Георги Митринов

И тая история започва с насилие. В ония тъмни времена, в които човешкият живот струваше по-малко от шепа грошове, а за един алтън кожата ти одираха; та в един ясен ден от оная иначе тъмна епоха на не много ранно турско присъствие (приблизително ХVІІІ век), изпълнен с дребни житейски грижи, по пътя, свързващ две малки селища в сърцето на една дива балканска планина, се движеше върволица конници. Отпред и отзад на тая върволица се нижеха въоръжени до зъби хора със сурово изражение на лицата, чиито очи постоянно шареха из гъстите шубраци, затиснали пътя от двете страни. А в средата бе той - кадиевият син, когото охраняваха (Справка: кадиев син - син на мохамедански съдия през цялото време на турското присъствие по нашите земи). И как нямаше да го охраняват зорко тоя накичен от долу до горе със сърма кадиев син, за разлика от любимия му кон, накичен само отгоре и то с традиционни конски кичила, като от неговите прищевки и залитания по жени бе пропищяла цялата каза (Справка: каза - административна единица, наложена от властващите присъстващи турци по време на цялото им некратко присъствие), та много му бяха мераклиите. Пък и бащата на кадиевия син, сиреч сам кадията, беше строг, но справедлив, що се отнасяше до отсъжданията му към раята, а и към всякакъв вид слуги, грижещи се за благото на семейството му. Е, случваше се да накаже строго и жестоко по грешка и някой невинен, но обичайно невинността в оная епоха се доказваше по-късно, а правосъдието не можеше да чака, че ей я раята, изоглави се.
Та както си вървеше върволицата в оня пущинак, изведнъж първият конник спря, а след него спряха и останалите. Отпред, нейде между шубраците се вееше една женска забрадка.
- Сульо, Сульо бре, какво е онва ейтам? - изрече с обичайния си заядлив тон кадиевият син, също забелязал забрадката.
Първият конник, сиреч Сульо, разбрал подканата, се озърна зорко на две страни и подкара бавно коня си с изваден напред ятаган. Като я приближи, спря и се пресегна да я закачи с ятагана, но в миг се чу изстрел и той се катурна от коня. Последваха и други изстрели от двете страни на пътя и докато се усетят, кадийовите хора бяха изпонатръшкани на земята. Наизскочиха из храсталаците куп въоръжени до зъби юнаци и довършиха оцелелите от охранителите на кадийовия син, като само един, зле ранен в рамото, оставиха жив. Синът, който така и не можа да разбере какво става, бе хванат жив. Двама мъжаги хубаво го завързаха с въже, което увиха около тялото му от кръста нагоре, та да не може да мърда ръцете си. Зле ранения качиха на кон и му заръчаха да иде при кадията и да му каже какво е видял, а и да му предаде да приготви голям откуп в злато, който да бъде отнесен на Кара борун (Справка: Кара бурун - местност в описваната дива планина, където обичайно се получаваха откупи за пленени хора и стока от хайдутите), ако иска да види сина си жив. Като натириха коня с ранения ездач по пътя обратно, нападателите ведно с плячката си се изгубиха в гъсталака. Вървяха през гъстата гора дълго и без спиране преди да просветлее пред тях. Излязоха на една поляна сред гората. Накараха кадиевия син да седне до едно дърво и го вързаха за него, като оставиха един да го пази, а останалите насядаха край бързо напаления огън. Кадийовият син, чиито гемии бяха потънали и то на дълбоко, се престраши най-сетне и попита смирено пазача си:
- Кои сте вие? Кой ви е войвода?
- Караджа ни е войводата. - отговори пазачът, което хептен отчая иначе наперения кадийов син, защото разбра, че е попаднал в ръцете на най-големия бащин си душманин.
А докато Караджовите хора си подмятаха закачки край огъня за това колко юнаци са били кадийовите пазачи, кадията, малко дребно и съсухрено човече със злобен поглед, крачеше бесен из сарая си, скубейки рехавата си, но дълга брада, макар да не беше кьосе, и се чудеше как и на кого да изкара гнева си. Полумъртвият нещастник, донесъл му лошата вест, вече бе наказан достатъчно от Аллах, а и му трябваше още, за да узнае нещо повече за сина си. Но какво, какво да измисли, та да отърве своя калпазанин и да отмъсти на разбойниците?

