Димитър Костадинов

Говорим ли за светлото и божественото в е-стихотворната книга на Георги Ангелов “Друга свобода” (изд. LiterNet, 2008), непременно е необходимо да имаме предвид всички стихотворни книги, издадени досeга от този сравнително млад, невероятно талантлив и “слънцеок” поет на България. Затова ще си позволя да щрихирам с био-библиографска насоченост най-важното от житейската и творческа съдба на този поет. И ще се радвам неговите бъдещи тълкуватели (български и чуждестранни) да продължат да допълват тази био-библиография. Дано тези мои предвиждания се сбъднат…  

Георги АНГЕЛОВ е роден на 01.07.1968 г. в гр. Първомай. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “История”. Автор е на поетичните книги: “Езикът на здрача” (1997), “Монолог на Кортес” (1998), “Ненамерени хроники” (2000), “Зимна трева” (2002), “Ариергард” (2003), “Жерав над снега” (2007), “Опорна точка” (2007), и на електронните книги с поезия “Друга свобода”(2008) и “Забравената книга” (2008). Автор е на сътворените от него, но все още неотпечатаните в книжно тяло до м. май 2010 г. книги с поезия “Ненамерени хроники” (второ разширено и допълнено издание), “До първата светкавица” (тристишия), “Премълчаното”, “Взрив в Парламента”, “Епицентър”, “Пепелище” и “Нещо свое”. Работи над книга с дневникова проза - “Светите скитници”…Носител на национални награди за поезия. Член на Съюза на българските писатели (СБП). Негови стихове са публикувани в националния печат, в антологии и сборници, превеждани са на руски, английски, турски и сръбски. Главен редактор на е-списание “Литературен свят“.

Когато разбиеш навика, ти се чувстваш свободен. Навика да се съобразяваш с другите - било то много близки или само познати, пък и непознати за тебе хора. А навикът може да се разбие само от оная творческа личност, която се съобразява само с говора и шепота на душата си. Да, точно на душата си. И, разбира се, каквото ни говори и шепне невидимият Господ. А дали е Бог или Душа, то е все едно. Или почти все едно. Нека ме обори някой. Това ще бъде само с клишета. С реално съществуващи клишета - и на подмазвачи, и на близачи, и на нагаждачи. Т.е. все на конюнктурни хора. Но никога на ония, които няма да се съобразят с подобни, с вечни конюнктурчици… Нали само вечните конюнктурчици са вечно по върховете - на каквато и да е йерархия. Но никога по върховете на своята Душа и Сърце. Защото те - Душата и Сърцето - искат друго нещо: искат хармония в своето осъществяване…

Може би в поезията си Георги Ангелов иска и земна, и небесна Хармония. Затова е назовал стихосбирката си, поместена чрез ЕИ “LiterNet” Варна, ” ДРУГА СВОБОДА”, Първо издание, 2008*. Друга като философия на живеенето на тялото и душата. Друга като разбиране за независимост и волност на творческата личност в земното си битие…Затова не случайно тази книга започва със стихотворното прозрение “Успокоителни думи…” Да не се стряскат и плашат близки и негови приятели, когато навлязат в съвсем различната дотогава душевна и духовна същност. Уж на пръв поглед различна. Но дълбоко осмислена като поведение и изричане, като обоснован поглед и проникване в познати и непознати за обикновеното око и душевност закачки и философски осмисляния от ежедневието ни, от прякото ни съприкосновение с делници и празници от нашия реален и иреален живот.

За да се доближим всички ние, които обичаме тази поезия и се мъчим да я тълкуваме (”Да се доближиш…”) “до стихотворението/ бавно”, като заключим “…своя дъх със девет ключа, / и то да не усети…”, че точно ние го дебнем. Дебнем съответното стихотворение като същност и като символни кодировки.  И след това продължава опиумът, унесното състояние от наподобяващото самата женска красота и магия житейски изстрадано и уподобено точно на нея - на привлекателната и замайваща до полуда жена:

Да се доближиш
до стихотворението
бавно,
заключил своя дъх със девет ключа,
и то да не усети, че го дебнеш;
да се насладиш на силуета му изящен,
извиращ от запролетените листа;
на гладката му, влажна, топла кожа;
на стройните нозе и на очите -
кафяви, неспокойни, издължени;
на бързо затрептелите уши
в очакване на скритите двуноги…

Но ти, благословен със тази гледка,
да го оставиш
да ти се изплъзне.

