българското село изживява катарзис с трудно предвидими последици, в тревожен път спирално надолу. А образът му е почти заличен в съвременната българска литература. Размит, неактуален и може би скучен пред предизвикателствата на други теми с /не/убедителна естетическа стойност. Но то продължава да ражда картини с общочовешки смисъл. С надежди за добруване и гражданска равнопоставеност. Каквито искрици откриваме в творчеството на Иван Нивянин. Споделени с донякъде архаизирана лексика, но искрени и убедителни. Защото там, където се ражда хлябът, равнодушието не може да пусне корени в браздите с неизброими съдби и орисии:
Пламнали слънчеви пориви!
Цъфнали светли надежди! -
Смело докрай ще се бориме.
Мъчна борбата изглежда.
В угари шеметно тичаме,
в угари черни и бели,
нашата обич отключена
с песни раздаваме щедро.
Огнено пламват просторите
днес над родината мрачна -
палим ги с нашите пориви,
с вяра към утрото крачим.
“Пориви”
Можем да определим голяма част от творчеството на Нивянин като реалистично-описателно. Грубостта на внушението за бедност, недоимък, липса на хляб в студените зимни хижи е плод на изживени дни. То по далечна аналогия напомня Вазов с повика “елате ни вижте!”. С мотиви от Яворов, Цанко Церковски, “Селска хроника” на Вапцаров… Приликата е в гражданското възмущение на авторите от социалната дисхармония, лишена от перспективи за корекция и добруване. Те са напомняне пред обществената съвест, че част от съвременниците живеят в архаизма на отминали векове. Новите повеи на хуманността минават край съзнанието им нечути, неразбрани, неубедителни. Вътре обаче, в привидно затворената селска общност, текат и нагнетяват барутната си същност процесите на недоволство. И като лава, търсеща път към земната повърхност, те ще бликнат из низините на държавната пирамида:
Вред кръчмите са пълни днес
със млади недоволни хора,
че времето - настръхнал пес -
души ни с глад и със умора.
“Есенни мотиви”
В стиховете често се срещат словни жалони като “мъст” и “омраза”, “свобода”, “от изток се зора зазори”, “мътен дим”, “горчило на живота” и пр. Те осмислят профила на социалната психология, изповядвана от Нивянин и внушават идеята за съпротива. Срещу кого? Най-общо: срещу установени житейски правила, обричащи хората на разделение във вечната борба между доброто и злото. Вярно, част от лириката на този автор е открито политизирана и носеща конкретен адресат. Но именно тя не е убедителна. Призивите за саможертва пред лицето на фашизма контрастират с обичта на Невянин към природата и живота, с неговото безсмъртие в цикличността на годишните времена. Селски син, той е вовеки вграден в нравствената структура на малката земеделска общност. Добруването авторът съзира във възможността тя сама да определя битието си, законите на общуване между отделните членове, критериите за красиво и непотребно в объхтания делник. Не ще е излишно предположението, че Нивянин търси равновесие между селото и града. Или, може би разсъждава доколко е правилно взаимното отрицание между тях. Това е закъсняла дилема във време, когато светът се готви за война и гради същността си върху бърза индустриализация. Нивянин съзира в понятието “град” само мрачен антипод на своите родови корени. Политическите промени в съзнанието му, намерили място и в стиховете, не дават отговор какъв тип общество носи бленуваната победа. До каква степен ще освободи селянина от делничните тегоби и доколко червеното знаме, Москва и Димитров в някои от творбите убедително се вграждат в селската психика. Дълбоко в същността си лириката на Иван Нивянин е индивидуалистична. Тя не се разтваря в критериите за пролетарско изкуство, независимо от лозунги и някои елементи на естетическия му арсенал. Завещаното ни художествено наследство е най-вече интимно-изповедно. Борческо в смисъл на посветено за добруването на селския труженик и за неговото предпазване от политически катаклизми. Срещу модернизирането на традициите и срещу миазмите на урбанизирания град. В “Селски син” е втъкана цялата нравствена красота на Нивянин заедно с истинската му същност на поборник за съществуване извън времето. В красотата на вековните селски традиции с готовност да бъдат бранени така, както всичко останало, свързано с уханието на земята и мачкащите я тежки нозе. Лирическият герой е засъхнала буца пръст. Грубоват, външно примитивен член на обществото, което страни от него, но не може да съществува без даровете му.
Макар градът да е гробар и страшен хищник,
макар и хората му да са чужди и студени -
сърцето ми е чисто и се къпе във въздишки
по участта на мойте братя уморени.
Селяшки син, в димящите бразди отрасъл,
влече ме някаква магическа стихия
към село, где за първи път усетих радост
и пих от кърската бунтовнишка ракия.
Тук е целият Нивянин и тези редове са негова изповед пред бъдещото общество. Пред идните поколения и пред самия себе си. Те са и вододел, след който любовта му се отдалечава във времето и постепенно избледнява. Нравствен Рубикон отделя двата свята и чистотата на чувствата може да вирее само на единия бряг:
Ти там в разгулния модерен град
танцуваш лудо, неуморно,
а аз сред селяните морни
живея беден в бедна простота.
“Писмо”
Всички стихове от неидеологизираната част на лириката му представят автора като Антей, черпещ сила в земята. По редовете пъплят единствено хора на земеделския бит. Те живеят по свой нравствен кодекс, изкован много назад във времето. С неговите истини, сякаш под светостта на хоругва, минава животът им в безкрайни делници и сиромашко празнуване. Това е общество в недрата на официалното общество. Нови богомили, изпод стъпките на които тътне стаено недоволство. Едновременно далеч от политически лозунги, с които на финала Нивянин ще насити лириката си. Но и несломим в мудната си, но все по-нарастваща мащабност. Той ще създаде свободно дишащо пространство за българското селячество. Ще разоре други бразди и ще ги засее със семената на разкрепостена битност. Затова не е изненада, че пролетарският лирически герой не е намерил място в идейните търсения на автора. Заедно с понятието “град” работничеството остава в далечна естетическа проекция, нереализирана в творби. Иначе казано - не съществува дори като участник в бъдещия красив живот, за който Нивянин пее на финала. Това бъдеще е цветна дъга, под която се минава само в мечтите. Хармоничното общество пък - утопия, донесла разочарование за не един писател. Нивянин бе отминат от чашата с грапава реалност. Остана в литературната история с ведрата радост на изказа, когато възпява природата и се прекланя пред несравнимата й красота. Долавяме как пред нас стеле неръкотворен китеник пълноводната река на фолклора:
От юг долитат птиците със грак,
огласят с песни равнината;
овчарите повеждат си стадата,
орачите с копрали махат пак.
Димят бразди. И изток руменей -
пламти като моминска буза:
с лъчите гали мойта блуза,
земята ни целува… Властно грей.
“Пролет”
Поезията на Иван Нивянин е противоречива китка от нежна пейзажна алегория, достоверно поднесена реалност, преливаща нерядко в натурализъм, социални размисли, протест, надежди и упование за хармония в човешките нрави. Независимо от заглавия с политическо съдържание, тя не съвместява протеста на отделната личност с колективната идеологизация. Не съюзява селото с града и не обезличава героя - селски тружения - в стандартите на сивата човешка маса. Това извайва от Нивянин самобитен, по своему мислещ творец. Освобождава го от черупките на политическа оценъчност, налагана доскоро в българската литература. И… къде да го търсим днес, тичайки с поглед по редовете? Разбира се, на исконната българска многострадална, жертвена, щедра и неподвластна на времето нива. Над браздите й за всеки, който може да слуша с непредубедена душа, се носят песните на Иван Нивянин…