Беше вечер. Овцете вече бяха вкарани в кошарата и издоени. Овчарите бяха насядали на сладка приказка край огъня. Далеч от хорския глъч, встрани от мандрата, чак в началото гората бе седнал един кандидат народен творец, започнал трудовата си дейност в овчарлъка като малешина (Справка: малешина - вид нискоразреден планински овцевъд, който в началото на кариерата си трябва да пасе болните овце и да бъде момче за всичко). Млад беше. Работеше усърдно, за да усвои тънкостите на овчарството, че баща му не беше кехая, но имаше голямо стадо овце, та някой трябваше след време да го замести. И на гайда посвирваше, ала не смееше пред другите да го прави, та да не го взимат на подбив. Криеше се, защото знаеше, че влезе ли им веднъж в устите на тия зевзеци, отърване от подигравки няма. А една песен все го човъркаше от вътре. А-а да излезе и не ставаше. Пък усещаше, че му е голям мерак да направи тая песен и пръв да я запее пред другите. Почти я беше натаманил, ама не идваше мейдан да я отвърши до края. Пък и на тая мандра - по цял само тичане, та не му оставаше време да отдъхне, камо ли песни да мисли. А пък искаше да я запее тая пущина там, пред цяло село, на хорото. Знаеше, че ако го направеше, галеницата (изгората) му нямаше да бяга от него и да святка едни погледи с оня терзия от горната махала, да речеш бяха вече главени (сгодени). Можеше и да го чуят другите, ама наду гайдата, отпусна бручилото и подкара:
Утишол ми е Карадже
на пусия в баиран…
Ала тутакси се чу някакъв странен глас отстрани:
- А, не тъй. Ако за Караджа войвода правиш песен, да знаеш, че той на пусии не си вади хляба. Право в ятака на вълка отива.
Кандидат народният творец се озърна стреснато, но нито видя, нито чу повече нещо. Помисли, че му се е сторило и поуспокоен наду пак гайдата:
Утишол ми е Карадже
Кара кадию на дворан,
та му украде вакъл син…
- Не един, два сина! - обади се същият груб глас. Малешината се озърна пак, тоя път уплашено, и заприбира гайдата, но друг, още по-грозен глас го закова на място:
- Седи мирен, че майка ти разплаквам!
- Какво да правя? - попита с почти разтреперан глас гайдаджията. - Как да са два сина, като е бил само един? Тая песен колко съм я…
- Бе ти изпей „два”, та да си рахат. - изломоти пак първият глас.
И докато се усети, авторът пак запя:
Та му украде два сина,
два сина, два челебие…
- Ха така! - подвикна трети глас.
Та ги Карадже удведе
в чостана гора зелена…
- Не, не. По-хубаво е да е „на високана планино”. - обади се четвърти глас.
- Ама как тъй? - изрече плахо с леки нотки на раздразнение кандидат народният творец. - Тая песен я мисля толкова време, че ми е на сърцето, и все не мога да я нагодя, пък сега вие ми я нагаждате както на вас ви уйдисва…
- Бе пей там както ти думат, да няма сопа. - изломоти един от гласовете.
- И сопа да ям, няма да мога да я докарам баш както вие искате.
- Ама ти курбан на млади години ли си мераклия да ставаш, а? - ревна най-силният глас и се чу звънтене на нож, като го вадиш от кания. - Никъде няма да ходиш. Тука ще пееш каквото и както ти кажем, че ейсега овцете ти ще останат без овчар. Пък и няма кой да ти измисли песен как си се затрил млад и зелен в тая пуста планина.
Народният кандидат творец уплашено продължи:
Че хи Карадже йотведе
на високана планина.
Йот там Карадже пороче…
- Не, не. По-салтанатлийско е да го изпееш:
Та че си Карадже нароче
носите здраве кадию… - се чу един от гласовете.
- Защо да му носи здраве бе? - прекъсна го друг. - Да дава каквото има и това е.