Наистина тук и листата, и кожата, и нозете, и очите, и ушите са уж на стихотворението, а всъщност на любимата жена. Метафорично, преносно говорене, което си заслужава душевните усилия и своеобразния поетически рисунък. И веднага “скритите двуноги” са намекът за човешкото злобеене или одумване, на ежедневната виртуална и реална клюка… Всичко това е една “гледка” за поета. Затова той не я оспорва и дори не я пренебрегва. А оставя да си върши своята наслада докрай. Каква благосклонност и същевременно едно наистина докрай осъзнато безразличие. Точно това безразличие може да постъпи (и е редно да постъпи) по този начин: “да го оставиш/ да ти се изплъзне.” Такова отношение заслужава наистина оня, който е съвсем безразличен или конюнктурен спрямо същността на сърцето, душата и духа ти, спрямо видими и невидими за другите, но единствено за тебе видими съдбовни неща. За тебе - като поет, като съдбовно свързан със земното и небесно живеене на думите…

Точно истински поет може да достигне дори и до буквите на едно стихотворение (”Буквите…”):

Буквите
в това стихотворение
млъкват

и учудено ни гледат

как го събличаме,
захвърляме
с усмивка

и се скриваме
между редовете

голи.

А кои остават, след като събличат стихотворението, голи? Точно онези, които правят това. Но не като наказание и възмездие. А като усмихнато предупреждение. Предупреждение - защото точно те заслужават да бъдат предупредени. А усмивката е знак не толкова на ирония, а на самоирония. На оценъчна самоирония. А има ли човек самооценъчна самоирония, той винаги може да бъде победител - защото  винаги е свободен. Дано е така. Особено при поетите. Те го заслужават… Затова като истински свободен поет Георги Ангелов може да сподели без притеснение, пак с метафоричен език:

Обвива те вихрушка от лица -
нагарчащи, неопростени, смътни.
Ослепяваш от връхлитащи присъди,
изпълзели от тунелите на навика.
И политаш в осезаемите бездни
на изкуплението и тъгата -
съучастник в шепота на Вятъра,
с очи, намерили опора
във усмивката.

Кожата на гнева у човека, хралупите на птици и хора (а всъщност намека и говоренето е само за “хралупите” на хората), обиталищата на гнева - “време е” - призовава поетът - за сбогуване с тези нечовешки, нетипични за поетите, за хората на изкуството неща. Защото такива неща - особено чудовищата -  прорасват във вените на поетите, на истинските хора на добродетелната душа и дух. Ако се сключи с тяхната будна мисъл разбирателство т.е. мир, тъмнината не може да ги придърпва към пропаст, към страх и погубването им от земята. Към тези и много още други размисли, подобни на поетовите, може да ни отведе стихотворението “Време е, казвам…”

Вече тук - “В огледалата на полумрака…” поетът Георги Ангелов противопоставя неслучайно светлината на полумрака. Не на мрака, а на полумрака. Алегоричното или метафорично говорене е с повече образни внушения. Полумракът не е случаен. Той е на огледалата, т.е. не на реално съществуващото, а на отражението. Затова полумракът не е опасен, не е толкова страшен, колкото му се иска. Той дори е принудил поетът да “пие” не нещо друго, а “аромата на пробягващите сенки.” Пак категоричен поетически изказ.

