Ирена Панкева

Приказките! Тези вълшебни, фантастични истории, които разпалват въображението на децата и в същото време са първото им докосване до магията на литературата! Имало едно време… и започват небивали приключения и срещи с невероятни герои.

Приказката е наративен текст, който възпитава представата за добро и зло, за красиво и грозно в детската душа. Не може да не споменем нейната връзка  с фолклора, раждането й из лоното на народното творчество и силното й влияние върху „тружениците” на перото. Няма поет или писател, върху чието творчество да не се е отразил необятният приказен свят, в който освен красота е заключена и мъдростта на човечеството. Всички те още от малки попиват вълшебствата, за да ги претворят по-късно по своему. Ето една картина, която се мултиплицира през годините и вековете във всеки дом:

Седна баба,до нея дечица,
наредени глава до главица,
едно в друго раменцата сврели -
сенките им на стената спрели.
Приказките баба не забравя,
все разправя, разправя, разправя…
                   („Бабините приказки”, Д.Габе)

Но кое държи очите отворени и съзнанието будно чак до сутринта? Нека да се опитаме да намерим отговор на въпроса…

Приказката съдържа два компонента, два основни характерни белега - измислица (вълшебното, чудесното, фантастичното в историята) и реалност, които са в сложни взаимоотношения, а напрежението между тях поддържа жив интереса у читателя/слушателя и поражда естетическо удоволствие. Както посочва К.Динчев, „сюжетът се строи на основата на конфликта. Има две страни, два жизнени принципа. Например мащеха-заварениче, герой-змей, малък брат-големи братя и др. Тържеството на доброто над злото, на нравствено извисеното над безнравственото се реализира чрез преуспяването на героя, който най-често бива подпомогнат заради скромността си или за сторената добрина” (Динчев К., „Български фолклор”, 1999 г., Благоевград, с.118).

Има различни видове приказки  - вълшебни, битови, за животни и др. Освен развлекателна функция, осъществявана чрез перипетиите инициации на героите, те имат и дидактическо значение. Но в народните и авторските приказки то се постига по различен начин - докато при първия тип пейзажът и портретната характеристика например отсъстват, то при втория взимат дейно участие в сюжета и при създаването на психологическата характеристика на героите, които търпят развитие. Всъщност приказката има три основни форми:

- фолклорна приказка, предавана устно;

- авторизирана приказка - стилизирана, адаптирана за деца, Елин Пелин я нарича „развалена приказка”, защото е преходна форма и по своята същност е литературна обработка на фолклора;

- оригинална (авторска), литературна приказка - създадена в писмен вид от конкретен автор и представлява част от художествената литература; тази приказна форма надделява през втората половина на ХХв. От своя страна се дели на две групи: при първата авторът се придържа близо до фолклора, който заживява своето литературно битие - както е у Елин Пелин,  Ран Босилек, Ангел Каралийчев; за втората група са характерни сюжетът и контаминацията - навързването на мотиви от фолклорните приказки, които обаче са силно олитературени. Забелязват се промени и в композиционно отношение: докато фолклорните приказки са предимно в диалогична форма, то тук са на лице пряка реч, ясен хронотоп (времепространство) и, както вече споменахме, задълбочена психологическа характеристика на героите и пейзажни картини (Стоянова Т., Лекционен курс ДЛ, 2011 г., Благоевград).

Заговорим ли за приказки изобщо, безусловно първите имена, които асоциативно изплуват в съзнанието и на деца, и на възрастни, са тези на Шарл Перо, братя Грим и Ханс Кристиан Андерсен. Това са личности, занимавали се със събирателска и дълбоко научна дейност в областта на фолклористиката, а приказките придобиват днешното си предназначение и съдържание, адаптирано и отправено към детската аудитория, след авторизиране и претворяване на човешката мъдрост. Първоначално приказките завършват с нравоучителни стихове, а това разкрива и тяхната образователна, педагогико-дидактична функция, свързана с нуждите на учениците, каквато е ролята на детската литература през Първия период на нейното възникване и в България - Просвещенския (1824 - 1878 г.), чието начало е поставено от д-р Петър Берон с „Рибния буквар”, та чак до края и на Втория период - до началото на Първата световна война. Важни са не развлечението и естетическата наслада, а поуката,образованието и възпитанието на детето.

