Георги Н. Николов

Всъщност, с тези редове нямаме за цел да разграничаваме българската маринистика на “мъжка” и “женска”. Нито да участваме в неактуалния вече спор има ли място за тези понятия в живота на литературата. А да поемем мирис на море в стиховете на наши поетеси от началото на миналия век и до 40-те му години. Защото те именно съграждат нежната му основа за отминалото им бъдеще. Когато на творческата сцена доста по-късно ще се появи Надя Кехлибарева с редица свои съвременнички, докоснали бегло, но чувствено стихията. И чудесната Ваня Петкова в “Синята книга” ще възкликне:

Тръгни!
Отплувай!
Никога не се обръщай!
Със кораба.
С вълните,
със спомена във кубрика.
Сбогувай се, сбогувай се намръщен -
да не познаят, че си още влюбен!
Иди на онзи бряг на Ропотамо,
сред вечната прегръдка на камъшите,
където котва хвърлихме тогава
и не помислихме за връщане.
Където цяла нощ звездите ни люляха
и с глухи барабанчета вълните
по палубата биеха и пяха
със дива музика скалите.

                                  “Раздяла”

Десетилетията, разделящи съвременни послания и първи опити в тази област, предлагат сериозни примери за синя лирика. Те почиват и в “Снежинки” - книгата на първата следосвобожденска поетеса Екатерина Ненчева. Далеч сме изобщо от мисълта да свързваме мадоната в черно с маринистиката. Нейният осъзнат трагизъм носи различен емоционален печат. Но, така или иначе, като символен инструментариум стихията присъства в лирическото й наследство - “лекокрила лодка”, “вълна със песен тиха”, “безкрайно море”, “желаний бряг”, “морски равнини”, “глъбини” и пр.:

И той разкри тогаз сърцето си пред мен,
цял трепетен ми той откри тогаз:
въздишки рой е на морето поверил…
и тоз ответ в душа си скрих го аз.

…И днес, залутана сама край туй море,
във вълните шумни вслушвам се с тъга -
една да чуя от въздишките му сал…
Но със смях вълни се плискат о брега!

Макар само фон и неосъзната изповедност, морето заема свое скромно място в поезията на Екатерина Ненчева. Скромно, но не и неясно. Авторката знае заболяването си и неговия фатален в онези далечни времена финал. Тя е твърде млада, за да се примири с него, а и кой човек би очаквал тъжния си край с апатия? Немалко автори са прекъсвали житейската нишка в горест, отчаяние, разочарование, любовна мъка. Но не с безразличие. Ненчева опитва да отдалечи смъртта и в безкрайността на синята шир открива съдбовния дар да избяга от нея. Чрез лодката-пратеник да отхвърли нерадата орис. Та по безкрайността на вълните да открие нова, по-слънчева за себе си съдба. За младостта си. И за своята любов…
Затова не е чудно, че в краткото й наследство откриваме и друг маринистичен символ: фарът. С какво привлича вниманието на Екатерина Ненчева той? Навярно - с пътеводната си същност. Смисълът, който тя вижда в него през паяжината на болестта е равнозначието “отчаяние - надежда”. Както стихията, мамеща я в далечините и фарът ще се притече на помощ, показвайки дълголетни посоки извън примката на смъртта. Стиховете, в които се явява той, са истински вопъл за помощ. За милост и човещина:

Далече тамо, сред море пустинно - на скалата тъмна
изгрява в тъмни нощи блед, вълшебен фар.
Високо там, навръх скалата стръмна
надеждата въздига вековечни си олтар…

И нас, чедата земни, мами фара от скалата стръмна
нас, земните чеда, чедата на скръбта!
Там мами ни, далеко, в бездна тъмна,
измамният светлик, надежда сетня - във смъртта!