Не случаен, а оживяващ точно необходимата и природна, и душевна атмосфера. От полуразбърканото и несинхронно, неперспективно състояние на “огледалата на полумрака” се преминава през “аромата на пробягващите сенки.” Но за да се стигне до светлината, до реалното и благодатно живеене, е необходимо вятърът да процвили като кон и да полети като птица. Или поне да събуди “спящите тръби на светлината.” А светлината**- като символ на божественото или космическо творение - е и “вечен животворен гений”, т.е. безсмъртно живеене. И след този поетически изказ наистина поетът ще изясни - пак с поетическо говорене - същността на светлината. Разбира се, като одухотвори с “метафорични препратки” и усмивката, и очите, и сънищата, и жаждата, и страха, и… надеждата:

Фонтани от проблясващи усмивки.
Непроходими, тайнствени присъствия.
Вик, затворил очи пред привидното.

Отвъд прозорците на сънищата
продължавам.

Нараства полетът към глъбините.
Напада ме дълбокото. Утихвам.

Но жаждата не се отдалечава.
Иглите на страха плътта напускат.

И надеждата престава да е ръкопис
от пепел.

И идва нощта. Полумрачната нощ. Но тя не казва тайните си. (”Нощта не казва скритите си тайни…”). Логично е точно в нощта, когато е полумрачно, да размишляваме за вечността. Логично е за един непрекъснато търсещ и откриващ най-важните загадки на живеенето ни със сърце, душа и дух стойностен поет като Георги Ангелов да размишлява подсъзнателно и алегорично и за Христос, и за безсмъртието. Разбира се, без да говори за тях. В това всъщност се крие магията на метафоричния изказ, на истинското поетическо слово.

Във “Вечер предметите не са така убедителни…” поетът навлиза в паралелно време, в отвъдното. Пак с образния и метафоричен език на поезията. И става още по-интересно за нас - видимите хора -  заобикалящата ни действителност, видимите и невидими неща от битието ни - колкото и да ни смущават - оживяват вълшебно, предизвикателно, подсещащо, напътстващо и мъдро. И ставаме мъдри. Защото сме вече в “паралелно време”. И го възприемаме това време и иронично, и  самоиронично. Т.е. с мъдра насмешка и насмешлива мъдрост. Така човек помъдрява достатъчно добре и за онова време, когато е напълно вероятно да го няма в действителността, в реалното време.

Тук вече нощта е дълбока. Загадъчна - може би като тъмната надморска нощ. Не е нужно поетът да уточнява напълно и конкретизира. Уточнение има - но с двоумение, или със загадъчна насока. Защото най-напред е споделено: “В дълбоката нощ - / вик на птица.” А после веднага идва отрицателното чакане, двоумението, неточността на вика. Този вик идва с въпрос, който не тревожи, а напротив - въпрос, който дава някакъв отговор, дори и оценка: “Ако не е вик/ и не е птица.” И веднага идва асоциацията с летенето на един китайски историк и литературен творец, който е живял много отдавна и когото чете в една тъмна нощ самият поет, защото и той по образование е историк, но по призвание е самобитен поет и преводач (вж. Био-библиографската справка за него, дадена в е-списанието “Литературен свят” или поне био-библиографската справка за него в Издателство LiterNet). Чете в една тъмна и “викаща” като птица нощ: става въпрос за китайския историк Ган Бао, който живо се интересувал най-вече от свръхестествени събития.

И идват съвсем естествено след стихотворението, обвързано с Ган Бао, и стихотворни думи, свързани с огледалото като свръхестествен божествен символ, който ни подсеща за мъдрост, излъчена от небесния безкрай. Нали точно отражението на чистото огледало може да символизира, например според християнството, и слънцето, и луната. А смисълът на тяхната вечност понякога се конкретизира чрез благородното добруване на Богородица. А тук това огледало не е случайно. То е самият сън на поета. И той навлиза в него - в собствения си сън -  като в огледало, като стая с огледало. Така може да се повтори сънят - или сюжета на съня… Думи, които могат да прозвучат всякак… И, разбира се, с проникновена мъдрост. Защото на думите в тази поезия, от краткостта и сцеплението им, става все по-слънчево и по-слънчево - дори и да бъдат премисляни в тъмни доби посред безлунни нощи. Дори и “Вратите на съня - / населяван с упорити сенки,/ напоен с незарастващи сълзи,” да “се отваря/ и затваря/ под сърцето…” Точно в такива моменти поетът напълно осъзнава, че “Вината не спира да бие/ в прозорците/ и през деня.” Тогава, когато човек е вече буден. Оня човек, който се чувства за нещо много важно виновен…(”Вратите на съня…”)

