Илиана Илиева

СПОДЕЛЯНЕ НА ГЛЪТКАТА

Изпитото в незнание не носи
тръпчивата горчилка на тъгата.
Отпосле идват страшните въпроси,
а в този миг дори не са догадка.

И затова, голтак да ти предложи
да споделиш водица от капачка,
не се свени - изпий я с него, Боже -
тя, гордостта ни, няма да се смачка.

Пък даже и за малко да се килне -
нима ще бъде грозна и фалшива?
Ще има дълго време да сме силни
в живота, който смело си отива.

ПРЕСЕЛЕНИЕ НА РЕКВИЗИТА

Започвам пак:
начало - бяла стая
и рамка на легло в свободна зона,
една врата, усмихната към рая
и сив пирон, изпаднал от озона.
Накръст са два чифтосани чорапа.
три дюбела под дограма студена.
Салют - шампанско, не -
лютива грапа -
във центъра на девствена таверна.
Лъжица, нож, неблизана чиния
и първа нощ, в която тук ще пия.
Подпухнал праг от чакане на гости.
Метла без враг и без трохи и кости.
Започвам пак:
кънти таванът - здрасти!
Но огледало няма - да отвърна.
Преселена и радостна отчасти,
ми иде сам сама да се прегърна.

ВИСОКО КАТО ХЛЯБА

Аз в твоя чест замесвам хляба дъхав,
духа му вая с верните си длани.
Сто пъти го въздигам - да пропръхне -
под помисли, от никой неразбрани.
Все тебе благославям и те гледам -
по бял и от солта и от брашното.
Светът край мен е ситата победа -
преглъща непознатото, защото
не те е вкусвал толкова насъщен
дори в най-бедните, в най-гладните години.
… и меся хляб в кахърни, грешни къщи -
пак в твое и неотменимо име.

СКОТСКА ЧЕСТ

Да знаех аз къде греша, когато слънцето се вметне
в опитомената душа на проговорилата клетка,
къде преградите ранявам - опашките им ли настъпвам -
че думата се утешава с мълчанието на престъпник?
И чий затвор градя на срички, кому олтарите зачерквам,
че орди криви и себични мърсуват в малката ми черква?
Не проумявам и не мога хиенска кожа да надена.
Тършувам в тръните на слога - цъфти въпрос от всяка вена.
Но няма мърша. Мърша няма - ни четина от чужда плячка.
Изтръгвам отговор: измама - тя къса, ръфа, глозга, мачка.
Докато правдата оскъдна се удиви и оскотее…
Нима самата аз я пъдя, а сетне чудя се къде е?

АРЕНА

Чух твоя вик - направо ме прониза.
Над бездни - на спирали закръжих -
като захвърлена от лудницата риза.
Нима ме усмирява твоят стих?
Аз се стопих - слана на керемида -
хързулнах се към острия й край.
Да скоча - звънка капчица - ми иде,
но де такъв късмет и кой го знай?
Стоя, разперена срещу свистежа
на твоя вик - самата аз корниз.
И вече съм огромна светла мрежа
под твоя полет в млъкналата вис.
Домува думата ти - в мен спасена,
спасява ме от крайния разпад.
И пак висим над смъртната арена,
в каквато се превърна този свят.