                                                                 “Надежда”

По същото време, а и когато Екатерина Ненчева е вече спомен, на литературната сцена у нас вече са заявили поетичната си дарба, докосваща вълните, редица авторки. Ще припомним Пенка Цанева-Бленика, Магда Петканова, Весела Страшимирова, Люба Касърова, Мария Грубешлиева-Балина, Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова, Веса Паспалеева, Калина Малина и други още - всяка със свое начало и своя публика. За част от тях: Багряна и Дора Габе, е писано много и преповтарянето му е съвсем излишно. Но нека не отминаваме духа на волно скитничество, издигнато в култ от Багряна. Превърнало се в зов за лична свобода, разчупване на всякакви условности и закостенели рамки. В знаме на еманципираност и надрастване над мъдруванията на обществото за мястото на жената в прашните му гънки:

Обичах въздуха ти - влажен, остър и солен -
със мириса на риба и на водорасли напоен.
Лежех на пясъка под слънцето, додето
червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето -
на хоризонта малък дим от параход минаващ
разкъса сънното спокойствие веднъж
и вниза първия кинжал в сърдцето ми -
копнежът за далечните морета,
за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,
за материците и островите - за света -
прашинка пред вселената и вечността,
но вечност непостижна и вселена -
тук, за мене!

                                            “Зовът на морето”

Радостно е че други, като Весела Страшимирова, излязоха от незаслужена анонимност. Веса Паспалеева не би трябвало да се разглежда, когато става дума за маринистика, само като приятел на децата. Считам нейната “Моряшка песен”, цитирана и в друг текст, за програмна в светоусещането й към солените теми:

Обичам те, Черно, неверно море,
обичам те, водна стихия,
през нощите черни, когато ревеш
и с бяс се в скалите разбиваш.

Обичам ви, сини, далечни простори
окъпани в златни лъчи -
кога от вълните се ражда Аврора,
и бездната страшно мълчи.

В четиридесетте години на миналия век част от българските поети създават, като допълнение към маринистиката, т.н. “маршове”. Най-ярко име в тази галерия сред женските имена е Багряна. И в този жанр тя е впечатляваща с откровено декларирана обич към България и готовността да се опазят границите й неприкосновени. От редовете лъха младост и жизненост. Дълбоката философска естетика в “Звезда на моряка” безкрайно се различава от “Моряшка песен”, адресирана към масовата аудитория. Към насочване на вниманието в святи за българската памет исторически факти. Към труд сред кипнали вълни, с оптимизъм, доброта, човечност. Маршовете на Багряна не са познатата маринистика, завещана под перото на авторката, но са нещо също така талантливо, макар необичайно за нейното амплоа:

Мяркат се далечните морета,
бурята премамливо зове.
Верни на моряшката несрета,
Ний сме гордите й синове.

С родното си знаме ще преминем
като блян над всичките води.
В името на нашата Родина,
Бог живота ни ще пощади.

И още - поетесите от галерията на 20-те, 40-те десетилетия на ХХ в. живеят във време на исторически корективи за страната ни. На обединени граници, целувани от българско море. На българи, които никаква граница вече не разделя. Те не остават безучастни. А най-ярък спомен за случващото се в сърцата на съвременниците оставят Калина Малина, Дора Габе, Веса Паспалеева, като сериозен дял е адресиран към децата: “Пред Тутракан”, “Добруджанче”, “Беломорец”, “Към Силистра” и т.н. Те отчасти са плод на политическа конюнктура без актуалност днес, но в никакъв случай не губят художествената си стойност и цветна образност…
Но тези две теми в случая са странични и са обект на други изследвания. За да можем да потърсим общи черти в нашата “женска” маринистика през първите десетилетия на миналия век. Без да мъдруваме върху природата на жената ни се струва, че нейната свята цел е майчинството. Смисълът на морето пък е доста по-различен. Какво свързва и вплита двете символни величини? Безспорно - първичната им същност…
И морето, и палитрата в женската душа не могат да бъдат стегнати в рамките на делничното, скучното, “познатото” познание. Негов двигател е стихията, а картината на покорство е винаги измамна. Наистина, човешката природа и вечността на стихията трудно могат да бъдат съизмерими иначе, освен в амплитудата от хрумвания, чувства, лъчезарие, напрегнатост. Поетесите, отдали лирика на морето, рядко имат стихове, в които всички заглавия са спокойни и умиротворени. Природата на жената не е създадена за подчинение. В нея са втъкани взаимно изключващи се чувства, които я правят загадъчна, неясна, желана за опознаване и за възторг. Лежерната гама придружава като втора природа женския свят и това е видно в историята на маринистиката в разглеждания период. Борбеност и подчиненост, любов и отрицание, тишина и буря са символи, антагонистично свързани в творбите на споменатите авторки. Защото природата и жената, продължаваща живота, произлизат от един разум и се ръководят от общото му изначалие. Всеизвестна е привързаността на женската природа към дом, семейство, род. Но съзнанието на българката винаги е било освободено от окови. Можем да оприличим душата й на птица, зарееяна над вълните. Предизвикваща бурен в природата гняв с гордия си полет… Тя впрочем е подчинила безкрайността, по право отредена й в линията на хоризонта, гдето морето и небесния свод скрепяват вечното единство. Което като осмислено твърдение предлага Магда Петканова в строфите “Край синьо море”:

Много песни са написани за тебе,
но видял ли те е някой все едно и също?
Странникът моряк, водите ти що гребе,
всеки миг различно с поглед те обгръща.
Що си ти - вода събрана върху земна гръд
и сърце огромно, що пулсира вечно,
в жаждата за нов свят - светъл път,
в мислите ни - синина и безконечност.
Или ти си смърт, страхотна бездна,
че дори луната, щом глава изправи,
смее се, заплашва, че при теб ще слезе
и ще се удави.
Или ти си тука свежест за земята,
чистият и ведър поглед на детето,
или ти си само люлка, във която
се люлей небето?…

В своята философски задълбочена поезия Бленика допълва морето с безнадеждната преходност на човешкия живот. Природният феномен винаги навява тези асоциации на творческите люде. И с право. Споменът за редица поколения, битували край брега в борба за прехраната, е изтрит от вълните по крайбрежния пясък. Може би - за да отстъпи място за идващите след тях. Лицето на които ще бъде изтрито на свой ред. В този неумолим кръговрат синият силует изглежда странно спокоен. Вграден в своя събрат - времето. Създателят им, вечността, ги обрича на безсмъртие и в това безсмъртие Бленика вгражда примирението на пътник, целуващ морето мимоходом. Но и то струи от редовете с неподправената красота на виталното възприятие:

Тук няма път, следи, ни стъпки
и времето не пише каменни скрижали
да се спаси от смърт и от забрава -
чертае миг след миг сребристи линии морето,
които вятърът безследно заличава.
И вековете спят спокойно в глъбините утаени,
замрежени от водораслите зелени…

А горе върху тях е вечно сменяща игра -
във огледалната повърхност отразени,
минават хиляди съдби, от бурите следени…
Рибари-труженици, здраво стиснали веслата,
със мрежи, пълни с драгоценен лов;
ту двойки влюбени - забравили земята
в магията на своята любов -
като видения по лунната пътека;
ту тежки параходи отдалеко…

                                                      “Море”

Люба Касърова в тон с времето, в което живее, плисва в морето разбунения човешки свят. Громко търсещ отговор на кървави проблеми, които людете създават помежду:

Сред тъмна нощ дълбока - дълбоко стон проплаква
с вълните на морето, преляло се в небето,-
пред погледа ми ням.
В коя ли е насока? Кой беден помощ чака?..
световната ли болка ломи скали в морето?..
Ответът е - не знам.
“Стон”
И веднага допълва в “Другарки:

Не сме ли ние вълните на другото море -
човешкото море - що стене безутешно
под жребия проклет?
Подайте си ръце! И ние като вълните -
в морето кръв и плът -
да бъдем кървав стон - и огнена стихия
в човешкия стръмен път.

Цялата енигматика от стихийност, човешка мъдрост, искрено любопитство и женски копнеж за свободен избор в любовта нерядко намира сполучлив израз в баладичните моменти. Би било странно, ако те отсъстват сред богатото въображение, което нашата “женска” маринистика е създала. И маринистиката ни въобще. В лириката им традицията на форклора - русалки, вълни, полунощни сцени, обич между човек и митично същество, е вплетена между редовете на фона на плискащите се вълни. Каква е разликата? Присъствието на синята сцена. Допълване на фона, досега преповтарян чрез планината, горската поляна, ручея… с регалиите на морето. Както с интерпретацията на темите за преливане на фантастичното и реалното чрез митологемата, която героите олицетворяват. Показателен е разговорът на змея с удавницата в “Два свята” на Яна Язова, където психологично и натурализъм изграждат картината на една приказна достоверност:

И казах му аз: “Заблещука небето…
Луната се качва. Виж колко се щуркат звездите!
Но там от брега няма кой да погледне морето.
За туй си ти толкова силен със тия пожари в гърдите”.