Явно е, че Поезията за Георги Ангелов е като упойка. Но и историята на живота му и историята на Живота на Човечеството също го интересува. Нека не забравяме, че този поет е историк. А историкът-поет и поетът-историк е с по-друга или съвсем друга нагласа. Нагласа нито на филолог, нито на медицинско или икономическо лице и т.н. В главата на поета-историк “живеят” векове назад или напред във времето, свързани с настоящето. Той може да направи съвсем спокойно асоциации на настоящето с всяко време от миналото и бъдещето, но най-вече с миналото. И да свърже с няколко метафори, алегории, сравнения или артефакти което време си иска. И това може да стане най-вече при поета-историк, но при истинския и всеотдаен на “изящната словесност” поет точно когато нощем се буди. Тогава за секунди през главата му могат да минат десетки асоциации с видяно, преживяно в единство на някога или наскоро мислено в исторически план живеене. Но живеене, разбира се, настояще, живеене в настоящото като чувство и мисли време…Това точно се случва в споделеното пред нас - негови съвременници - с поета Георги Ангелов, с поета - историк и преводач -  Георги Ангелов от България в почти всички или поне в половината свои стихове. Затова е честото будене нощем. Затова е търсенето на “друга свобода”. Затова ако не четете голямото количество негова поезия, дори и само една негова стихотворна книга, поне като поети и изследователи прочетете няколко негови стихотворения - подбрани, разбира се, по тематика, която ви подсказвам, прочетете електронното издание на книгата му “Друга свобода”. Тогава ще разберете какви невероятни поети и човеци ражда и пресътворява и днешна България.

Нека бъдем позитивно настроени към такива невероятни таланти като поета Георги Ангелов! Нека не бъдем слепи и неми за явните таланти! И нека ги оценяме още днес, още когато са млади. И тогава няма да мънкаме като завистливи и прикрити клюкарки за предложени и неудостоени с международна награда български поети и писатели, а ще се гордеем. Ще се гордеем с достойни международни награди, получени от български поети и писатели. Дори тази награда може да е Нобеловата! Заслужаваме я отдавна! И пак казвам - стига сме живели и гледали като хора на изкуството от 19 и началото на 20 век. И поети - колкото и да сме много на брой, и писатели - колкото и да сме намалели на брой, и литературни критици и литературоведи - колкото и да сме на изчезване или генномодифицирани, е редно поне за това да бъдем единни. Стига сме гледали като много умни патки и патоци все в една точка и не отделяме очи от там. Нека да погледнем като еверестки сподвижници или поне като родногнездни прелетни щъркели по Европа и по света. И поне малко заприличаме по дух и издръжливост на еверестки човеци и световни птици. За да успеем във всичко - и в частност и в световната литература. И ще успеем! Нали?  

След “Будиш се…” идва стихотворението “Разтърсвам…” Точно то е възлово стихотворение за тази книга. Може би оттук нататък започва другото - неудържимото, по друг начин свободното, волното, крилато… Затова може с такава решителност и категоричност в “Не се отдалечавай от земята…” да изрече този поет и за земята, и за “пенливата утайка на времето”:

Не се отдалечавай от земята,
от простите неща, които няма
да ти даде пенливата утайка
на времето, макар и овластена -
тя няколко години ще е вечна,
а после ще я видиш как се срива.
Надай ухо, за да я чуеш, сине:
тя към пръстта пътува - анонимна,
и колко струва цялата й сила,
мой неродени сине,
виж тогава.

