Орлин Стефанов

Ще започна със сентенция от предговора към българското издание на биографията на Стефан Стамболов, която английският журналист А. Биман е написал докато българският политик още е бил жив. Покушението срещу бившия министър-председател и мъчителната му смърт през юни 1895 г. изпреварват с малко нейното отпечатване, а преводът на български излиза една година по късно. Там се сочи следното потвърждение за изключителността на тази личност:
“Великите хора са свършвали всякога трагически. Това е историческа истина. И потомството е оценявало винаги най-добре тяхната деятелност и им издига памятници.”(1)
Всичко изглежда много правилно и съответства на днешното издигане на негови паметници, потвърждава се с възхваляването на “една от най-ярките личности в новата история на България” (пак там, с. ІІІ). С такава положителна оценка историците Дойно Дойнов и Стойчо Грънчаров започват днешното представяне на Бимановия труд. Ала замислим ли се за някои съпоставки, лесно ще се убедим, че трагически завършек сполетява и хора, които съвсем не са велики, макар да са били възвеличавани, да са “удостоявани” със скулптурни изваяния. Най-скорошен пример получихме покрай иракския “велик” Садам Хюсеин, а за оспорване на тази “историческа истина” подхождат и Хитлер или Мусолини. Вярно, че след тяхната смърт не им издигат паметници и дори парадните монументи от времето докато са властвали, биват поругани и сринати. Също така има известни дейци, които издъхват от насилствена смърт, но никой не смята да ги прогласява за велики и да увековечава имената им. И най-сетне, както велики благодетели на човечеството, така и несъмнени злодейци и кървави тирани са си отивали от този свят без каквото и да било насилие…
С този коментар за някогашната патетичност при препоръчването на Стефан Стамболов, която в наше време намира продължение с нарастващ темп, ми се иска да се проникнем от трезвост и от критична зоркост. Само тогава ще се предпазим от риторичните възклицания, от изобилните, всъщност щадящи уговорки за това колко противоречив бил този първостроител на новата ни държавност. Ще е особено уместно да разберем как апологетичните характеристики са заредени с емоции, а пък липсват конкретни мотиви. Че в такива изказвания надделяват обобщаващите силогизми, условните допускания с многобройни “нима ако”, които се оказват съвсем неубедителни, стига да ги подложим на насрещна проверка.
За да се осмисли в критична светлина дейността и значението на Стамболов, може да ни е от полза и лишеното от солидни доказателства прехвалване, половинчатото споменаване на неговите провали, немотивираното раздуване на революционните му заслуги и на литераторските му изяви. И когато си създадем цялостния портрет на неговата личност, ще проумеем, че това е бил един доста комплексиран и много волеви, но всъщност бездарен подражател във всички сфери на своята дейност. Оказва се, че той припряно е заемал нишите на възникналата обществена потребност, за да я запълни със собствената си персона и нататък да извлича някаква изгода. Пример за такова поведение е свидетелството на Иван Вазов чрез каква заплаха от въоръжени сподвижници Стамболов е наложил своето включване в букурещки комитет, през който са се разпределяли средства от Русия за Сръбско-турската война.(2)
Предвиждам остри реакции срещу такива изводи, но да видим едно доста любопитно похвалване и съответно как то е “обосновано”. В спомените на придворната дама Ана де Грено Стамболов е описан като гений с изключителен патриотизъм и т.н., а особено ценно било качеството му, че:
“…Като шеф на кабинета имаше абсолютен авторитет над всичките си колеги. Той се окръжаваше с посредствености, които винаги отстъпваха на непоколебимата му воля и също тъй бяха предани на владетеля, на когото бяха поверили благоденствието на отечеството си.” (227, 228)
