Д. Б. Митов

И Страшимир Кринчев, подобно на почти всички видни български писатели, дойде за нашата литература от скромната, сиромашка, но със свой определен образ, провинция. Детинските дни на бъдещия скитник по света са дните на по-голямата част от нашите интелигенти от преди Балканската война, които гладуваха, но в замяна на това хранеха пребогато душата си с идеи и идеали.

Родният град на Страшимир Кринчев, поетичният Ямбол, още по ония времена носи дух на свободолюбие и на оная романтична жажда за знания, която по-късно ще се оформи, за да даде истинското място на града в българската литературна география. Защото ведно с поетичните извиви на Тунджа, които събуждат хиляди чувства у нейните по-емоционално настроени чада, в Ямбол, поради ред обективни причини, отрано се засилва духът на народничеството, дало такива богати плодове в българското културно развитие! В такава именно атмосфера на физическа немотия, но на дълбоки душевни търсения се формира Страшимир Кринчев.

Данните за неговото ранно развитие са извънредно оскъдни, но всички те сочат, че още от младини бъдещият писател е показвал всестранни интереси, които са помогнали твърде много за бъдещото му развитие. При най-тежки обстоятелства, като чирак в обущарница, като помощник в администрация, Страшимир Кринчев успява да сложи съвсем здрави основи на цялото си творчество.

Сигурно тази надежда за по-високи знания, а не само стремежа към авантюристичния живот, подтикват Страшимир Кринчев още на млади години да предприеме пътешествия към далечни страни. Че не авантюристични наклонности са подгонили Кринчев към скитничество, свидетелствува и обстоятелството, че той е искал много повече да замине към културния запад, отколкото към далечния и некултурен изток. Само липсата на пари и случайността на рейсовете го отплесва вместо към Италия или Марсилия, към Цариград, Александрия и Кайро. Във всеки случай и това скитничество е използувано от Страшимир Кринчев богато и вече с доста голямата, ако не житейска, то поне теоретическа опитност, почерпана от многото прочетени книги. Ето защо пътеписите на Кринчев сочат винаги за едно съзнателно отношения към човека и съдбата му, а не носят обикновеното озлобление на скитника-индивидуалист, което срещаме тъй често в произведенията на писателите-авантюристи. Поетическата натура на Страшимир Кринчев крие в себе си много от оня дълбок и основен мироглед, който е тъй характерен за нашите интелигенти, които не се заразиха от пристъпите на индивидуализма и на литературната поза. И ако не беше тъй ранната смърт, Страшимир Кринчев сигурно щеше да се развие като един от нашите най-културни писатели, щеше да бъде нещо повече от обикновен творец, щеше да се очертае непременно като водач на определено литературно направление, в основите на което щеше да лежи художествения реализъм.

Но Страшимир Кринчев загина рано, сразен от куршум на бойното поле. Гробът му и до този момент не се знае къде е. Какво значение има всъщност това? в нашата героична и многострадална България гробовете на много наши първенци не се знаят къде са. Важното е обаче, че тези първенци на духа бяха макар и за кратко време изразители на народните въжделения и паднаха сразени все в името на един идеал, в името на една идея. И  Страшимир Кринчев падна сразен, когато завършваше тъй печално устремът на българския народ в края на Балканската война. Той остави извънредно малко книги, защото през краткия си живот не знаеше какво по-напред да прави - дали да трупа знания, дали да пише това, което го вълнува, или пък да се бори със сетни сили срещу пристъпите на мизерията.

Но въпреки всичко, въпреки, че съчиненията на Страшимир Кринчев са извънредно малко и не събрани и до ден днешен, те си остават живи в съзнанието на нашите читатели, защото в тях е отразен пламъкът на едно голямо сърце, защото всеки ред носи в себе си една голяма и велика идея за в полза на българското племе, за възхвала на сладката и хубава свобода.

Нищо, че съчиненията на Страшимир Кринчев са малко на брой. За тях той не получи нито насърчения, нито награди, защото не гъделичкаше цинично долни чувства и инстинкти. Но в замяна на това тези съчинения будят днес възторжен спомен у българския читател, който е запазил в душата си паметник върху незнайния гроб на безсмъртния скитник-писател.

1939