ДАЛЕЧНИ СВЕТЛИНИ
Отдавна, май бях на двадесет,
на нощния и пуст перон
от мене сянка някаква остана,
загледана в далечни светлини на влак,
проблясващи на хоризонта,
беззвучно, без да приближават.
Години след години вече проверявам
дали не е изчезнала, макар да знам -
ще я намеря пак усмихната да крачи,
напред-назад, напред-назад,
доволна, че времето е спряло
във най-прекрасния момент.
В отговор усмихвам се и аз.
Присъединявам се. Натам, обратно…
Два силуета на нощния перон,
сами, замислени за нещо свое.
После - както винаги. Кимвам за довиждане
И тръгвам леко към утрешния ден.
А сянката остава да ме чака.
Безцелно крачи по перона,
втренчена в онези трепкащи далечни
светлини на хоризонта, които, ето,
сякаш приближават, при-бли-жа-ват,
но не пристигат, не при-сти-гат .