И започва “живеенето” -  както в приказка - в омагьосаните гори. Там - в приказката - всичко може да стане. Там “и камъкът,/ и дървото,/ оживявало нощем.” И също както в приказките за омагьосаните гори - наистина не една, а много гори (според поета) - всичко е възможно. И ни споделя поетът - с болка и с трезва, но приказна мисъл:

Ние, и денем, и нощем,
се разминаваме
като омагьосани -
сякаш естеството ни
е от камък
или дърво.

Сякаш има някакво своеобразно изящество сред ежедневието на поета. А ежедневието му минава в “Стаята на малката Мария”. Т.е. сред ежедневието и въображението. Ежедневието са: “Икони./ Книги./ Гоблени./ Картини.” А въображението, приказното, фантазното е : “…стъпчица/ от елф/ в саксията.” Реалното тук се свързва с въображаемото, с нереалното - с елфа - само със съюза “и”. Но този свързващ съюз “и” е много важен - не само защото е написан с главна буква и е в начало на нова мисъл. Но той е начало и на ново виждане, на нов усет, ново световъзприемане, ново “дишане” и живеене за поета. Връзката между реалистичния, реално видимия живот и  “фентъзи живеенето”. А това е характерно за истинската стойностна поезия. Точно в такава поезия реалното и фантастичното (тук подобно на метафоричното или алегоричното) са в неразривна връзка и в съвсем естествена взаимовръзка. Става въпрос за “Стаята на Мария”. Колкото и естествена, тя е толкова и приказна, колкото и реална, толкова и вълшебна - както само може да бъде например приказната стая на едно дете…

Детското - само във въображението, в приказното, във фантазията. Защото:

При по-внимателен прочит
на предметите в стаята
откриваш, че:

дръвчето в ъгъла е разцъфтяло,
мечокът върху чашата се е събудил,
баща ти се е върнал в снимката,
а отблясъците върху печката
са в тицианово златно.

Тъжен е поетът. И само той може на себе си да каже с болка:

И само ти не си разцъфтял,
                            не си се събудил,
                            не си се завърнал,
                            не си в тицианово златно.

И опростено, а всъщност много точно и мъдро се споделя вълнението от несъстоялото се съкровено желание. Затова ще дойде и във  “В безпорядък бе нощната стая и масата…”, а след това и в “Нека” очакваното - реалното присъствие на любимата жена. Тя точно учи и на привързаност към дома, и на разбиране и разгадаване на всичко, случващо се в дома, и на всичко, което вероятно ще се случи след близко или по-далечно време. Дори и гримасите на тишината (”Изтриват ме гримасите на тишината…”), и самите природни сезони (”Сезоните…”) могат да допишат онова, което се чете от книги непрочетени или могат да четат онова, което още не е написано. И се вниква в историческото прозрение на поета. Но за да се вникне в него, е необходимо да се разгадаят най-напред символните значения на бледото слънце, на елените, на мъртвата морска сирена, на стария фавн, на порастването на същността на човека, “Божественият всепроникващ Вятър”, “кожата на камъка”, розата, цялото “друго мироздание”, сезоните като припламване и угасване, крепостните стени и Книгата, която някога ще се разчете… И още много неща. За да се стигне до същността на всеки символ. А това всичко не може да се знае наизуст. Ако е забравено, може да се надникне още и още веднъж в най-важните справочници, които могат да помогнат на един поет, а оттам и на един литературовед.

