Мария Узунова

Този кратък отзив не цели да влиза в полемика, нито да даде изчерпателен отговор на материала на О. Стефанов „Митът Стамболов”, защото подобно нещо изисква сериозна фактологическа обосновка и доказателства, тук ще изразя мнението си като историк и ще дам собствената си оценка на събитията. Първо, искам да изтъкна, че статията на О. Стефанов не ме дразни, нито скандализира, напротив, смятам, че авторът, опитващ се да издигне контратеза и да оспори приноса на една личност, попада в собствения си капан. По принцип опитите за обрисуване на възрожденските личности и на дейците на следосвобожденска България, следвайки съвременните образци за политически лидери с безупречна биография, са като цяло обречени на неуспех. И ако той критикува твърдението на А. Х. Биман, че великите фигури в световната история често свършват трагично и това на Д. Дойнов и Ст. Грънчаров, че Стамболов е сред най-ярките политически личности на България, трябва да се направят известни уговорки. Лично аз смятам, че не е толкова важно как точно загива дадена личност, а каква диря оставя след себе си. Същевременно, едва ли има друг по-ужасен монумент в центъра на София от паметника с отрязаната глава на Ст. Стамболов. Той символизира няколко неща – от една страна – нелепия модел на разрешаване на политическите несъгласия чрез насилие и от друга – тясната основа, почти точка, на която се крепи, сякаш символизира крехката нишка, която, уви в България отделя одобрението от рязкото отрицание и често води до размиване на реалността.
Твърде интересно започва книгата на анализирания от О. Стефанов биограф на Стамболов – англичанинът Х. А. Биман. Още в предговора той споделя, че животът на Стамболов напомня съдбата на Княжество България(1) – като визира етапите, насочени към стабилизация, но и началната неувереност, политическата воля, съпътствана от кризи, обрати и спънки пред младата държава, оставили своя отпечатък и върху съдбата на водачите й.
Тук ще приведа само някои данни, влизащи в противоречие с тезата на г-н О. Стефанов, като ще изтъкна по-игнорираните, за сметка на популярните факти. Визуалната представа за Стамболов, дори от вече посочения монумент в градинката на „Кристал” е за мъж в зряла възраст, той обаче умира на 3 юли 1895 г., когато е само 42 годишен, като преди това е бил подпредседател, председател на Народното събрание, регент, а на 34 години заема поста министър-председател и вътрешен министър до края на управлението си през май 1894 г. На практика той влиза в активната политика твърде млад дори според съвременните ни критерии – за сравнение най-младият американски президент Дж. Кенеди е избран за поста на 43 години.
Смятам, че тези факти красноречиво говорят за енергията, амбициозността – в положителния й аспект и политическата зрялост на Ст. Стамболов. Съвместяването на поста премиер и на вътрешен министър обаче не е някакъв прецедент, а една от най-честите практики в следосвобожденската ни история. Такива постове заемат още първият министър председател Тодор Бурмов – (5 юли 1879 – 24 ноември 1879 г); Казимир Ернрот – (27 април 1881 – 1 юли 1881 г.); Л. Соболев – (23 юни 1882 – 4 април 1883 г); Д. Цанков – (7 септември 1883 – 29 юни 1884 г), временно управляващ поста е и П. Каравелов в периода 21 март 1885 – 9 август 1886 г; В. Радославов (16 август 1886 – 28 юни 1887 г.), за да се стигне до оглавяваното от Ст. Стамболов вътрешно министерство(2). От всичко това, както и от структурата на последващите кабинети, се вижда, че подобно съвместяване е честа практика, ако не и традиция – наистина министър-председателите поемат и силовите министерства, до известна степен този факт се дължи не толкова на суперамбициозност, а на липсата в следосвобожденска България на голям брой компетентни и подготвени кадри за висшите държавни длъжности. Само по себе си то не може да се приеме като доказателство за стремеж към концентриране на цялата власт в ръцете на една фигура. Поради тази причина е повече от странно твърдението на О. Стефанов за Стамболов като комплексирана личност, стремяща се да запълни пространството със собствената си персона.
