Георги Н. Николов

Темата за войната като катарзис в развоя на обществото е широко застъпена у нас. Българската литературна история съхранява творби в лирика, проза и мемоаристика, които можем да отнесем към автори, пряко участвали в барутните събития 1912-1944 г. И към автори, възпели същите събития в удобни кабинетни размисли. Внимателното изучаване на заглавията и на едните, и на другите убеждава във взаимна несъвместимост на позициите, от които са разглеждани, интерпретирани и поднесени на читателя общи за България събития. Донесли патриотична радост, почернен дом и рано изтлели в окопите “нищи” същества. Днес пък, когато светът е открехнат за мирно съществуване, баталните спомени от миналото избледняват. Което не означава забрава в художественото наследство на творците ни като част от развитието им в годините по отношение на духовност, граждански позиции и естествено - място в съвременното им общество. Сред богатата галерия от автори, отделили внимание на темата за войната, не на последно място се нарежда Никола Вас. Ракитин…
Съвсем условно неговата военна лирика е изградена от символите “фронт” и “тил”. А те гравитират около недвусмисленото послание на Ракитин за истинското й място в събитията. Което е едновременно съпричастно с тях и ги отрича. Поетът не се дистанцира от случващото се около него. Не бяга от баталните трусове, в които гинат негови съвременници. Но поставя въпроса за правото на отделната личност да определя сама ориста си. Да има своя индивидуалност, която ще се разтвори в кипежа на войната по силата на обществения дълг, но не непременно с вътрешна убеденост за потребността от пагубните последици, които сее:

Навред огън, навред е сеч,
навред е смърт, навред е врява -
в сърце ми врязва се кат меч
звънът на кървавата слава.

За друго време съм роден,
за други подвиг аз съм годен -
за тоя - на труда свещен,
на творческия дух свободен.

И в бранни бури моя зов,
зовът горещ на мойта лира,
зовът за мир и за любов
кат безнадежден вик умира.

* * *
Войната в творчеството на Ракитин е поредица от картини, създавани в мрачната тоналност на опустошението. И едновременно: тъжен химн на солдатския труд за победа и за оцеляване. Това е албум на принудителен човешки героизъм, роден по волята на политически критерии за държавност. За глобални интереси, сред които нямат място стремленията на малкия човек. Но именно той е вярно лице на историята, която не съзнава, че твори. Мислите му летят назад, към ниви и близки люде. Към лика на майката-икона и познати друмища с надеждата, че отново ще се върне у дома. Верую на войника - лирически герой е оцеляването и връщането към мирния живот. Към тежкия, но съзидателен труд, с който е закърмен. Който осмисля делничните радости и скърби и който в залеза на дните ще му отреди заслужен покой до предците. Груба, безименна частица от общия сив поток, човекът в шинел крачи през бедите с упорството на орач, разкриващ нови бразди. Те са обаче в нивата на смъртта и именно в “Марш на смъртта” Никола Ракитин предрича горчивите й плодове:

               Напред, напред, другари -
               за бой часът удари.
За нас ще плачат сиротни сърца,
за нас ще плачат майки и деца,
не ще ги чуйм, не ще ги видим веч.
На подвизи из търнения път
ний мирни граждани въртим в ръцете меч,
ний мирни граждани на роден кът.

               Напред, напред, другари -
               за чест часът удари.
И в тежък поход, и в неравен бой
там из долини, урви и поля,
там в тъмни и безкръстни гробове
ний ще забравим мъки и тегла,
ний - клети на земята синове.

Гамата от чувства в тези стихове е твърде пестелива. Над всички доминира явна надежда, че военната страница ще свърши и ще бъде затворена за идните поколения. По редовете липсват френетичните възгласи на тилово патриотарство. На масова радост от победи и закани към врага, каквито срещаме у други автори по това време. Ракитин съзнава, че идеята за война не пристъпва желана прага на селската хижа. А делничните тегоби, безименните кръстове и пролята кръв изтриват от окопното съзнание всякакви чувства за радост от тътена на боевете. Все по-силни стават спомените за дома. Все по-осъзнат и разбираем е копнежът за връщане. Ракитин не политизира тези вълнения. Протестът от теглата в лириката му не е с ясен адресат и той не прокламира бунт и революционни лозунги. Именно засилващата се надежда всичко да свърши и войниците да поемат към дома е доминантна над всичко останало. Защото там, назад, са милите спомени от детството. Първите интимни трепети. Коравият залък, изкаран с гореща пот и затова толкова сладък. Там са децата, старците, познатите улици, старият мегдан. Всичко се слива в битов символен екран, където е мястото и на войника, върнал се завинаги в почивка. Напред е неизвестността, умората, болката от рани и тегла. Над всичко се извисява глухата печал на керваните, чезнещи един след друг в зловеща тишина. Някъде в бъдното мирът се бори за право на живот. Ала кога, хората в шинели ще научат последни… За падналите по бойните полета пък той е настъпил ненужно рано. Сега ги очаква само вечността:

Коя се къща не почерни,
коя душа не страда клета?
Загинахте, другари верни,
по бойните полета.

Не бе ви лек животът - чужди
и свои него не разбрали,
живот - верига само нужди
и светли идеали.

                       “Мир вам!”