Българското приказно богатство освен част от фолклора представлява и огромен дял от нашата детска литература. Едни от неговите първосъздатели са обичаните от малки и големи приказници: авторът на романите за Ян Бибиян Елин Пелин (1877-1949 г.) - „Гори Тилилейски”, „Правдата и кривдата”, „Дядовата ръкавичка”; Батко Златко (1907-), написал приказките поеми „Медената пита”, „Гъбарко”, „Шишарко”; Ран Босилек (1886-1958г.), чието творчество почти изцяло е посветено на децата; Ангел Каралийчев (1902-1972г.), вписан в Почетния списък на Международния съвет за детската книга за тритомника „Приказен свят” през 1972 г. и др.

Тук по-подробно ще се спрем на личността и приказното творчество на един от най-вълшебните български разказвачи, с издадени 35 сборника с приказки - Николай Райнов (1889-1954 г.), който освен писател и преводач е художник и преподавател по История на изкуството в Художествената академия в София. Творчеството му се съотнася към жанра магически реализъм, а енциклопедичните му и философски познания придават на неговите приказки модерно, нетрадиционно звучене, близко до съвременния жанр фентъзи (Николай Райнов, БГ-фантастика,

http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D0%B2 22.01.2011г.).

Н.Райнов събира и записва приказки от различни краища на България. Докато работи като главен библиотекар в Пловдивската народна библиотека той не спира да проучва българския фолклор. През 1925г. излиза неговият първи приказен том - „Най-хубавите български приказки”, а през 1927г. - „Златното птиче” и „Юнак над юнаци”. „В нашата литература това са първите приказки, преразказани на съвременен български книжовен език” и това начало е важно за развитието на жанра (Райнов Б., Предговор към „Български приказки” на Н.Райнов, 1976г., София, изд.”Народна култура”, с.6.). Приказното му творчество включва авторизирани приказки от цял свят, както и  оригинални творби като „Княз и чума”, „Самодивско царство”, „Вампирова булка” и др.

Иска ми се да проникнем отвъд стандартните биографични данни и да стигнем до обичащата същност и топлата душа на Николай Райнов чрез спомените на неговия по-голям син - поетът и писателят Богомил Райнов (1919-2007г.):

В най-ранните детски спомени образът на баща ми се е съхранил с две свои черти - горчивия мирис на тютюна и хубавите приказки.

Дойдеше ли неприятният вечерен час с досадната фраза „Хайде в леглото!”, едничката утеха беше, че додето заспим, татко ще ни разкаже някоя приказка. И той наистина сядаше до нас, намаляваше пламъчето на газената лампа и с глухия си равен глас почваше да разказва. А ние с брат ми лежахме в полумрака с широко отворени очи, защото тоя полумрак не бе вече празен и сив, а населен от странни същества и оживен от пъстроцветни блясъци, Юнаци на буйни коне размахваха тежки мечове, гърбави магьосници бъбреха зли заклинания, белолики красавици се оглеждаха в сини езера, а наоколо се простираха вълшебни гори от кристални дървета, полюшвани от вятъра с нежен звън.

В епистоларния предговор към второто издание на книгата „Приказки от цял свят” от 1974 г. Богомил Райнов разкрива духовната алтруистична чистота на Николай Райнов и силната му обич както към своите, така и към всички останали деца. Въвежда и в оная обаятелна атмосфера на домашния приказен уют, който вече посочихме в „Бабините приказки” на Дора Габе.

Безспорно е умението на Н.Райнов да разказва завладяващо и увлекателно. Едно от доказателствата за това е книгата му „Български приказки”, издадена през 1976 г. под редакторството на Богомил Райнов.

