Николай Василев

Големите национални фигури, великите исторически дати и събития, достойните духовни постижения на поколения българи са мощни двигатели на по-нататъшното ни развитие в усложняващия се глобален свят, активни стимули за вътрешно личностно и социално усъвършенстване, символи на вековната ни героична и не винаги героична съдба, внушаващи исторически оптимизъм или навяващи ретроспективна тъга знаци. Те, особено имената на народните водачи и будители, не бива да бъдат използвани като удобна изтривалка на нечии нечисти съвести или за избиване на реално неизлечимите комплекси на спорадично възглавявали татковината люде.
Нито пък е редно да ги превръщаме - независимо дали целенасочено или несъзнателно - в предмет на всекидневна, битовизирана, обезсмислена употреба (и закономерно - злоупотреба) от страна на балкански прагматични хитреци - процес, неизбежно водещ до тяхната постепенна амортизация, до обезценяването и дори до компрометирането им. Не случайно, именно в интерес на запазването на сакралната стойност на фактически десакрализираното при безкрайното му възпроизвеждане име, третата Божия заповед гласи: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог!”
Апостолът на свободата е вероятно най-възхвалявано митологизирания исторически образ и същевременно най-често „консумираната” в пределите на родината жертва на споменатите по-горе анти-митологизиращи манипулации. В пълно противоречие с каноните на разума и принципите на морала, но именно в пълно съответствие с явно неприемливите за улегналите цивилизовани отношения (което не им пречи да бъдат общоприети) скъпи родни обичаи на масово взаимно окепазяване, от Освобождението до днес редовно си бършем безобразията и прегрешенията с името на йеродякона Игнатия от Карлово, по рождение Васил Иванов Кунчев, заради лъвската храброст и сила в комитетските работи (и, според легендите и учебниците, заради лъвските скокове в едно състезание) назоваван още Левский.
Нямам предвид, разбира се, искрено изпитваните и демонстрирани достатъчно категорично от мнозинството истински родолюбиви и почтени българи респект и благодарност към революционера, загубил само себе си в смъртта за свободата и независимостта на отечеството. Обективната „присъда” на историята е отдавна известна и изобщо не подлежи на „обжалване”. Имам предвид зиналата пропаст между външно театрализираното преклонение пред паметта и делото на Васил Левски и действителните подигравки с името и подвига му - заслуга най-вече на скудоумните управници.
Първото Велико народно събрание, за „радост” на „великия” и все още несмисляващ народ, напазарува из Европата алкохолизиран аристократичен отпадък, довлачи го у нас и сътвори в току-що освободената България държавно организационен антипод и фактически грозно отрицание на завета за свята и чиста република. Далеч не само поради натиска на чуждоземните короновани олигарси, но и поради натуралното влечение на несмисляващите славянобългари към силна ръка и силно подчинение, паркетни помпозности и възпитателен бой със скиптъра по стриганите селски глави.
След свиканото в началото на прехода към демократично устройство Седмо Велико народно събрание атрофиралият монархизъм живна, тържественото пристигане на мадридския пилигрим ощастливи простолюдието, развяха гъвкави гърбове и флексибилни задници изпотени от неимоверно себеотдаване царедворци, партийно-либерализирани вопли „Ваше Величество”, „Негово Величество”, „Нашето си Величество” и прочие закънтяха звучно под немите портрети на намръщения Левски.
Че и плодна земица дадохме армаган на „Величеството”, разкошни дворци, гъсти кории, позлатена посуда. Освободихме го от данъци. С държавни средства посрещахме и изпращахме личните му гости - американската му фермерска кака плюс изветрели синьокръви боклуци от италианско, руско, влашко. Така де! Гостоприимно ще да е да го възнаградим богато, най-малкото от благодарност, че няма нищо против да му дишаме от въздуха. Пък и я що родa храни човекът! Той да не е Ботев, Караджата, Левски и всички ония балъци, дето им стигала тая награда да кажел нявга народа, че умрели, сиромаси, за правда, за правда и за свобода!
