Съдбата преследвала убийците на команданте

Александър Кармен

превод: Литературен свят

Наричали знаменития революционер Ернесто Че Гевара и “рицар на латиноамериканската революция”, и “донкихот” на тази революция, и “героичен партизанин”, и даже “Христос от Валие Гранде”, “мъченика от Игера” (по името на боливийските места, където той, след кат напуснал Куба, се опитал да осъществи на практика своите идеи, но бил пленен, подложен на изтезания и убит).

Животът, делото и гибелта на команданте (майор) Че Гевара спечелили уважението не само на съмишлениците му, но, колкото и да е странно, дори на заклетите му врагове. Със задна дата и те оценили предаността му към своите идеали, кристалната му честност, неподкупност и чистота - качества, редки сред съвременните политици.

Да, “поради давност” простили много на Ернесто Че Гевара. Но дали той е простил на враговете си? Оказва се, че поредица от трагични обстоятелства, нещастни случаи и неочаквани произшествия се стоварила върху тях. И нова легенда за команданте, отмъщаващ “оттам” на предателите и убийците си, плъзнала по планетата.

Практически всички свършили зле. Едни загинали от ръцете на революционери, други станали жертви на, привидно нямащи никакво отношение към Че Гевара, кърваво уреждане на сметки в политическото и военно съперничество, трети били застигнати от нещастия, странни болести и катастрофи.

Открил списъка на “посмъртните жертви на команданте” не кой да е, а президентът на Боливия Рене Бариентос, издал заповедта за екзекуцията му. Вертолетът, в който летял, се взривил във въздуха на 27 април 1969 г. в околностите на боливийското селце Арк. Съгласно версията за гибелта на Че Гевара, разпространена от пресслужбата на президентския дворец, трупът на революционера бил изгорен. Президентът Бариентос също изгорял във вертолета. Това фатално съвпадение сложило началото на легендата за “фараоновата мъст”: “Че убил президента по същия начин, както и той него”.

Три месеца по-късно от ръцете на тайни отмъстители загинал селянинът Онорато Рохас. На съвестта му тежало издаването на властта на мястото, където действал отрядът, в който влизала “партизанката Таня”, безстрашната герилера, бойна другарка на Че. Тогава целият отряд бил унищожен. Самият Рохас, дотогава никому неизвестен беден селянин, веднага се превърнал в звезда от първа величина. Сполетялата Рохас известност го и погубила: да се открие такава знаменитост било лесно, и на 14 юли 1969 г. командоси от боливийската партизанска Националноосвободителна армия (НОА) привели в изпълнение тайно издадената му присъда.

Последвалите след смъртта на Рохас и Бариентос събития само укрепили мита за възмездието на “рицаря на революцията”.

В операцията по залавянето на отряда на Че Гевара участвали много военни, включително командващият сухопътните войски на Боливия генерал Алфредо Овандо - негова била отговорността за цялата антипартизанска кампания. Именно той след гибелта на Бариентос застанал начело на страната. Срещу Овандо било извършено покушение. “Провървяло му” -  останал жив, но загинал любимият му син Марсело. А скоро свалили и самия него.

Съвсем не последна пешка в антигеваровската кампания бил старшият офицер Едуардо Уерта Лоренцети. Негово било оперативното ръководство на военната операция, участвал в пленяването на Че и изпълнението на “мръсната работа”, включваща разпитите, изтезанията и издевателствата както над самия команданте, така и над оцелелите му съратници. На 9 октомври 1970 г., на третата годишнина от смъртта на Че, обезглавеният труп на Лоренцети бил открит на шосето, водещо от Ла Паса за Оруро. Смъртта му обяснили с “пътна катастрофа”. Но всичко било много по-сложно. Лоренцети “знаел твърде много” за участието в ликвидирането на отряда на Че Гевара от висши държавни и военни чинове от Боливия и ЦРУ, и някой се е страхувал, че тази информация може да бъде огласена.

По-късно се изяснило, че заповедта за унищожението на Лоренцети издал Андрес Селич. Крупен военен, той лично участвал в разпитите на Че Гевара, и, както станало известно, даже възнамерявал да използва срещу него специални, засилени изтезания. Ето края му: през май 1970 г., той, като министър на вътрешните работи в правителството на диктатора Уго Бансер, започнал да плете заговор срещу своя президента. Разобличили го, заловили го, а после бил пребит с тояги в един от затворите на режима.

Приблизително по същото време в Париж бил убит боливийският посланик генерал Хоакин Сентено Анайа. През 1967 г. той командвал осма дивизия, в чиято зона на действие влизал районът Валие Гранде, където воювал отрядът на Че Гевара. На него се паднала “честта” да предаде в Игера заповедта за екзекуцията на пленения партизанин.