Книгата съдържа 30 приказки - вълшебни, битови, за животни; авторизирани и  лично творчество на писателя и това число 30 не е случайно. В християнството тройката е свещена, най-напред означава Божието Триединство на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Но в древното човешко мислене, във фолклора и митологията я свързваме със Световното дърво, от което произтича троичността горе ( Божи, небесен свят) - среда (човешки, земен свят ) - долу (подземен свят, хтонос ) и е натоварена със семантиката на силата и върховенството. Известни са както триглави богове  - Триглав у славяните, Шива у индусите, така и соларни и демонологични персонажи като змейовете и ламите - едни от най-често срещаните герои във вълшебните приказки; три са самовилите, братята, сестрите; често юнакът има три коня. Нулата пък е символ на вечния кръговрат и безкрая на вселената. Вълшебните приказки са представени със заглавия като: „Юнак и слепец”, „Царска дъщеря и шивач”, „Вампирова булка”, „Кушкундалево”, „Самодивско царство” и др.; битовите - „Умна мома”, „Хурка и мотовилка”, „Примък - отмък” и др.; приказки за животни - „Животни във воденица”, „Лисица - хаджийка”. Разбира се, определянето на видовете приказки по-често е условно, доста трудна работа е, защото понякога вълшебните и битовите елементи преливат едни в други.

Лесно можем да усетим пристрастието на Николай Райнов към вълшебната приказка, населена с всякакви фантастични герои и чудесни атрибути. Важна е родствената връзка на приказките с митовете, чрез които първобитният човек езичник си обяснява явленията в природата. Затова е естествено те да съдържат елементи на суеверие. Но магическите сили и предмети не са само израз на невежество и заблуди, а и на горещото желание на човека да надделее над разрушителните природни стихии. По думите на Б.Райнов делвите със злато и дисагите с жълтици означават не друго, а придобито могъщество на юнака над демоничната сила, както е в приказката „Юнак и слепец”: „Момъкът стоел срещу стената с гола сабя и чакал да излезе оня, който викал. Стената се съборила с грохот и оттам се посипали цял куп жълтици. След това гласът вече не се чул” (Райнов Н., „Български приказки”, 1976 г., София, „Народна култура”, с.11). Ето как  същият този юнак, който не знае що е страх, след като успява да победи трите самовили на самовилския връх, целият става златен: „Сред стаята текъл извор със златна вода, а до него имало вързан крилат кон. Момъкът бил много изпотен от горещината, та се навел да се измие; съблякъл си ризата до пояса и почнал да се плиска; тутакси тялото му се позлатило до пояса… Тогава той се съблякъл цял и се изкъпал в златната вода… Позлатил се той цял, потопил си дрехите във водата - и тях позлатил” (Пак там, с.18-19). Т.е. изобщо се окъпал в извора на живота, след като победил в надсвирване - надиграването злите си посестрими, които искали да му отнемат очите. Във фолклора кладенецът има семантика на вход към Долната земя, към отвъдното, а златото е свързано със света на мъртвите. Позлатеният юнак се промъква в пещера (вход към Долната земя) вдън морето (митологема, равнозначна на накрай света със семантика  граница между земното и отвъдното; прагът е натоварен по същия начин), където попада на зли духове, а демони - във фолклора: „…отведнъж стената се пропукала. През пукнатината, широка колкото да влезе човек, се провидяла хубава стая, цялата постлана с безценни камъни; стенитe й били от седеф и бисери. Сред стаята се били събрали самовили, дяволи, вампири, джуджета и други какви не чудовища” (Пак там, с.33). Победил момъкът хтоноса , страшното и гибелта  - „всички, които били вътре, паднали ничком и му се поклонили”!