Графинята-мемоаристка доста точно възпроизвежда вечния механизъм на властта. Той е препоръчван още в Древна Гърция от милетския тиранин Трасибул на Периандър, който пък е тиранин на Коринт, от Макиавели, Русо… И до ден днешен властниците гледат да се заобикалят с посредствени хора. При това не само в политиката, но също и в научните, в творческите среди.
Още преди Стамболов да погине та и до днес е вън от съмнение, че след като приема оставката на същия този “шеф на кабинета”, въпросният “владетел” става и вдъхновител на физическото премахване на Стамболов. Неговата логика също е известна: няма човек (бил той и “гениален”) – няма проблем. Дали заради благоденствието на България или докато следва личните си интереси, но Фердинанд е закопнял да се сдобри с Русия и императорът да го признае за легитимен монарх на княжество България. При това положение яростният русофоб се е оказал напълно излишен и след като му забраняват да отпътува зад граница, което щеше да е спасително за него, Стамболов бива посечен в центъра на столицата. В същото време князът се намира в странство и може да изрази съболезнование за кончината на онзи, който до скоро е бил гарант за укрепването на династията му само чрез… венец от свое име. Обаче този “жест” съвсем логично бива отхвърлен от опечалените близки на покойника.
И се получава, че в надпреварата кой да бъде кукловодът, а кой да си остане марионетка, надделява тъкмо човекът, който първоначално е бил по-скоро прикритие за личната диктатура на довчерашния поет, хъш и поборник. Интригантската активност зловещо е подвела главния хитрец. Той не е успял чрез тайни преговори с Русия да свали Кобурга и да постави на княжеския трон ново, посочено му от Петербург лице. “Рецептата” с детронирането на Батенберг, когото за кратко е върнал на княжеския трон, се оказва неефективна. За сондажите научават във Виена и като искат да използват Стамболов до край, му изпращат анонимно предупреждение, че по-скоро биха се отказали от него, но не и от Фердинанд. Тези задкулисни комбинации обикновено ни се спестяват, за да не се помрачава лъчезарният и официален облик на хваления “държавник”. А освен от документи и архиви, можем лесно да ги научим от специално изследване. В него е посочена и следната оценка от дипломатическия агент на Австро-Унгария Ст. Буриян. Той свидетелства, че нашият политик:
“…Беше природен гений, нешлифован диамант, но се изхаби. Стамболов изразяваше пред мене желанието си да се оттегли за известно време, за да опознае света, да се шлифова и добие изтънченост. За това обаче попречи Виена, тъй като от там искаха да го използват до последния момент и затова не го оставиха да си отиде.”(3)
Когато веднъж научим за това напълно обяснимо наставничество над ужким наследника на апостола на свободата, на радетеля за чиста и свята република Левски, то би следвало да пресекнат обичайните прехласвания по неговия патриотизъм, саможертвеност и геройство. Всъщност те не са нищо повече от риторични слова, които могат да са хипнотични единствено за наивниците. Щом е било възможно такова манипулиране на сякаш независимия политик, то остава да е гениално единствено актьорстването, чрез което е изобразявана самостоятелност и несломима воля.
При такъв властнически напор на дадена личност, тя би подбирала обкръжението си само сред по-слабите и управляемите. Необходими стават хората, които могат да бъдат сплашени с наказания или пък опитомени чрез служби и партизанство.
Ето какво наблюдение ни е завещал дядо Петко Славейков и то още от времето, когато Стамболов е първи регент и преди да е наблюдавал как той се развихря като премиер, с неизменно завардената за самия него репресивна власт и на вътрешен министър. Но възрожденецът е предвиждал накъде ще се “развива” този невисок на ръст човек, щом като в своя “Политически дневник от 1886-1887 г.” отбелязва за стария си познайник:
“…Че е своекорестен и е направил и ще направи много по-голямо зло на народа си отколкото да го ползува, защото си позволява да си играе със съдбата на отечеството си. Цени своите интереси по-горе от интересите на народа. “Народът съм аз” е неговата девиза.” (223)