“Гласът на сърцето” е твърде особен. Уж е като хората, които притежават съответното сърце, а е и много по-особен, по-различен от тях. Сърцето прави грешки, подобни на човека, който притежава съответното сърце. И сърцето се противопоставя на различни неща, характерни за “собственика” на това сърце. Казвам “собственик”, защото много хора мислят, че са притежатели на сърцето си така, както например “притежават” предметите, които им са нужни всеки ден или много рядко в живота, и така, както си мислят, че притежават например милионите пари на много други хора, т.е. на така наречения народ или така наречената  държава… Нека да си мислят  така - ако изобщо мислят… И все пак - само поетите - колкото и да мислят емоционално, още по-повече мислят философски. Но кой си мисли за такова нещо, след като веднъж завинаги са нарекли масово поетите “луди хора”  и “луд народ”. Е, “луди хора” може - защото наистина само лудите и немислещи хора могат да измислят такова нелицеприятно прозвище. Защото то идва от масовостта, от тълпата - и вкарва веднага в тълпата и поетите. “Луд народ” е по-друго прозвище. По-висше. По-защитимо. Така че то е и по-възприемчиво и по-поносимо. Знаем, че даже някои много значими и многозначими, та даже и стойностни поети го възприемат като ореол, даден от народа им - и са съгласни да бъдат народни, вечни “луди поети”. И това не е мислене стойностно, но нейсе… Всеки има право да си мисли, че мисли. Че мисли стойностно или поне по народному. А за някои - какво по-важно и ценно от това: да бъде, безсмъртен, вечен. Даже и приживе. Особено много така си мислят някои политици и държавници, и много-много милионери и милиардери в днешно време от български и световен мащаб - че само те са безсмъртни, само те са вечни. Добре, че истинските поети не са милионери и милиардери. Или много малко от тях са. Но не е добре за съвременния живот в световен мащаб, че истинските поети и изобщо истинските човеци на изкуствата не са политици и държавници. Тогава може би светът нямаше да бъде така объркан и увълчен - сякаш не е свят на хора и народ, на слънчеви човеци, а свят на вълци и други хищни животни…Нека спра до тук. Защото стана “много горещо” - като в зала на политици или философи. Но все пак всичко това, което издумах, е свързано с поетите като Георги Ангелов и с поезия, подобна на неговата. Той точно ще изрече и мъдро, и с философско прозрение, иронично и даже самоиронично (като оценка и самопреценка това е високостойностна реалност и метафоричност) “житейски истини с изгревно излъчване” за съдбата на човека и човечеството в 21 век. И чуваме един глас на истински поет - един глас на сърцето. Дълго го чуваме:    

Малко по-дълго, отколкото трябва;
малко по-силно, отколкото можем да понесем;
по-недвусмислено, отколкото би ни се искало;
по-отчетливо в сравнение с друг път

ни казва,
напомня,
потретва

гласът на сърцето,

че всичко трябва да премислим отново,
че някъде има грешка,
малка фатална грешчица -
шумоли, промъква се, напира,
търкаля се, нараства,
приближава,
ще ни погълне
под развалините.

Нищо.
Ще се обърнем на другата страна.
Един глас на сърцето.
Какво толкова?

Какво толкова?
Един глас
като всички.

В стихотворението “И без да са посипвали в очите му…” реалното и иреалното, действителното и метафизичното, природовидимото и алегоричното се преплитат с душевното, с поетичното състояние на поета. За да се получи изводът, че много последствия от извършеното в живота не зависят от самите извършители, а камо ли от онези, които са потърпевши. И все пак някакъв изход трябва да се гони - дори той да е с този извод.

Житейските истини следват една след друга в стихотворенията “По петите ме следва вярата…”, “Има различни молитви…”, “Докато заспивах в полунощ…”, “Телеграма до Станислав Стратиев” и “Малко остава…” И виждаме, и чувстваме, и мислим, и се досещаме за не една и две житейски и творчески пречки на поета. И изобщо за човека, който желае “друга свобода” и успява сам да си я извоюва и отстоява. А пречки - много. В амбициозния и най-вече изпълнен със собствено его човек. А егото на талантливия човек, който уж нищо и никакви пречки не прави на другите, може да се стори голяма пречка за другите, обрасли като крайморско дъно с изключително много “водорасли от его”. А и следват една след друга пречките. След върха, който ни предстои като съдбовна цел - следват едни нищо и никакви падина, река и пътека, а после идват баирът, блатото и скалата (тук авторът използва ирония, дори и самоирония). Накрая поетът е категоричен в самопреценката - самоиронията е изведена до “саркастично сопрано”, но в обратна посока - не връх, а пропаст… Ако някой се чуди защо използвам “два съюзили се термина” от две изкуства - нека се замисли двупосочно или многопосочно, а после ако му стигнат силите, нека се и чуди…