Почти всички стихове на Ракитин от фронта излъчват скръб. В пиета са изтъкани “Погребение”, “Картини от картини по-печални”, “Не бяхме ний за кървави вражди родени”, “Марш на смъртта”, “Навред огън, навред е сеч”, “Бойното поле на пролетта”… Те са груба панорама на един почти нереален свят на унищожение, в който човешкият живот няма стойност. От напоените й с кръв дълбини израства носталгията към друг начин на съществуване. Но ключът за прекрачването в неговата мирна омая още не е изкован.
Засега той е скрит само в селищата на родния край, премалели от очакване и тревога. Но там също се води битка - за оцеляване в сивотата на делника. Днес трудно ще оценим натурализма в “Сей, невесто, сей!”, “Полето”, “Селото”, “Потъмниха домовете…” и пр. Но именно чрез него Ракитин може да убеди читателите си в повсеместното опустошение, което носи войната дори в уединените кътчета, които привидно не е посетила. Новите поколения днес трудно ще възприемат тези стихове, отдалечени назад във времето. Пак днес то изглежда неактуално. Летопис на отминали анахронизми, за които спомнят само паметници и военни гробища. Но времето - това са човешките поколения и приемствеността между тях. Изтърпени страдания за едни, подарили мир и спокойно бъдеще на други. Войната е дремещо зло, заложено дълбоко в неизгладените човешки взаимоотношения. Безмилостен косач на съдби, делнични радости, скромни очаквания за по-добро бъдеще. Те всички са вплетени в образа на родината. Барутният делник няма родина. Негово родно място е полето на смъртта, което Ракитин ясно отрича. Лирата му пее за нещо до болка познато, пулсиращо в кръвта на обикновения човек. В спомена за дедите и в копнежа за безкраен химн на доброто в живота, което докосва с благостта си хората твърде рядко:

Щедро надарен край, край възлюбен,
де стада безброй в поля звънтят,
де безкрайни ниви се люлеят,
рози де цъфтят.

Край, де мир блажен в неволи няма,
де награда тежък труд не знай,
край на изпитания велики -
моят роден край!

                                 “Родина”

Военната лирика, градена от искрен автор, никога не може да е еднозначна. Като израз на неговия мироглед и идейно-естетическа позиция, тя е и избирателна. Защото приобщаването на барутните конфликти със страданията на техните жертви е практически невъзможно така, както на политическия елит с обикновената войнишка маса. Нейното раждане е олицетворение на времето, в което се създава. На нравствените му стойности, обществени ценности и граждански стремежи. Факт е, че независимо от първопричините за една война винаги сред масите настъпва отрезвяване, преоценка за обявяването й и надежда за лично оцеляване в боевете. Както и носталгия по родните места, по близките и по мирния делник. Творците на баталното изкуство трябва да се самоопределят на чия страна са и чии тегоби възприемат като свои. Ракитин е навсякъде с обикновеното войнство. Впечатленията му са покъртителни, съчувствието - завладяващо читателя. То е констативно, неназоваващо начини за прекратяване на човешките страдания. В този смисъл ги прави донякъде исконни в отделните етапи от развитието на обществото. Неизбежни гребени за кърваво пречистване в името на жадувания мир. Той е идеологически тотем, пред олтара на който хиляди ще изгорят в пламъците на войната. Но това според Ракитин не може да се избегне и християнските догми повеляват злото да се приеме смирено. Да се изживее и по възможност да се забрави. Задача, трудна за обикновения войник, лишен от правото си да решава кое е добро за него, за семейството му и за запазване на установения от векове бит. Затова авторовото прозрение е облъхнато с печал, когато пее за бъдещите люде във време, което той не ще може да съзре:

Не бяхме ний за кървави вражди родени,
не бяхме жадни ний за бури в този свет.
Ала съдба! От бранни бури разпилени,
вражди посеяхме навред.

Ще дойде ден - над ниви в бурени и храсти
на ранна чучулига сребърният глас
пак ще зове за мирен труд и тихо щастие,
но не и нас, но не и нас.

* * *
Военните стихове на Никола Ракитин допълват образа му на радетел за доброто. За човешка хармония далеч от страдания, конфликти и кръвопролития, а още повече - разделяна против волята си от роден край. Той не прави разлика между съвременниците от града и селото. Героите му са в окопите и останалите назад, в тила. Също във война - срещу недоимъка. Към всички авторът изпитва състрадание, обич, съпричастност. Тези чувства са всъщност завоалиран протест срещу масовите кръвопролития и обезличаването на народа, към който принадлежи. Възвисяване на традиционните му добродетели, сред които са трудът, взаимното човешко уважение, радостта от мирния ден. Доколкото в лириката от този дял съществува патос, той е вплетен в крилете на надеждата, че добре познатото старо отново ще се върне. Че страхът от барутна смърт ще остане погребан в полузаритите, вече обрасли в бурени окопи. Децата няма да играят на война, а вместо свистене на снаряди ще чуват само школския звънец. Над цялата скръбно-добра към хората военна лирика на Ракитин изгрява слънцето на надеждата за хармония. За спазване на божиите завети, сред които е: “Не убивай!” Тя е по своему християнска, камбанно-пречистваща, молеща се. И за нас, които още не сме били родени. Може ли, прочее, военната лирика да бъде и човеколюбива? “Може!” - доказва го по страниците Никола Вас. Ракитин…