Огледа се змеят нехайно: - Ех, чуждо момиче,
От както се помня, тоз месец ме с морското дъно обвързва.
А гледай брега! Толкоз много обичам,
Когато рибарят там кърпена лодка отвързва!…

Почти до веслата аз плувам, от обич треперя
За него, за лодката с двете весла.
За мрежата рибките тлъсти ще му намеря
И прилив и отлив му пращам на леки крила.

Обичам аз слабите, дребните, живите тука!
По среднощ препускам да стигна брега,
Да видя, кой в клонеста, гнила, рибарска колиба блещука
И старец - рибарят как въдици връзва и пее с тъга.

                                                                     “Два свята”

Не трябва обаче да се мисли, че маринистиката сред нашите авторки подминава с мълчание образа на живия човек с неговите потреби, надежди, отчаяние, апатия и още: с обобщените черти на реалния му образ. Тук се откроява друга черта в това художествено наследство - състрадателността на жената. Тя е свързана с човешки протест срещу видяното: тих, майчински, завоалиран. Но съществуващ. Далеч от гръмки фрази и стиснати юмруци, запечатаното в рима негодувание е плод на вярно прозрение, че зад гордата маска на морския труженик се крие несигурност. За утре. За хляба. За добруването на неговите близки. Както впрочем прозрението, че кръчмата е храм на греха, в който омагьосаният кръг на битието, предавано от баща на син, раздава индулгенции. И че с разбирането, че “добро” са пълните мрежи, а “зло” - празният стомах, барабите са освободени от грехове веднага, щом са избрали да се родят в рибарската колиба - Магда Петканова:

Морето с раменете мощни
далечни кораби люлей.
Един рибар, все мокър още
вечерната си песен пей.

В очите си той носи здрача
на задимената кръчма
и дигнал празен кош, сам крачи -
и търси пътя към дома.
Но кошът и домът са празни
като самото му сърце.
Сега е мъртъв за съблазни,
сега леглото му е цел.

                               “Утро - ІІ”

Този съвсем реален образ, с много чувство и вярна палитра, допълва Люба Касърова в “Море от плът и кръв”:

И кръчмата в рибарския квартал
със дървените голи маси;
и вас ръце мазолести, корави -
калени във борба с вълните -
готови да разчупят камък и метал;
и погледите огнени и тъмни
в лицата медно обгорели -
ту морни, тъпи, блудни,
ту пък пречистени и светли,
като водата на разсъмване.

А Мария Грубешлиева обобщава, донякъде идеализирайки своя персонаж:

Поезията не е нито в чайките,
ни в сребърните нощи и луни,
а само в тоя устрем непрестанен,
във плясъка на вечните вълни!

Дали не иде бурята, рибарю?
Рибарят със червената брада
поглежда косо и не отговаря,
усмихнат на безкрайната вода.

Помръдва рамене. И сякаш някой
с тръба огромна духна откъм юг.
Изви се вятър. Чайките изплакаха,
в морето заора невидим плуг…

                                              “Бряг”

Съзнаваме, че с тези кратки редове съвсем не изчерпваме темата за маринистичното наследство, оставено ни от наши авторки в първите десетилетия на ХХ в. Някои от поетичните примери се повтарят. Причината е, че в лириката за морето те онагледяват разни теми и методът на колажа е ясно изразен. Споменали сме имена на поетеси, чиято аудитория е предимно детска. И творчеството им ще е обект на друг вид изследвания. Но фактът, че морето е вълнувало толкова много нежни пера, не може да бъде отминат с мълчание. Волна, горда, свободолюбива, българската поетеса е изключително наблюдателна, нежна и съпричастна. Към сините красоти на Черноморието. Към философския подтекст, който е закодиран в самото му съществуване. Но и към людете, очакващи от него соления си къшей. Затова се опитахме с тези кратки наброски да откроим плисъка на вълните в творчеството на галерията авторки, които споменахме. За нашата литературна история има защо…