Да бяха само лъзгавите монархофили, с мед да ги намажеш. Спомням си (по далечна, но изключително съдържателна аналогия с казаното тук), едно време писах, че на политиците изобщо (не само българските, естествено) трябва да бъде забранено да се доближават на по-малко разстояние от 10 метра до деца. Щото вождовете на световното или регионалното човечество, където и да отидат, каквито и обекти да откриват или закриват, пред каквито и камери да вият държавнически снаги, с ласкаво ръмжене и топло ухилени мутри вдигат деца в прегръдките си, галят деца по главичките, деца им поднасят цветя, деца им връзват връзки, деца им пеят, деца им танцуват. В името на собствените си кариеристични цели политиците всъщност мръсно експлоатират поражданото от гледката на невинните дечица умиление, манипулират човешките чувства, паразитират върху дълбинните корени на морала. Нарекох това грозно явление политпедофилия.
Та за „Васил-Левски-филията” ми е думата, респективно за гътнатите тежко от вируса й пациенти - политиците далавераджии, магистратите далавераджии, бизнесмените далавераджии, чието осакатено въображение се е изчерпало с дебилната идея да окичат - като своеобразна индулгенция - с портрети на Апостола на свободата своите луксозни кабинети. Белким посетителите ахнат от възхита пред тандема аркадаши, а тъмните страници от собствените им биографии грейнат с отразената портретна светлина.
Влезеш в кабинета и виждаш: горе, на стената - портрет на светец, долу, под портрета - квалитетен наглец.
Горе - неразбраният не само от съвременниците си трубадур на все още несбъдналата се у нас държавност, отвсякъде гоненият и навсякъде приетият закърпен фукара, комитетският водач, отчитал до грош и сантим поверената му комитетска пара, чистата републиканска душа, жадувала за равенството на всички етноси пред закона, символът на безусловната почтеност, смелият разобличител на греховете на турската власт и критикът на кривиците дори на своите братя по оръжие.
Долу - върховен държавен орденодарител на партийните и личните му спонсори, люпен в полога на квазидемокрацията нелегален милиардер, неморално богатял партайфюрер, неподвластен на никакви закони капо на корупционния султанат, магнат на тлъстите комисиони при разграбването на българските държавни активи, перач на парите на мафията, изпечен мазник и оръженосец на всички възможни режими.
Господи, толкова ли невъзможно е да бъде прекратена масовата гавра на националните далавераджии с името и лика на националната светиня, няма ли все пак някакви табута в тази лигава демокрация, няма ли кой да забрани (дори да криминализира) позорното далавераджийско портретоизползване и чрез съда да ориентира всички подобни далавераджийски портретоизползвачи към затворническите килии, където да окачат над главите си изцяло гилащите им цицести снимки на Саманта Фокс и Бритни Спиърс!

Денонощия наред неколцина заптиета (с плондер да им пльокнеш, ще се наакат!) влачили създателя на революционните комитети из прашните пътища на комитетска България. Колко му било да го освободим! Български комитети. Български комитетски хора. Български комити. Не би!
Български свидетели на процеса. Това би!
Българи съдебни заседатели. И това би!
Крякащи ромски зяпачи около бесилото. Джелем, джелем!
А после, независимо от крайно идеологизираните дискусии, утопизирахме („у” и „топос” - „не-място”, „несъществуващо място”) гроба му. Не знаем къде е гробът на великия българин. Че само неговия ли! Да изброяваме ли великите българи, на чиито неизвестни гробове никога няма да има цветя!
В най-новата си история толкова често сме демонстрирали - на фона на гордата саможертва и духовното възвисяване на Левски - великолепни образци на смачкано национално и лично достойнство.
Неудобен ни е! И наистина сме го захвърлили на боклука.
Въпреки внушителните портрети, красящи ореолно мутрите на политици далавераджии, бизнесмени мафиоти и магистрати на повикване.
Въпреки програмните декларации на дупераздаващи царедворци - в антрактите между монархизирането на български земи, гори и дворци - за сбъднатите му мечти за свята и чиста република.
Смразяваща е истината (или „легендата”?) за смъртта на Гина Кунчева. Майката на Левски се е хвърлила в кладенеца. Самоубила се е. От глад.
Ами да! Народе???? (Васил Левский, Личен бележник, с. 115)