Тези пророчески слова са още от времето преди да е докаран новият княз, за чиято майка ще полага грижи графиня де Грено, но вече са проведени маневрите с контрапреврата в полза на Батенберг и със сетнешната му “доброволна” абдикация. Старият Славейков недвусмислено отбелязва, че борбата за правата на княза са били само предлог за узурпиране на властта, от която ще последват и злоупотребите. Все още предстои седемгодишният едноличен режим, но вече са достатъчно поводите за констатацията на достатъчно препатилия Петко Славейков, от която ни побиват тръпки:
“Кога друг път, дори и в турско време, е имало повече души запрени, екстернирани, бити, избити.” (224)
Репресиите ще бъдат още по-жестоки и много от първите мъже на държавата ще са принудени да живеят в емиграция, други погиват и биват затворени чрез съчинени обвинения, само заради личното настояване на довчерашния им другар и съратник. Добросъвестният мемоарист Добри Ганчев свидетелства колко разярен е бил Стамболов понеже специално подбраният от него съдебен състав не проявил изискваната от него строгост, а се е ограничил да присъди петгодишен затвор за Петко Каравелов. Желанието на диктатора било да се присъди обесване, но те, видите ли, не намерили достатъчно улики и всъщност са се оказали “поплювковци, бабички, готови да хленчат…” (90)
Разправата с Каравелов, когото измъчват в Черната джамия, е предприета около смъртта на финансовия министър Белчев. Атентатът всъщност е трябвало да покоси всесилния премиер, но въпреки печалната участ на този свой личен приятел и сътрудник, Стамболов си е позволил да “шегобийства” по адрес на неговата вдовица Мара Белчева с цинична реплика, която Ганчев се вижда принуден да смекчи. Но колкото и думите да са изгладени, човек настръхва като прочете следното:
“- Остави ти всичко, а я ми обади кой ще има таз хубавата му жена?” (91)
И на човек му остава да недоумява: как така историците-археолози имат строго научни методи и умеят да обрисуват формата на дадена съдинка само по запазили се частици от дръжката. По същия начин има специалисти, които възстановят външния вид на някой динозавър, определят с какво се е хранил, дори звуците, които е издавал, щом разполагат с негов гръбначен прешлен! Но защо тогава от изобилните данни за личността на Стамболов не се създава неговия адекватен психологически портрет? Защо го няма онзи облик, към който ще приляга и подмятането за известната красавица, която всъщност е овдовяла от куршума, който е бил предназначен за него самия. Можем само да сме сигурни, че такава научна реконструкция нарушава старателно налагания ретуш, чрез който въпросният исторически деец да бъде митологизиран.
Показателен пример за такъв изглаждащ подход откриваме при авторите на вече споменатата студия на Дойнов и Грънчаров. Докато коментират биографията от Биман, те са изтълкували по безобиден начин обстоятелството, че както чуждестранният журналист, така и личният му приятел и събеседник Стамболов не се спират нашироко върху революционните години, не обсъждат литературната сфера, борбите около Съединението. Тези страни не били интересни за англичанина с неговата уравновесеност, пък и имало как по друг начин да се узнаят подробности чрез външни източници. Сиреч, министърът е можел да покаже своята скромност:
“Стамболов кокетира с миналото си, поставя си удобна маска…”, понеже имало кой да го сложи “до митичните вече образи на Ботев, Каравелов и Бенковски”.(4)
От такива съждения излиза, че държавникът не би искал по никой начин да изтъква своята личност. Но в същото време научаваме: Стамболов е заблудил събеседника си, че уж заговорниците на майор Паница са много повече от действителния им брой. Значи за скромност не може да става и дума. Има по-скоро самохвалство, че се е справил с далеч по-мощни отколкото са били в действителност, противници. Затова смятам, че е много по-логично да допуснем как на нашия велможа му е било неловко да говори пред чуждестранния журналист за някогашните си съратници и за едновремешните идеали, които сега е предал. Например, ако всеобщо приписвания му куплет:

Не щеме ний богатство
не щеме ни пари,
искаме свобода
с човешки правдини.

е наистина от негово стихотворение, то веднага е можело да се прецени, че вече са му се “дощяли” колкото се може повече движими и недвижими богатства и пари. Набавял си ги е с картоиграчество, с “предвидливо” урегулиране на своевременно придобитите срещу грошове имоти и маломерни парцели. Ако пък възстановим втория стих от този куплет според версията от “Записките” на Захари Стоянов, загърбването на някогашните клетвени уверения ще е още по-драстично. Когато дружината от Старозагорското въстание прегазва Бидечка, второто отказване не е звучало тавтологично на първото: пари-богатство, а е сочело скъсване с друга една съблазън, която също не е подходяща за поборника, който копнее за свобода и за човешки правдини. Според Захари Стоянов вторият стих е гласял: “не щеме ний жени”. Или казано направо, тук също има несъответствие, защото е знайно, че Стамболов е бил доста голям ценител (или по-точно “потребител”) на женските прелести.
Фактическият отказ на Стефан Стамболов от неговите поетически “заклинания” е бил неизбежен, щом като морализаторските бичувания на чорбаджии и изедници вече засягат собственото му поведение. Много преди да се е запознал с Биман, той загърбва своя постъпка, която е фиксирана в печатно издание: пожелал е да потъне в забвение сатирата му срещу Любен Каравелов “Знаете ли кой съм аз?” – едно от общо петте стихотворения, които Христо Ботев е включил към своята единствена стихосбирка. Аз смятам, че тъкмо тези няколко куплета ще са били и основният мотив за “приютяването” на безпомощния стихоплетец от гениалния поет. Просто в тях е отразен острият спор на революционния комитет и на Ботев с доскорошния съратник Каравелов. Трябвало е ренегатството да бъде заклеймено, но гениалният поет не би насилил музата си за прозрачни алюзии. Затова пък когато в Пловдив през 1880 г. е предприето ново издание на “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, оцелелият съавтор не възразява да даде правата си върху текста, но изрично настоява “Знаете ли…” да отпадне.
Съпоставката показва, че на новите читатели е била спестено още едно стихотворение – от Христо Ботев. Кой е пожелал да се получи тази своеобразна “симетрия” с цензурирането и на погиналия гений ни остава да гадаем. Сигурно е само, че в трансформираното, смалило и без това малката книжка издание не намира място “Зададе се облак тъмен”. Доста логично е да се допусне, че във време, когато се разиграват остри боричкания за лидерство над “бащината дружина”, някой е пожелал предупрежденията на поета да бъдат премълчани… Дали и тук се е намесил оцелелият и ламтящ за власт Стамболов? Много е вероятно, но нека той да няма нищо общо и с това изключване, да приемем, че се е намесил само по отношение на собственото си стихотворение. Сигурно е обаче, че оцелелият поборник не си е извлякъл никаква поука, щом като в безмилостната борба за надмощие погиват както негови събратя, така и той самият… Т.е. – ситуацията от стихотворението се повтаря непосредствено в действителността.
Тук не разполагам с обширно място, за да коментирам огромните масиви от достоверни спомени за двуличието и алчността на Стамболов, за гуляйджийските му и адвокатски “подвизи”, за еротоманската невъздържаност, която пък му докарва “френската болест”, както по онова време е наричан сифилисът.
