Тодор Ненчев

превод: Таня Танасова-Тодорова

В СТЕПТА

Ситен дъжд вали, като през сито.
Есен. Степ. И всичко е измито.
Духа остър вятър из градини.
Стой, каруцарю, искам да замина!
Листата капят. Нямам аз късмет.
Най може би нещастен съм поет.
Изгубил съм се в стихове, поеми.
Ей, каруцарю, моля да ме вземеш.
Замислих се. Да съм забравил нещо?
Оф, къщата ми да й палиш свещ е…
Но с хохот днеска през степта ще мина.
По-бързо карай. Искам да замина!

1935 г.

***
Хей, Болград, по дяволите с тебе!
Остров на страдания сурови.
Мразя те, като жени, които
на всичко за алтъни са готови.
Град на търговци и сержанти,
град с кораби и полицисти,
град със простаци и агенти,
град със попове-антихристи.
И в сянката ти има злоба,
враждебност, ненавист, а че
пристанище да се намери
не може в теб едно сърце.
Една душа, пияна от слава,
пророк на бъдни времена,
със дух висок и силен. Ала
спрян е до твоята врата.
Не може мрака да разцепи,
отново слънце да изгрей.
Ти спиш с години, и живота
не може в тебе да живей.
Тук Пушкин някога минавал.
Днес аз - разгорещен, инат.
Щастлив, свободен си оставам,
от тебе тъй и не признат.
Когато името ми нявга
ще разнесе таз твоя слава,
проклет ще бъдеш, че си нямал
за мене къшей хляб тогава.
Ще мине време, много време.
И каквото ще да стане,
а мойте стихове, - ще видиш,
не ще загинат, ще останат.
Във тях аз бъдещето славя,
възпявам изтока и зная,
че хората, които дойдат,
мен за вестител ще признаят.

1937 г.