ПРЕМЪЛЧАВАНИЯТ
(За Петър Алипиев)
Първата ми среща с Петър Алипиев е незабравима.
…Цял следобед търсех неизвестната и на софиянци уличка “Трън”, номер 13 - адреса на Иван Давидков. Отвори ми един червендалест здравеняк, селянин от пръв поглед - с домашноплетен пуловер на бос крак и едри мечкадарски ръце. Попита за името ми, аз го издекламирах със самочувствието на провинциален автор, публикувал няколко стихотворения в централния печат (в. “Народен спорт” и сп. “Септември”), и той възхитено възкликна: “Значи вие сте този същият осемнайсетгодишен поет!”. О, миг, защо не спря тогава, тъй като юначагата на прага се позамисли и изрече: “Не съм те чувал, но заповядай, тъкмо Иван Давидков го няма”. И ми се представи на свой ред така: “Петър Алипиев, турчин”. Стъписах се, а той измъкна изпод кревата кръгла кошница, покрита с месал, и изрови някакъв тефтер. На първия лист бе залепена снимка от вестник. Да, той самият, и така пишеше: “Петър Алипиев, турчин” под рубрика “Бригадири ударници”. Останалото от тетрадката май бе запълнено със стихотворения. След това от същата кошница извади два домата, краешник неградски хляб, шарена сол. “Да вечеряме!” - каза и разстла месалчето. Вечеряхме мълчаливо. “Гостът на кревата, аз на пода…” - разпореди се и легнахме да спим. Сутринта се събудих от лек шум. Видях моя любезен домакин вторачен в залепения на вратата портрет на Достоевски. Говореше си следното: “Феодор Михайлович, Феодор Михайлович, ще излезе ли от мене човек?”…
Това бе през 1953 година. Следващите четиридесет и пет години ние преживяхме и заедно, и раздалечени. Живяхме по-дълго заедно в един таван до Руския паметник с Георги Узунски, Михаил Берберов, Богдан Митов, Димо Боляров, Александър Миланов, Манол Манов, споделяхме с Младен Младенов, Иван Стоилов - Бункера и Петър Рашков едно художническо ателие на бул. “Александър Стамболийски” 186. Често се уговаряхме да отидем заедно в Хисаря или Ситняково, случваше се да пътуваме двамата до Москва и Будапеща, до Крумовград и Койнаре, до Хасково и Русе. Бяхме постоянно заедно в разбирането, че българската литература понякога е само свидетелство за живота на свръхталантливи хора, останали в сянката на нискокачествени политически субекти. Отстоявахме една и съща позиция в шумната дискусия за свободния и класическия стих, която извади на първи показ вождистките амбиции на неколцина литератори, наложили по-късно идеологическото отрицание на другите като начин за себеутвърждаване в сфери, където не четяха, но осребряваха думи. Изтърпяхме с чувство за превъзходство обсъждането на младата поезия, когато стихотворението му за мъртвата кадънка бе подложено на остракизъм от критическата журналистика. Твърде често коментирахме с яд и обида оня случай, когато на върха на обществото един поет целуна ръка на един властник и никой от тях двамата не се засрами…
Откритата насмешка, гръмогласният смях до сълзи в очите бяха спонтанната реакция на Петър Алипиев срещу суетата и глупостта, но аз зная, че душата му се ломеше от несправедливостта и недоимъка. Оная кръгла кошница, от която извади сбърканата вестникарска дописка, бе прословута сред пишещите братя в хъшовската ни квартира на ул. “Св. Иван Рилски” 30. С нея той пристигаше от Койнаре, заредил я с хляб, сол, варени яйца, лук, домати, чушки. Стоеше в София до свършване на провизиите. Те му стигаха, колкото да отнесе стихотворения в “Литературен фронт” и “Млад кооператор”, да се срещне със старата преводачка Невена Розева, с Атанас Далчев, с апологета на полската култура Методи Методиев. И да внуши на една поетеса, че е главен редактор на вестник “Койнарска правда” - литературен орган на текезесетата в България, където хонорарите са в натура (за царски сонет - килограм леща, обаче за сонетен венец - цял сноп праз)… В Петъралипиевска ситуация веднъж попадна и самият Георги Караславов. Той пожелал да види гладуващия млад поет, на когото СБП отпуска творческа помощ. Представете си къде са отскочили веждите на класика, щом пред него застава Петър Алипиев - стокилограмов, с червени бузи, с врат на борец…и с кошница в ръка. Празна, на дъното само тефтера със снимката и стихотворенията. Изглежда именно селския атрибут е смилил гръмовержеца, защото след време смраченият добряк ме попита какво става с оня поет, оня с празния полог…
Изпросените помощи и хонорарни аванси му стигаха за обратен влаков билет до Койнаре и две-три грамофонни плочи симфонична музика. Често си тананикаше Равеловото болеро, често декламираше обичани стихове - от Вазов, от Кирил Христов, от Десанка Максимович. Не правеше впечатление на селянин, който иска да завладее града. Той и като селянин бе особен - самоироничен и меланхоличен, неградските нашенци не са такива. Душата му наистина се ломеше от несправедливост и недоимък. Не получи нито една награда, не му дадоха нито една добре платена работа, не го удостоиха с никакво звание. От него зная, че много са дълги провинциалните нощи, че поетът в провинцията може да бъде много самотен. Особено когато достъпът до естествения приятелски и колегиален кръг се предопределя от някакво право на жителство. Петър Алипиев през целия си творчески живот всъщност бе изолиран от литературните средоточия. В началото заради невъзможността да се регистрира адресно в София, а сетне заради безброй битови проблеми. На средна възраст се установи във Варна като редактор в новосъздаденото издателство “Георги Бакалов”. Градът на лятната номенклатура не го посрещна с хляб и сол, но навярно сега вече осъзнава, че Петър Алипиев е най-значителния писател, който си остана завинаги там.
