Иван Стефанов

Кавал свири на поляна…
Един ръб, на един скат.
Надвиснал над околните дворове и къщи. На върха му поляна. На нея камък, като купа сено, къща с едничка стая и до тях един дръглив, крив салкъм…
Настане вечер, месец изгрее…
Всичко притихне. Опустява!
И тогава се обажда кавалът…

Странен човек беше! Красив човек!
Някога, зиме, вечер, идваше у дома. Присядаше до оджака, разменяше по някоя приказка, отпиваше от таса…и бръкваше в пояса.
Широк! Много широк! И дълъг! Кога го навива, излизаше отвън. Даваше ми единият край, другият завиваше около кръста си и аз се завъртах около него, като пумпал. В тоя пояс беше цялото му богатство.
От него стърчаха само цевите на кавала.
Та вечер…
До оджака, до софрата…
Остави таса, бръкне в пояса и извади една цева.
С тая, първата, не свири. Само я продухва.
Тасът се завърта, около софрата..
Вади другата…
Надява ги една на друга. И се понасят звуци, и изплуват легенди, и за арамии, и за хайдути…
Когато вечерта притихне и огънят притлее…
Вади последната цева.
Надява я…
Звуците се променят. Натежават. Затъжават. Тази е тъжна. Подмокря очи.

Странни бяха мелодиите му!
Беден бил. По-беден нямало. Имал си само кавала.
Тогава, се залюбили със Стойна. И тя си нямала нищо. Само една хубост! Залюбили се и се вземали. И заживели, там на поляната, до камъка, до салкъма…
И свирел кавалът, и се носели дивни песни… До тогава, докато Стойна тежко заболяла и не станала…
Замлъкнал кавалът…
Секнали песните.
Онемяла поляната.

Минаха години…Много години…
И вечер, кога месец изгрее, кога всичко притихне, отгоре, от поляната, се понасят звуци. И от всички къщи, всички излизат на двора, присядат и слушат…
Започва от втората цева.
И тихо, и нежно, и тъжно.
После надява, оная, последната …
И се понасят и нежност, и мъка, и болка.
И само месецът, отгоре, вижда!
Мъже да припалват.
Жени да бършат очи.
Тя, тая последната, не свири!
Тя плаче!
За Стойна!

Кавал плаче на поляна…