- Така е по-табеятлийско. Няма да го заболи устата като му проводи здраве. Пък и уважение ще му стори, че бая ще му остърже кесията. Пък нататък ей тъй я карай:
Да ми проводи кадия
два товара алтоне,
да си му пусна два сина… - изръмжа първият глас.
- Бре вие караджа войвода за какво го имате, а? - обади се пак най-суровият и страшен глас. - Тука трябва друго да се пее, такова, та всякой да го запомни. Ще да го изпееш:
Да ми проводи кадия
мандова кожа алтоне.
- Чакайте бе, каква мандова кожа, като мандите (биволите) са в полето? Кой е видял манда по нашите баири? - обади се първият глас. - Тука трябва кожа от горски си, наш хайванин.
- Лисица. - обади се един.
- В лисича кожа ще туряш твоите алтъни, а Караджовите - я в кожа на вълк, я в на диво свине. - обади се друг.
- Абе какво диво свине ви играе в акълите? - обади се трети. - Таман кадията, баш мислюманина, ще тури алтъни в свинска кожа!
- Мечкина да е! - изрева някой.
- Мечкина, мечкина! - заповтаряха и други.
И кандидат народният творец подкара пак:
Да ми проводи кадия
мечкина кожа алтоне…
А след миг колебание продължи:
Мандова кожа бешлици… - съпроводен от възгласи „Аферим” и „Брей какво го може бре”.
Да си му пусна два сина,
два сина, два челебия.
Пък кадия му пуроча…
Тука в миг настъпи гробна тишина и творецът озадачено замлъкна. Като с метла се изметоха ония страшни гласища и се зачу един хем тих, хем по-серт глас:
- Чакай да видим сега какво е рекъл кадията, дето всичко му трепери и стои диван чапраз (Справка: вид удобна поза на слуга пред османски големец по време на османското присъствие по нашите земи) - просъска тоя глас вледеняващо, от което кожата на овчаря гайдар настръхна. След кратка пауза продължи:
- Тъй ще му я изпеем на оня копук и хайдук:
Носите здраве Карадже. - и след още една творческа пауза хитро добави:
Ялтонене са готови,
кожана де да му найда?
- Ей керата с керата (Справка: вид обидно обръщение към потърпевш с цел уязвяване от страна на власт имащ по време на османското присъствие тук)! - изрева заплашително един от предишните гласове. - Не можа ли друго да изпееш, ами за кожа от манда, дето не си я и виждал? И от мене да я искат, и аз ще се озоря доде я найда в това пусто далечно поле. Ала тоя кадия да не се прави много на хитър, щото за милото и драго синче ще я найде.
Малешината едва свари да избърше потта от челото си и продължи, сякаш отново в него се всели духът на кадията:
Да си ми пусне два сина
два сина, два челебия,
зере яку му излеза
с бин киши млади сеймени
чоста ща гора запали,
та ще Караджа изгоря,
та ще си пусна два сина,
два сина, два челебия…
- Чакай да видим как щеш да ловиш Караджа страшна войвода! - изрева пак грубото гласище и запя:
Караджа роча, пороча:
- Носите здраве кадию.
В селоно ага му залеза,
кожана ще му одера,
с алтоня ще я напълня.
Кадиевият глас просъска:
- Кого плашиш ти бе, чапкънин? Като те хванат моите хора, аз самичък ще те одера жив!
Изведнъж кандидат народният певец ги видя изправени пред него един срещу друг: накиченият от глава до пети с оръжия, напет, с бухнала брада и гол нож в ръката Караджа войвода и слабият, с изпито, скулесто лице и злобен поглед кадия, насочил ятаган напред. И двамата стръвно гледайки се един друг, но застинали миг преди да си налетят, сякаш осмисляйки на какъв хал са. И че както вече десетина години съжителстват, единият в конака, другият в планината, всеки с дертовете си (Справка: дертове - вид сложни житейски проблеми от разно естество по време на османското присъствие по нашите земи), че и както така могат да я откарат и до старини, ако оцелеят, разбира се, от вража или приятелска ръка, защо джанъм да развалят тоя пусти рахат? Кадията мислеше: „Ще му пратя парите и готово, пък после като уловя някой негов ятак или близък, пък ако даде Аллах и самия него да хвана, всичко ще си дойде на мястото, пак ще стигна до неговото крадено имане, та и печалба ще има”. Караджа войвода пък присвил очи пресмяташе: „Защо да го убивам това куче, дето ми е паднало на сгода баш сега? Ще вземат после да вдигнат потери, да завардят всичко, за да ме хванат. Ще се чудя къде да ходя тогава?” И в миг двамата се обърнаха към кандидат народния творец, а той предусещайки какво му се пише, захвърли гайдата и хукна в тъмнината, подгонен от грозния рев на преследвачите „А-а-а-а-а”!