Струва ми се, че в състояние на меланхолия той направи окончателен вариант на своята антология на българската поезия. Събираше я десетилетия наред. Кажеше ли на някого “Влизаш в моята антология!” - това означаваше, че този някой е получил нелесното му признание. В края на краищата остави извън селекцията си неколцина поети, защото ги отхвърли заради несъгласие с гражданското им поведение. Сподели ми веднъж, че е прозрял фалша на творбите им чрез фалша на живота им. Това е сериозен принцип, макар че не е от чиста литературна проба. И ако в неговата антология някой липсва, то никой от застъпените не е излишен. По тях трябва да се съди за критерия на Петър Алипиев, критерий висок и повлиян от силна обич към българската поезия. Естествено, за тази антология невключените му отмъстиха. Те накараха някакво девойче да съчини отрицателна дописка. Кои са те ли? Е, хайде сега…Но той бе свикнал и на такива удари из мрака на литературните съзаклятия. Защото не целуваше ръка и не скланяше глава. Защото не тръгна да прави шоупрограми със забранени уж стихотворения. Той нямаше забранени стихотворения, при него бе много по-страшно - стихотворенията му бяха премълчавани.
Петър Алипиев не бе човек извън времето и е непочтено да му се приписват съпротивителни действия срещу цели четиридесет и пет години от неговия собствен живот. Още като ученик той отива доброволно в младежките бригади. “Строим за Републиката!” - това бе възторжения лозунг на оня граждански период (1945 - 1949). Тогава редом с младите работници и селяни едно цяло литературно поколение ( Пеньо Пенев, Иван Радоев, Серафим Северняк, Васил Цонев, Христо Пелитев, Найден Вълчев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Димитър Светлин, Иван Рудников, Николай Соколов и много други) вгради сянка в основите на Димитровград, в Прохода на републиката, в автострада “Витоша”, в стената на язовир “Копринка”, в железопътните линии Ловеч - Троян, Перник - Волуяк и Самуил - Силистра, в стотици други обекти. Поетът бе там с чистата си вяра в новия свят, който се въздигаше върху руините на бедната царска България. Твърде млад Петър Алипиев стана член на Българската комунистическа партия. Тя в неговите романтични представи, а и в реалността, не бе свърталище на номенклатурни хора, а съдружество на личности с безкористен идеал за бъдещето на Отечеството и света. Споменавам тези подробности от живота му, за да подчертая нещо изключително важно - не с времето на социализма влезе в конфликт поезията на Петър Алипиев, а с партийни “роботници” (наш приятелски израз), чиято душевност се оказа неподлежаща на соцализъм. Наистина, повод за официалната неприязън към него бе неговата поезия, но не заради някакви дисидентски или упадъчни мотиви. Такива мотиви в поезията му няма, има свръхпроницателност в душевните състояния на лирическия герой, има необикновен усет за словото, има художествена мощ в изображението на природата, напомняща Иван Вазов и Кирил Христов. Петър Алипиев създаваше поезия от висше качество, което особено силно личеше на фона на протежирания стихотворен поток, съставен от агитационни и пропагандни съчинения. И до днес тази особена ситуация не е променена. Днес поезията на Петърл Алипиев не се посреща с неприязън, а с равнодушие. Определено трябва да кажа, че извън специализираната аудитория истински читатели на неговата поезия още не се забелязват. “Българският човек” все още е нечувствителен към изящното творчество на Петър Алипиев. Съвременникът, който статистически изглежда добре образован, който навлиза уверено и във виртуалното пространство на новия век, е все още прекалено отдалечен от нравственото и художественото равнище на поета. За съжаление, това е същият “български човек”, който след урока за Димчо Дебелянов или за Николай Лилиев в училище не е посегнал повече към техни книги; който помни за Яворов покрай сензациите около Лора; който не забеляза, че родени от неговия объркан и прекрасен свят бяха Александър Вутимски и Александър Геров; същият “български човек”, когото заради тази му отдалеченост от истинската духовност зариват сега с книгите, филмите и компактдисковете на съдбовно отчуждени от душата му култури.