Особен интерес към генезиса на приказните герои проявява Ел.Мелетински в „Героят на вълшебната приказка”, където свързва появата на най-малкия брат, келеша, Пепеляшка и др. с „минората и майората (наследствените права на най-малкия и съответно на най-големия брат при матриархата и патриархата)” (Динчев К., „Увод във фолклористиката”, 2000г., Благоевград, с.57), като този въпрос засяга и Дж.Фрейзър в един от капиталните си трудове - „Фолклорът в Стария завет”. Слабият в началото герой (в „Три самовилски коня”, „Златното птиче” у Н.Райнов), чрез придобиване на магически предмети и сили преодолява страшни препятствия и успява да победи злото.

Един от честите финали в приказките е венчавка с царска дъщеря на първоначално слабия персонаж и получаване на царство. Те също са символ на върховния успех. А  разбиването на планината пред царския палат  с вълшебния железен топуз какво друго е, ако не пренареждане, преустройване на света от победителя, защото планината в своето триединство - подножие, склонове, върхове, също като митологемата за Световното дърво, е умален, вертикален модел на света - хтоничен, земен (човешки) и небесен (Божествен).  В това ни убеждава и Николай-Райновата приказка „Царска дъщеря и шивач”, като се отдава значение и на мъдростта - в „Сиромах и царска дъщеря” поуката е: „По-добре вярна селянка, отколкото невярна царица”.

Символите на любовта, вярата и героизма откриваме и в „Кушкундалево” от „Български приказки” - сиромахът момък заминава накрай света, за да намери своята любима в никому неизвестното самодивско село (в българския фолклор известно като Змейково; Кушкундалево е името, което му дава Н.Райнов), въпреки че е предупреден: „Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после добро няма да видиш…”; „И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга” (Райнов Н., „Български приказки”, с.158). Но нали всяка сила има антисила, въпросът предполага отговор, а проблемът - разрешение. Ето го в случая: „Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. После ще трябва накрай света да я дириш” (Пак там). Така и се случва - момъкът открива Кушкундалево, оженва се за любимата си и остават да живеят там честити. При тях се преселват и родителите на момъка на колесница с крилати коне, изпратена им от царя на самодивите. И тази приказка има  щастлив край, но само привидно - самодивското царство е царството на смъртта, в което никой не боледува и не умира, защото това вече е станало; оттам никой не идва, не се връща, за да разкаже какво се случва накрай света, където няма жалба и скръб.

В приказките на Н.Райнов юнакът, надмогнал всички препятствия, дори и да загуби живота си за кратко, с чужда помощ и по чудесен начин успява да се спаси от гибелта, да седне на трона на победителя и да заживее на върха на планината като добър властелин на света. В „Юнак над юнаци” например героят надвива и  се побратимява с трима духове: първият чува какво става по земята, когато опре ухото си в нея; вторият, докато човек мигне, се спуска дълбоко под земята и излиза; третият може да всмука в устата си цяло море и пак да го излее. Дава им юнакът по една хартийка , написана с негова кръв - ако позеленее, духовете ще разберат, че той има нужда от тях и те ще му помогнат да оживее. Така и става.

След преодоляване или разгадаване обикновено на три изпитания, градирани по скалата на трудността и страшното, героите в приказките стигат до окончателната си победа над злото и глупостта. Изобщо характерен белег на този литературен жанр е щастливият финал. Макар и въображаемо, щастието е постигнато, а чрез разкриване смисъла на постъпките на персонажите се достига до поуката.

Иска ми се да завършим със следните думи на Богомил Райнов: „Докато пълната победа на правдата не обхване цялата земя, подвигът на юнака, който се бори за правда, ще ни вълнува. Докато красотата не се превърне в обичайна обстановка на делничния живот, красотата на сребърните гори и вълшебните замъци ще ни очарова. Докато щастието не стане законно притежание на всеки човек, приказките, които са кристализирал блян за щастие, ще ни увличат. Така те ще продължават да живеят - и спомен, и копнеж едновременно” (Предговор към „Български приказки”, Райнов Н., с.6.).