Все пак, нека уточним как отначало председателят на народното събрание Стамболов посреща с радост детронирането на Батенберг, черпи приятели. Обаче часове по-сетне оглавява контрапреврат: не са се досетили да го включат в листата на новото правителство. Отгоре на всичко от телеграфа се разбира, че повечето гарнизони са изявили подкрепа за своя княз. Тогава той мигновено поема инициативата и за кратко връща на трона същия човек, когото после ще тласне към абдикация. Ала този път на неговото място се възкачва първият регент Стамболов с двама послушни статисти. Отначало сърегент на Стамболов е бил Петко Каравелов, но съвсем за кратко. Ами не е бил посредствен човекът!…
Какво да кажем също за факта, че по време на руско-турската освободителна война не ще открием Стамболов в редовете на българското опълчение. А при това заедно с Киряк Цанков, той е ръководно лице в нарочен комитет по събирането на доброволци, които да участват в Освобождението. Ето как представя този период неговият възхвалител Димитър Маринов:
“Княз Наришкин и Стамболов полетяха след руските войски и Българското опълчение в Търново и тук Стамболов разви всичката си енергия, за да не бъдат опълченците лишени от нищо.”(5)
Това е достатъчно нагледен пример как благовидно бива представено поведение, което следва да ни настрои на проблемна вълна. Какво ще да е това “политане” в тиловашки води остава съвсем неясно. В същото време трезво описващите този период от живота на Стамболов мемоаристи като Д. Ганчев утвърждават съвсем недвусмислено: той натрупва първоначални средства, с които сетне ще е щедър пред своите сподвижници и приятели, т.е. – “клиенти”, тъкмо понеже предвидливо се е поставил “в разположение на евреите гешефтари”. (78)
Но да се върнем към литературните занимания на Стамболов, които постоянно се включват при настойчивите препоръчвания колко изключителна и достойна личност за най-високо място в българския Пантеон е той.
…Обикновено всички си спомнят за марша “Не щеме ний богатство…” като за най-емблематичната творба на Стамболов. Но иронията е, че тъкмо този текст никъде не е отпечатван под негово име. Това важи не само за стихосбирките, но и за периодичните издания, в които той е сътрудничил. Парадоксът се задълбочава, покрай невярното позоваване на Кирил Топалов в съставения през 1980 г. сборник. “Българска възрожденска поезия”. В него се твърди, че въпросното стихотворение с двата куплета и следващия ги призивен припев “се взема от стихосбирката на Стамболов “Песни и стихотворения” (1877). Но ето, че в това издание няма и помен от въпросния марш. Неяснотата около авторството, както и невярното препращане към несъществуващ първоизточник е посочено от Иван Радев в книгата му за Стефан Стамболов “Запомни ме, живот!”. И въпреки че е наясно за тази неточност, литераторът-земляк на особено тачения във Велико Търново поет и държавник включва стихотворението с недоказано авторство. С наглед похвална добросъвестност Радев отбелязва, че стихотворението се взима от… сборника на К. Топалов. Значи виждаме как една апологетична нагласа диктува да се пренебрегнат научните критерии независимо, че е напълно ясно: налице е фалшифициран “факт”… Добре е този прецедент с грубо подменените исторически данни да ни постави нащрек и по принцип.
За да видим как Стамболов е възсядал чуждите идеи и прозрения, ще приведа безспорно негов текст. Стихотворението “Последна въздишка” е с първа публикация в януарски брой на в. “Нова България” от 1877 г. и още същата година то е включено в книгата на Стефан Стамболов “Песни и стихотворения”.
Нека прочетем с какви вирши се е представил “поетът-революционер”:

ПОСЛЕДНА ВЪЗДИШКА

Скостила се ръката му,
що ножа е държала,
угаснали очите му,
где мъжество блестяло.

Да, изглежда ни доста познато! Заради природната картина със звездите, месеца, слънцето. Край този “баладично” оживял за миг, но смъртно ранен и издъхващ юнак, чиято сила няма как да не е била мъжка, звучи също и хайдушката песен. Добре е, че поне не се появяват самодиви, а от животинското царство единствен представител е миролюбивото по самата си природа сладкопойно славейче. Тъй де, в “новия сюжет” има и някои разлики.
Позволих си да приведа изцяло това Стамболово творение, тъй като то е сравнително кратко, а в неговите тромави и измъчени стихове личи тягостна пародия на Ботевата балада “Хаджи Димитър”. Ако на дадена личност е присъща такава плагиатска нагласа, от нея не бива да се очаква нищо добро. Нейната енергичност, волята и непреклонната й амбициозност напомнят по-скоро за Шекспировия Макбет, но – уви – нямат нищо общо с добродетелите на Хамлет!
Хвалителите на Стамболов може да отсекат, че по едно единствено стихотворение не бива да се правят толкова големи обобщения, забравяйки за вече споменатите умения на учените от различни сфери на познанието. Вярно е, че възстановените неолитни съдове или реконструкциите на праисторически животни нямат пряка връзка с днешните политически, личностни или естетически предпочитания. Но нали все пак става дума за наука и тя трябва да е безпристрастна, колкото и болезнено да се възприемат нейните изводи. В случая със Стамболов доказателствата за плагиатство са многочислени, но е известно също, че никой не е по-сляп дори за очевадното от оня, който нищо не желае да види и да признае. С какво друго освен с гневно недоумение може да се реагира на следните стихове:

Който умре зарад свобода,
на тоя свят е най-честит.

Скалъпил ги е и внимателно е посочил мястото и времето на своето “вдъхновяване” (Търново, юни 1876) същият “поет”. От смъртта на наистина вдъхновения автор на “Тоз, който падне в бой за свобода…” е изтекло съвсем малко време. Стихотворението с откраднатата мисъл се казва “Христо Донев” и всеки може да се увери, че в него са похитени и мотиви от “На прощаване”: има обръщения към майката с “мале”, “майко моя”, а и братята трябва:

Да видят те и да се стреснат,
да ги обземе трепет, срам.

Както личи, парещото желание за изява силно е пришпорвало тази личност. Но този порив не е достатъчен. Той не може да компенсира липсата на талант и се е налагало да бъдат прекроявани заварени мотиви, образи, сентенции. Ясно е, че от подобни манипулации могат да възникнат единствено тягостни резултати.
Далеч не е поетически издържана и пространната поема на Стамболов “Баща и син”, за която Иван Радев намира, че “по своеобразен начин кореспондира с Ботевата поема “Хайдути. Баща и син”.(6) Определението е доста мъгляво и не дава представа къде освен в заглавието да търсим съпоставимост. Нещо повече, бащите при двамата автори носят името Петко, като Ботевият герой е виден хайдутин с прозвище Страшника, и син му Чавдар също е “страшен хайдутин”. Той ще продължи неговото дело след като се е махнал от вуйчо си, където са го третирали като ратай.
В стихотворението на Стамболов дядо Петко има противоположни черти. Той е описан като пакостен чорбаджия, който навремето е изгонил съблазнената от него бедна красавица Пена. Плод на това младежко увлечение е синът Димитър, който сега се завръща край Янтра, за да накаже бащата за неговите грехове не само към майката, но и към онези, чиито души е изгорил. Ето каква закана извиква със силен глас израсналият в чужди краища юнак:

“Проклет, баща – убиец,
ти тук, тиран, живейш,
народен кръвопиец,
ти скоро ще умреш!”

Чорбаджията го мъчи съвестта и разкаянието. Той се страхува от божие наказание, колкото и да опитва да стигне до успокоителната сентенция: “глава ако си умна живей от чужди пот” чрез “философското” размишление как надпреварата за блага е неизбежна. Но по време на църковна служба и докато съзерцава как Архангел-Михаил взима душата на мъртвец, Петко пак се тревожи и пита за водоразделния избор и за съответните награда или възмездие:

“Какъв ли е мъртвеца?
Дал’ грешник ил’ светец?
Дали го чака мъка
или във рай венец?
Добро ли той е правил
през своя цял живот
или кръвта е смукал
на своя клет народ?”