И споделя поетът Георги Ангелов със съдбовна увереност и прозрение “за Ужаса” на бъдещeто, който вероятен ужас на Земята ще бъде неописуем дори и за мъртъвците. Една алогична и съвсем логична картина - предупреждение към цялото съвременно човечество. Може би така се разсъждава и осмисля съвременният живот от социална и всеобща идея за неговото (за човечеството) вечно просъществуване на Земята. Може би така изглежда тревогата на един съвременен български поет, тревога - предупреждение:

Подозирам -
няма да видя най-страшното.

Цифрите върху ръката,
върху челото.
Крещящите стада със палеца надолу.
Следвоенните доволни зомбита,
прославящи елита.
Илюминатството, разтворено в кръвта.

Представям си,
че вече съм отвъд
и разпитвам сенките новопристигнали,
а те ми отговарят с ръкомахане,
нечленоразделно -
нагледни доказателства за Ужаса,
неописуем
и от мъртъвци.

Истинските, стойностните, народните поети могат и предвиждат бъдещето, собствените си съдбини и съдбините на народа ни. Примери много - нека дадем все български: и Ботев, и Вазов, и Яворов, и Дебелянов, и Смирненски, и Гео Милев, и Вапцаров, и Пеньо Пенев, а после преминем през социалните и нравствени промисли на такива поети като Атанас Далчев, Иван Давидков, Иван Радоев, Владимир Башев и Петър Алипиев, Веселин Ханчев, Веселин Андреев и Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян П. Дамянов, Слав Хр. Караславов и Усин Керим, Славчо Чернишев, Христо Фотев и Илия Буржев, Константин Павлов, Биньо Иванов и Николай Кънчев… И десетки други, та да преминем към наши съвременници и все още живи и сред нас и като житейска, и като морална, и като творческа позиция великолепни майстори на изящното слово, наречено Поезия: Никола Инджов и Петър Караангов, Първан Стефанов и Кръстьо Станишев; Георги Константинов, Калин Донков и Борислав Геронтиев; Борис Христов и Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Деньо Денев и Иван Гранитски, та да достигнем до все още младите, но уверени и стабилни в своя поетичен творчески път поети като Георги Ангелов.

Не издържа.
Заглъхна песента му.
Бунтът му се прецеди
през ситото на нашите уши
и в пясъчните ни сърца изтече.
Към коя мъглявина замина,
защо го улови смъртта в стоустите си мрежи,
защо го унизи с въже
и биография,
сладникаво разлята в некролог -
по вълните й пикират чайките крадливи,
за да отмъкнат още къшей спомен,
а някъде в дълбокото ехти
разхълцаният плач на крокодилите:
- Дай му, Боже, сал, галера дай му,
и сили, за да стигне други заливи,
например - на Луната,
към Хималаите на Касиопея го отвей,
към падините Мариански на Сатурн,
в комета, Господи, го превърни,
укроти го в мълния, във кратер,
в пчела и вятър, вино, лавандула,
насели с такива като него
колонии в отвъдното -
далеч от нас.

Очите си тогава ще затворим
и ще си го спомняме
до утре.

Но дори да е такова Времето, не бива да имаме точно съдбата например на Ботев, Пеньо Пенев или Христо Фотев, а е редно да се издържи на каквато и да е съдба. А наистина е трудно на лирическия герой в стихотворението “Не издържам…”. Но с реалистична откровеност и тревога поетът споделя съдбата му. Този “аз” герой е същевременно събирателна личност между тримата поети, които цитирах по-горе и които в една или друга степен напомнят и за себе си, и за тревожното и безразлично време, в което живеят те като достойни човеци и достойни поети, същевременно и за съдбата на самия поет.