Напротив, именно той дава път за изява на едни от най-изявените за времето си професионалисти и технократи в разни области на науката, икономиката и дипломацията. Подобен пример е дясната му ръка във външната политика – дипломатическият агент в Цариград – д-р Г. Вълкович. Един от най-фините и успели дипломати, завършил медицина в Цариград и специализирал в Париж, човек със също така сложен път и ярко присъствие в живота на Княжеството и Източна Румелия, Г. Вълкович допринася много за създаването на добри отношения с Османската империя и е проводник на Стамболовата политика за получаване по мирен път на отстъпки за българската общност в Македония. Добре известно е, че несъмнена Стамболова заслуга са двата берата за владици в Македония през 1890 г., както и постоянната грижа за защита на българската просвета, храмове, книжовност и за запазването на българското национално самосъзнание тук. Затова не е случайна и реакцията на екзарх Йосиф пред Султана Рачо Петрова след трагичната смърт на политическия лидер, когато той заявява: „Грозно нещо е партизанството у нас, заслепява ни, и мене беше заслепило. Все пак, благодаря на Бога, че имах щастието да го видя и да проникна в големите му политически национални мечти. Много направи той за Македония, за църквата. Той ми казваше армията и оръжието ще служат за стража, а умът ще ни ръководи”(3). С тези свои думи екзархът дава един от най-верните портрети на Стамболов – в тях има признание за недооценяване на фактите от съвременниците, намек за политическите страсти в страната и най-сетне изумително прозрение за важното и дребното, съставящо образа на всеки истински държавник.
Защото именно така може да бъде характеризиран Стефан Стамболов – като лидер със силна политическа воля, прибягващ наистина до силови методи към политическите си противници, но с основен приоритет към защита на държавността и нейните стабилни институции. Затова и твърдението на О. Стефанов за репресиите над силните мъже в държавата пропуска анализ на многобройните подривни опити за взривяване на статуквото в страната, като бунтовете Набоков в Бургаско; опитите за метежи в Русе и Силистра през 1887 г. и този на К. Паница, политическите убийства, станали за жалост ежедневие – на Г. Вълкович, Хр. Белчев, и накрая на самия министър-председател.
Ще спомена мимоходом някои други елементи в пъзела на културната, икономическа и политическа стабилизация на страната, извършена с активното участие на Ст. Стамболов и неговия кабинет. На 1 октомври 1888 г. друга личност от обкръжението му – министърът на народното просвещение, също бивш участник в Априлското въстание, регент през 1886-1887 г., Георги Живков, полага основите на първото висше училище в страната – Софийския университет, институция, чието значение и роля за безспорни. Според Закона за висшето училище от 1895 г. той включва три факултета с изключителна тежест – Историко-филологически, физико-математически и юридически, със срок на обучение от 3 до 4 години.
Управлението на Ст. Стамболов се свързва и с укрепването на финансовата стабилност и изобщо с полагане на сериозна финансова дисциплини в страната. Още при предходното либерално правителство на П. Каравелов – на 27. І. 1885 г. БНБ става основно кредитно учреждение, със седалище в София, а печатът й носи герба на Княжество България. Именно в годините на Стамболовото управление обаче, банковият сектор укрепва и се разраства, според новия й устав тя придобива правото да създава клонове и до 1893 г. БНБ има вече 5 клона и три агенции(4). Годината 1888 бележи сериозен финансов и икономически просперитет за страната, изтъкнато и в спомената книга на Биман(5). Тук няма да се спирам на добре известните факти около изземането на концесията за ж. п. линията Вакарел-Белово и удължаването й до Сарамбей. Като цяло периодът е ярко маркиран от първоначалния подем на капитала в малка следосвобожденска България, което основно се дължи на изключителния екип финансисти, на които той се доверява и дава поле за изява – завършилият търговски училища в Париж и Виена Гр. Начович, Иван Салабашев, и личният му приятел и трагично загинал от дулото на пистолет министър Хр. Белчев. Затова е не само странно и нелепо, но и неоправдано да се твърди, че у Ст. Стамболов живеел тиранин, колкото до споменаването на ръста му, факт е, че в световната история не един и двама лидери, имащи освен негативи, но и изключителен принос за културното, икономическо развитие на страната си са били с невисок ръст – може би най-илюстративен пример за това е Наполеон.
Относно твърденията пък, че по време на Априлското въстание Стамболов нямал видно участие, това наистина е така, но смятам, че най-правдиво обяснение се съдържа в книгата на З. Стоянов „Четите в България”, където с пределна откровеност и непрестореност, участникът и впоследствие деен Стамболов съратник, чиято съдба и политически действия са също доста противоречиви, рисува правдива картина на перипетиите и непостоянствата в проявите на голяма част от ръководителите на бунтовете през 70-те години на ХІХ в. Вероятно не бива да се стремим и по тази тема към идеализация, а да се отчита липсата на опит, младостта и неподготвеността на голяма част от дейците.
И ако опитваме да обясняваме историческите събития с дребното, детайла и клюката, като например цитирането на думите на Стамболов по адрес съпругата на Белчев, изказани след убийството на министъра, то те наистина са груби, но в смисъл на директност, без зла умисъл. Трябва да се има предвид обаче, че подобен начин на изразяване е характерен за повечето възрожденски дейци и то често на страниците на тогавашната преса, от него не отстъпват Г. С. Раковски, Т. Бурмов, Д. Цанков и редица тогавашни вестникари, автори и редактори на издания. Същевременно, със същата прямота Стамболов се е изразявал и за себе си, иронизирал е сътрудниците си, а нерядко и самия княз Фердинанд. Като че ли в България прямотата често е смятана за еквивалент на цинизма, предпочитанията клонят към по-прикрити, задкулисни характери. Също така, трябва да се отчитат нюансите и възможното изкривяване, когато думите на политическа фигура се предават от трето лице – дори да смятаме, че Д. Ганчев е добросъвестен като мемоарист.