Оказва се, че тези терзания остават неизвестни за сина, нищо не смущава непреклонната жажда на Димитър да отмъщава и той накървява ханджара си като намушква своя баща. Дали осемнайсет години след като е написал “Баща и син”, бившият вече поет, загубилият властта си тиранин е изпитал подобни терзания, когато идва ред да бъде посечен самият той? Почувствал ли е разкаянието на героя си чорбаджи Петко този преобърнал се някогашен поборник? За това можем по-скоро да правим догадки, но е ясно, че политиканът се е видял изигран от монарха, когото сам е довел и е закрепил на трона срещу твърде висока цена…
Преди това той отдавна е спрял да стихоплетства, а доколкото е имал у себе си някаква тяга към поезията, тя е сведена до песнопойство и най-прочут е неговият любим шлагер “Листец, листец, зелен листец”. И за тази песен се смята, че е: “останала анонимна проява от поетическото наследство на Ст. Стамболов, която познава само песенното разпространение.”(7) Не е ясно как да съчетаем анонимност с лично наследство, но е ясно, че това е била негова любима песен. Има коренна разлика между негова авторска и репертоарно негова песен, но тъй или иначе държавникът Стамболов е обичал да я пее сред приятели. Куплетите в нея са общо пет и всеки от тях сочи как можеш да “забравиш хорски думи, / скръб и ядове”. Помагат: парите, къщата, булката, винцето, приятелят. Това става по вечерно време и парите се броят, в къщата се отпочива, булката се прегръща, винцето се посръбва… Само приятелят не се използва пряко и не се налага да е вечер, за да е полезен. И се оказва, че картинката напомня тъкмо за онези ценности, заради които се беше прекършил Любен Каравелов или мъжът на сръбкинята Ната, т.е. – героят от отдавнашната Стамболова сатира “Знаете ли кой съм аз?”… Няма що, затворил се е печално тягостният, просто омагьосан кръг на еснафското потребителство.
Уви, такива са реалните черти на митологизирания Стефан Стамболов, за когото се подменя историческата памет като се въздигат статуи и се печатат купюри с неговия лик (наистина на двайсетте лева не e гравирано “емблематичното” НЕ ЩЕМЕ НИЙ ПАРИ), съставят се възхвалителни сборници, провеждат се тържествени “научни” сесии и се устройват топовни салюти. Стигнало се е дори дотам, че неговото име се споменава сред героите, загинали за свободата на България на 2 юни. А това е човекът, който не пожелава да повиши пенсията на Ботевата вдовица Венета и на сирачето му Иванка, обръща се гърбом при случайната си среща с жената, която го е хранила по хъшовско време в Букурещ. Тягостната ирония се задълбочава и с това, че на тържествените проверки не се споменава името на Алеко Константинов, който също не погива в пряка битка, а от бандитска разправа. Само че Щастливецът с неподражаема сила е разобличил в своите фейлетони мерзостите на Стамболовия режим и е по-достоен да бъде един от героите на Отечеството…
Май си струва да проумеем, че фигурата на съмнителния херой Стамболов и неговите “подвизи” – било нарочно, а може и непроизволно – импонират на днешните негови следовници. По всичко личи, че техен модел е “патриотът” от Ботевата сатира, който:

…Душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа братя,
а душата на народа!

Бележки:

(1) А. Х. Биман. Стамболов. Биография. Фототипно издание. С., 1990, с. 1. Обратно в текста
(2) Стефан Стамболов в спомени на съвременници. С., 1992, с. 50. (При следващи позовавания на този сборник в самия текст ще се посочва само страницата.) Обратно в текста
(3) Р. Бицаева-Стоянова. Тайните преговори на Стефан Стамболов с Русия. С., 2001, с. 74. Обратно в текста
(4) А. Х. Биман. Пак там, с. VІІ. Обратно в текста
(5) Д. Маринов. Стефан Стамболов и новейшата ни история. С. 2004, с. 40. Обратно в текста
(6) Вж. бележките на съставителя Ив. Радев към сб. “Запомни ме, живот!”. Велико Търново. б.г., с. 232. Обратно в текста
(7) Пак там, с. 223. Обратно в текста

Редакцията на ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ дава възможност да се включат с публикации и автори, несъгласни с написаното от г-н Орлин Стефанов.