Ще осъзнае ли някога българското общество какъв поет е премълчавало? Ще схванат ли някога културжурналистите, които замениха естетическите критерии с критерии информационни, че Петър Алипиев е забележителен строител на съвременната българска поезия? Ще разберат ли младите, че Петър Алипиев създаде пример за хигиена на таланта, защото не си позволи да напише нищо конюнктурно?
Петър Алипиев е може би единственият ми другар от младини, раздалечаването с когото усетих като ненадейно и тъпо объркване на живота. Бях главен секретар на Съюза на българските писатели, когато той върна едно писмо, подписано от Хайтов и от мене, с нещо като резолюция: “Оставете ме да умра спокойно…” Познавах от години почерка му и забелязах лека промяна в наклона на буквите, което отдадох на емоцията. Друго е било. Дали съзнанието, че безумното разцепление на българските писатели по съюзи, сдружения, “свободни” и “отворени”общества измества коварно естественото групиране около естетически платформи, издания, издателства? Или предчувствието за последния, безпощадния инфаркт?
Безкрайно се зарадвах на анкетата, която Светлозар Игов направи с Петър Алипиев. Това е всъщност главното признание на неговата поезия, освен няколко публикации на цели страници в “Литературен форум”. Писах му дълго писмо по повод на анкетата, в която разказите за детството му са очарователни, особено възпоминанието за една дива крушова гора край родното му село Босилковци.
За последен път се видяхме през 1997 година във варненския му дом. Среща, в която се почувства съхранено въпреки всичко почти половинвековното ни приятелство. Но бях в Хасково, когато прочетох, че той вече е погребан. Помислих си, че и от него нататък живите ще трябва да изравят написаното за мъртвите.
…През март 2000 година получих покана от варненската библиотека “Пенчо Славейков” да участвувам в кръгла маса, посветена на седемдесетгодишнината на поета. Поканата завършваше с уточнението, че организаторите за съжаление не могат да осигурят пътни и дневни за участниците. Този делничен проблем за мене се оказа непреодолимо препятствие. Нямаше кой да ми отпусне стотина лева за път и хотел, а пък аз отдавна не разполагам със спестовна книжка. Дори и с прочутата кошница на Петър Алипиев не се издържа на мизерията, на която нашенската демокрация осъди писателските маси - кръгли и не.
Ето защо в уречения ден се посветих на спомена за едно преживяване, което ни създаде Володя Солоухин. През септември 1988 година руснакът бе дошъл на почивка във варненската писателска станция и веднъж тръгнахме пешком през баирите към недостроената виличка на Петър Алипиев. На високото крайбрежно плато тя бе замислена с идеята да се превърне в работна крепост и на поета, и на селянина. Все още не бе водоснабдена, не бе прокарано и електричество, но битовите неуредици се компенсираха от подредения двор. Личеше, че там е шетал човек земеделец. Зрееха големи хубави домати, чушки и патладжани, лук с намачкани пера се подаваше от пръстта, сплитки чесън вече висяха на проветрива сушина, жълти тикви бяха наредени по стълбището към горния етаж. Най-идиличното в тоя пейзаж бе самият поет, когото зърнахме на края на малката му нива да си мие лицето. По начин, който знаех отдавна - поливаше си от стомна вода в дясната шепа и плискаше със замах чело. В последвалия приятелски разговор Солоухин, който отдавна подхвърляше, че репресиите в Русия започват от Ленин, а не от Сталин, ни разказа страшна история. През руската гражданска война в Одеса знаменитият революционер Михаил Фрунзе и известната болшевичка Вера Засулич в момент на фронтово затишие убеждават стотина царски офицери да преминат на служба в работническо-селската червена армия. Висшите военни чинове приемат с класическо руско народничество идеята да се посветят на унизените и онеправданите, но твърде скоро в метежния хаос на революцията ги арестуват по подозрение в предателство. Оковават нозете им за стари котви и ги хвърлят в залива от висок бряг. При спокойно море, разказваше Солоухин, одеското население е наблюдавало как мъртвите стоят възправени в прозрачната вода като строени на парад…
“Така и ние, поетите, така и нашата мъртва армия, възправена, но мъртва, мъртва, но възправена…” поде темата Петър Алипиев.
Толкова години вече не разказа на Солоухин, а думите на Петър Алипиев не мога да забравя. Думите, произнесени от най-премълчавания истински поет в моя живот.
1999 - 2000