А скоро в Хамбург загинал друг боливийски дипломат, полковник Роберто Тото Кинтаниля, който през 1967 г. ръководел разузнавателния отдел на Министерството на вътрешните работи, и макар че той не е убивал Че Гевара, но под неговото непосредствено ръководство и в негово присъствие отрязали ръцете на мъртвия партизанин. Покушението срещу Кинтаниля било резултат от щателно планирана операция на бойците от НОА. Очарователна дългокоса блондинка, немската студентка Моника Ерлт, уж “страстно мечтаеща да посети Боливия”, започнала да обсажда консулството, опитвайки се да завоюва доверието на неговия ръководител. Тя успяла и накрая на 25 септември 1970 г. Кинтаниля я поканил в кабинета си за издаване на виза. Без да подозира нищо, й протегнал ръка за поздрав. Студентката извадила от чантата си пистолет и го изпразнила в гърдите на дипломата.

Но и с това списъкът на посмъртните жертви не завършил. В началото на 70-те г. при неясни обстоятелства загинал майор Хуан Айороа, чиито рейнджъри участвали в последния етап от сраженията срещу партизаните-геваристи.

Сянката на команданте настигнала и агента на ЦРУ, кубинеца Феликс Родригес, участвал в пленяването на Че и изиграл важна роля при вземането на решението за екзекуцията му. Той първи заснел знаменития “Дневник” на Че Гевара. Родригес заболял от тежка форма на астма. Почти мистично съвпадение: единствената болест, която не давала мира на героичния партизанин, била астмата.

Не избегнал възмездието и Гари Прадо, бивш капитан на боливийските рейнджъри, разбил отряда на партизанина №1, пленил го и по-късно описал последните му дни и часове. При 1981 г., по време на потушаването на въоръжен бунт в провинция Санта Крус, той бил тежко ранен: куршумът пронизал и двата му дроба и засегнал гръбначния стълб, предизвиквайки частичен паралич. Трудно е да се каже дали е вярвал Прадо в легендата за отмъщението на Че Гевара, но именно той, разкайвайки се, разказал истината за съдбата на трупа на жертвата си, за първи път публикувал факта, че пленникът му не бил изгорен, както гласяла официалната версия, а заровен във Валие-Гранде. Признанията на Прадо дали основание за търсене на останките на Че, които наистина били намерени в навечерието на тридесетгодишнината от гибелта му.

Трябва да си спомним и за генерал Хуан Хосе Торес. Този генерал влизал в кохортата от латиноамерикански военачалници, изплували в различните страни от Латинска Америка 60-70-х г. на вълната на патриотичните движения, нерядко с антиимпериалистични настроения. Ръководещ генералния щаб на сухопътните сили на Боливия, Х. Х. Торес извършил преврат и се опитал да промени нещо в страната си. Но нито ЦРУ, нито военните десни йерарси не можели да се примирят с това. Опасявали се, че генералът, един от тези, които подписали заповедта за екзекуцията на Че Гевара, може да се разкае и да огласи пазената в строга тайна истина за събитията в Игера. Торес бил свален. Той успял да избяга в Аржентина, но мечът на онези, за които той “твърде много знаел”, го настигнал и там: на 12 февруари 1976 г. той бил убит в Буенос Айрес с три изстрела в главата.

И - в заключение.

Когато Че разпалил своя малък боливийски “Виетнам”, министър на вътрешните работи там бил Антонио Аргедас. Трябва ли да се казва, че антипартизанските действия били негова всекидневна работа и по него имало много кръв. И точно този човек бил споходен от прозрение. “Железният” Аргедас решил да изкупи греховете си. Благодарение на него “Дневникът на майора”, отсечените ръце на партизанина и гипсова отливка на лицето му тайно напуснали Боливия и скоро попаднали в Куба. Дневникът бил веднага издаден в милионни тиражи, а ръцете балсамирани и заедно с отливката изложени в музей. Срещу Аргедас неведнъж били извършвани покушения: взривили дома му, стреляли по него. Но като че ли всеки път някаква сила го пазела от гибелта. Накрая куршумът го настигнал и го пратил в болница. Опасявайки се от разправа, той избягал от лекарите и се укрил в мексиканското посолство с искане за  политическо убежище. После от Мексико попаднал в Хавана.

Последни в поредицата станали двамата непосредствени изпълнители на смъртната присъда - рейнджърите Марио Теран и Бернардино Уанка. Интересно е, че независимо от съдбовната им роля в живота на Че, посмъртното възмездие на партизанина не било за тях фатално. Създава се впечатлението, че отмъщението му било избирателна, раздавайки всекиму според степента на вината му. Известно е, че и двамата преди екзекуцията били пияни. Тъй като и двамата били само слепи изпълнители на волята на началниците си, явно това смекчило вината им пред сянката на Че. Как свършили? И двамата останали живи, но изцяло се пропили. Никакви намеси на лекари, включително и на психиатри, не могли да им помогнат да преодолеят алкохолизма си. В редките минути на просветление те съжалявали за стореното, разказвали, че очите на Че продължават да ги преследват и денем, и нощем, а в ушите им звучали виковете на началниците им: “Стреляйте, мръсници, стреляйте!”