Все пак смятам, че оценката за политически лидер не трябва да се основава на това, какво е казал за еди коя си жена, защото изхождайки от такава позиция, мисля, че няма да остане неопетнена личност в историята ни. По-скоро е нужно разбиране, че политическата фигура е човек и е сбор от черти – разбира се, важни са личностните и психологическите, но водещо е наличието или отсъствието на държавническо мислене, компетентност, способност за подбор на екип от професионалисти и не на последно място – за носене и поемане на отговорност.
Впрочем, няма възрожденска личност, която, гледана под подобен ъгъл, да притежава само положителни черти. Както скоро ще опитам да докажа в статия за дарителите през възраждането – дори архимандрит М. Кусев, създателят на парка „Аязмото” при Стара Загора, е обвиняем и се явява на десетки дела, целящи да докажат, че е корумпиран. Той наистина дръзва да използва за проекта си дейности на ръба на закона – ипотекира манастирски имоти, често не изплаща заплати на провинили се духовници и ги внася в дарителския си фонд, но в акциите си е ръководен безкористно само от крайната цел – създаване на уникалния парк. Често Светият синод го мъмри и заради непристойния му език, факт твърде любопитен, свидетелстващ, че не само светските лица, но нерядко и духовниците са прекрачвали линията на изящната словесност и добрите нрави в личните и служебните си контакти(6). Подобен нелицеприятен начин на изразяване към опонентите си са имали също З. Стоянов, Д. Цанков, Г. С. Раковски, дейци с несъмнен принос към българската история, които обаче далеч не са ангели. Всъщност, трябва да се отчита фактът, че тази първа плеяда възрожденски дейци действат в непривична обстановка, повечето нямат специализирано образование, нито нужната подготовка, сами се шлифоват в разнородни дейности – от хъшове стават писатели, редактори, спомоществователи и политици. Този паноптикум на заниманията е може би странен за съвременния човек, но той е по-скоро типичен за възрожденското общество.
Затова ми се струва, че те не бива да бъдат разглеждани като „митове”, а като реални хора – с плюсове и минуси, с постижения и грешки, и тогава ще сме много по-близо до реалността. За жалост, има някаква тенденция в народностния ни манталитет към залитане в крайности – такива са както бурното обожаване и 10 хилядните митинги пред дома на Стамболов след получаване на бератите за владици в Македония, така и грозните сцени по време и след погребението му, например готвените от социалистите венци от кокали и изстъпленията на самия гроб, според мен трудно обясними и ще ми се да вярвам нехарктерни за българската нация.(7)
И понеже, в материала на О. Стефанов се изтъква отношението на Стамболов към жените, тук и аз смятам да вплета леко афористично подобен детайл за финал. Смятам, че най-добър отговор за ролята на Стефан Стамболов дава собствената му съпруга – тук ще изпиша името й, тъй като тя често остава в сянката на видния си мъж – Поликсена Стамболова. Тази кротка и скромна българка, несъмнено мамена многократно от мъжа си, след покушението срещу него и особено по време на погребението му, се държи твърде достойно и за дни израства до неподозирани висоти. Както е известно, тя изгонва пратеника на двореца, дошъл да изрази съболезнованията на Фердинанд и отказва да приеме княжеския венец. Сякаш изведнъж тя добива и отразява силата и толкова критикуваното честолюбие на мъжа си. С този категоричен жест П. Стамболова демонстрира своя респект и уважение, но и оценката си за него като държавник и строител на съвременна България. Преглътнала честите му изневери, именно жена му показва простичко и ясно кое е важното – че е разбрала стойностното, а е потиснала и забравила дребното и маловажното.

(1) А. Х. Биман. Стефан Стамболов. Биография. С., 1990, с. 4. Обратно в текста
(2) Българските държавни институции 1879-1986 г. С., 1987г., с. 309-313. Обратно в текста
(3) Николай Иванов. Последните дни на Стефан Стамболов. С., 1995 г, с. 16. Обратно в текста
(4) Българските държавни институции, с. 34-35. Обратно в текста
(5) А. Х. Биман. Стамболов. Биография, с. 120 и сл. Обратно в текста
(6) Н. Александров. С Христос и Македония в сърцето. С., 2000, с. 69-99. Обратно в текста
(7) Н. Иванов. Последните дни на Стефан Стамболов., с. 52. Обратно в текста