Но идва после - в стихотворението “Не си е струвало за роби и овце” - обосновано на края, след прибягването отново до алегоричен и метафоричен език, да се изрече категорично:

Когато утре ме докосне Вятърът
и каже: - Хайде! Времето ти свърши.-
аз все така ще се самозалъгвам,
но знам,
отлично знам:

не си е струвало.

В стихотворенията “Не издържа…”, “В сънищата ни се наплоди татул…”, “Не си е струвало за роби и овце…” поетът прибягва до асоциацията на символизирането. Носители на различни символи са в случая: чайките, крокодилите и човешките очи, татулът и змиите-смоци, смъртта, сенките и свободата, звезди и треви, дъжд и Вятър. И всичко това, ако е разнопосочно, ние сме длъжни - като читатели и тълкуватели, да проумеем разнопосочността му от различни източници: и от тези, които сме дали като справка, и от онези, които ще даваме**.

Не случайно е обръщението на поета към сянката в стихотворението “…Но как е жалък ропотът ти, сянко”. Тук се използва сянката като символ на негативното начало през деня, а звездите като символ на светлината през нощта.(*** +***** И в нощта може да има светлина, дори тя да е отразена - или намек за слънцето. А през деня може да съществува действаща, но променяща се тъмнина - това е заредено по своеобразен начин в сянката. От древността, та до наши дни някои хора вярват, че в сянката се крие жива все още енергия от душите на мъртви хора или пък енергията на някакво зло, на потайно магьосничество от душите на живи, но лоши хора.

В стихотворението “И утре нищо няма да бъде различно” асоциациите с “хубавата Яна” от известна тъжна българска народна песен, свързана с някогашна трагична съдба от живота на българския народ, ни кара да се замислим: дали и сега нашата съдба, съдбата на народа ни, не върви към такъв трагизъм или вече и сега понася ударите на такава съдба?! Тук, за да осъществи поетичните си и житейско-философски размишления, изводи и внушения, поетът Георги Ангелов прибягва до сравнения, епитети и символи, които ни отвеждат към трайното и вечното в българската природа и трайното и вечното в душевността на българския народ. 

Не винаги обяснението в едно стихотворение е редно да бъде правено и е най-подходящо за поезията. Но когато то е възлова необходимост, начин на изразяване, то не дразни, не предизвиква отдръпване от смисъла на истината, която се търси с поетичния изказ. А в стихотворението “За ръка да поведа надеждата…” ежедневието е “маркирано” като възможност за надежда. А надеждата е изведена не като навик и като очакване, а като възможност надеждата да следва носителя на една или друга съдба, на едно или друго съдбовно време.

Последното стихотворение от електронната стихотворна книга “Друга свобода” (2008) на Георги Ангелов е озаглавено “Да, хората…”. То завършва със следния стих: “А всичко друго си ме чака Там.” …Ясно е, че това “Там”, откроено с главна буква, е отвъдният свят. Където всичко е довършено и свършено. А може би всичко току-що започва. Зависи от гледната точка - дали е от позицията на земния живот или от позицията на небесния - ако са философи, теософи или светли божествени хора. А поетите наистина са светли хора. Светли и божествени! Също както реалност и символ едновременно. Независимо дали са на Земята или летят в Небесата сред Райска градина!

__________________

Бележки

*Георги АНГЕЛОВ, “ДРУГА СВОБОДА”, ЕИ “LiterNet” Варна, Първо издание, 2008.

**Бидерман, Ханс Бидерман. Речник на символите.Изд. РИВА, С., 2003, с.527.

***Купър,Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, Изд. “Петър Берон”,С., 1993, с.191- 199.

*****Шевалие, Геербрант; Жан Шевалие, Ален Геербрант. Речник на символите. 1 том А-Л, с. 670, Изд. къщоа “ПЕТРИКОВ”,С., 1995.; 2 том М-Я, с.636, Изд. къща “ПЕТРИКОВ”,С., 1996. с. 444-446.