СМУТ
Двор! И порта!
Къща! И голяма! И хубава!
Отминах портата, когато викна.
И къде ще ида, та няма да се върна? И без да се обърна и да погледна през оградата, знам какво ще видя.
Асма! Под нея маса. На нея чашки. До нея столчета. Две. На едното е седнал, другото ме чака.
И съм там. Ако е имало нещо да свърша, да съм го свършил. Няма да го оставя сам да се мъчи! Пък е и едно време… И горещо, и задушно! Но не и под асмата…
- Айде бе комшу, къде се шляеш? От кога те чакам? А, сядай!
И сядам. И се курдисахме един срещу друг, и надигнахме чашките. Разменяме по някой и друг лаф. Как си, къде беше, какво прави и пак надигаме чашките. Да не изветрява това, дето е в тях.
На втората сме. Близнах и я оставих. Той я навири и я обърна наведнъж. Остави я, тупна ме по коляното с ръка, дигна я, посочи пред нас и рече:
- Тук! Ей тук, ще ме оставиш! С краката нататък.
- Ти да не си откачил?
- Не съм! Нали запомни, с краката нататък, да гледам натам.
И посочи къщата.
- Ако обърнеш още една чашка, накъде ще искаш да те обръщам?
- Не съм пиян! Запомни мястото!
Позамълча. И пак:
- Отдавна се каня да ти го кажа. Няма на кого друг. Останах сам. И аз вече си отивам. Искам преди да ме изнесат, да гледам нататък, да видя какво съм направил, какво от мен ще остане. Тя е! Само тя! Къщата!
И посочи с ръката към нея.
И замълчахме.
И не посегнахме повече към чашите.
И се разделихме.
И е предусещал!
Отиде си след двайсетина дни.
И го изпратихме от там, дето беше посочил с ръка.
И го обърнахме с краката нататък, накъдето искаше да гледа…
Отиде си!
Остана къщата. И голяма, и хубава!
Остана и нещо, което ме смути, нещо което ми се заклещи в главата и не излиза от там.
Нищо особено! Да, ама мине не мине време, и започне да човърка и нищо не го измества. Зачекнало се в главата и човърка. Денем иди-дойди, в това се заплеснеш, в онова се залисаш и не усещаш човъркането. Денем! Ама нощем? Нощем, кога всичко притихне и полегнеш, дано позаспиш, но нищо не става, защото, ако не се обади моторчето, обажда се крачето, ако не е то, започва да прескърцва кръстчето или рамото. Обаждат се едно след друго. Изохкам, изръмжавам, обръщам се наляво, надясно, по гръб, по корем, ставам, обикалям из стаите, гълтам по някое и друго хапче и пак същото. Ох, ах!
Но това е все още нищо. Лошото става, кога онова, дето ми се е заклещило в главата започне да човърка… То не се трае! Все по-често и за по-дълго човърка. Когато стане нетърпимо, ставам, излизам на терасата и припалвам една от друга.
И тук човърка!
Що съм, какво съм, защо съм? И все тоя въпрос…
Дали и аз ще мога да кажа някога, на някого:
- Тук! Ей тук ще ме оставиш! С краката нататък!
С краката нататък, но накъде? Ще има ли какво да гледам, кога очите ми се затворят? Направих ли нещо, което да искам да погледна, преди да ме изнесат?
А кажи де? Направих ли? Остана ли нещо от половин вековният ми труд? Остана ли нещо от мен, за което да казват: „Той го направи”. Остана ли нещо, което съм направил и от което да не ме е срам? Кого, кого да питам, кой ще ми каже?
Нощ! Двама сме! Аз и луната. И аз мълча, и тя мълчи. Около нея звезди, около мене съмнение. Тя отминава, то остава.
И човърка!
А, заспи, ако можеш!