Колко скита оная вечер и как се прибра в мандрата, при другите, той си знаеше, ала гайдата отказа. Както и да го подкачаха, дори и да му се молеха, не посмя да свири. Но пък шило в торба стои ли? На Петровден слезе в селото и отиде на хорото, а там какво да види? Неговата галеница мята едни погледи на оня терзия от горната махала. Кръвта му кипна. Гайда свири, хоро се играе, гальовници се гледат и сдумват, а той? В миг краката сами го понесоха към къщи. Не се усети как отиде, грабна гайдата, набърже я стъкми и излезе. Наду я отдалече, та засвири. Като наближи, старите, които обичайно гледаха как играят младите хоро, учудено, а някои и с възмущение загледаха натрапника. Чуха се и отделни гласове на недоволни от развалянето на свирнята зрители. Но опитният селски гайдаджия, застанал в средата на двукатото хоро, който на всеки празник свиреше, спря да играе с пръсти по гайданицата и остави само бручилото да боботи, а с поглед подкани новия гайдаджия да иде при него. Хваналите се на хорото за миг се позапряха нерешително, че като подеха двете гайди свирнята, пак подхванаха стъпката. А младият гайдаджия запя:
Утишол ми е Караджа
Каракадию на дворан…
Чуха се одобрителни възгласи. Свирейки, вече възприетият от селската общественост народен творец затърси с поглед в множеството галеницата си. Един неин поглед му бе достатъчен и песента полетя, волна и игрива, из небесния простор, а с нея полетя и той, над хорото, над селото, над планината…

Писателят Х подреждаше листовете на току-що напечатания разказ и се чудеше кой вариант на песента да изпише най-отдолу: тоя, в който Караджа войвода открадва кадийовия син и иска за него откуп, или тоя, в който кадията заплашва Караджа войвода, че ще му отмъсти, или пък тоя, в който Караджа войвода се заканва на заплашилия го кадия.
- Първият е непълен. - мислеше той. - Може би втория…
Но още не доизрекъл, и пред него изникна от нищото една фигура в цял ръст на въоръжен до зъби човек, който държеше в двете си ръце по един дълъг нож, и му хвърли стръвен поглед.
- Какво? - процеди през зъби, изпод рунтави мустаци той и удари двата ножа един в друг, та се чу странен звън.
- Или пък може би третият вариант. - продължи уплашено стреснатият писател, невярващ на очите си.
- Как пък не. - просъска един студен, режещ глас и от другата страна на писателското бюро изникна фигурата на дребно, съсухрено човече със злобен поглед, облечено в дълга роба, което също стискаше продълговато хладно оръжие в ръка.
- Ама аз… - успя да промълви писателят Х и предусещайки развръзката от тая необичайна среща насред кабинета му, както и припомняйки си злощастната съдба на един свой литературен герой, хукна към изхода на апартамента, споходен от грозни викове „А-а-а-а-а”

1. Вариант от с. Славеино, Смолянско, изпян през 1948 г. от Шина Кривошапкова на 94 г.

Отишол ми е Караджа                                                    - Носите здраве Кадию,
На високана планина.                                                       Чи му съм фатил два сина,
Та ми е минол Караджа                                                     два сина, два челебие.
Приз Енихански барчини,                                                  Да ми проводи Кадия
Приз Кадиювине дворове,                                                 мечкина кожа алтоне
Та ми е фатил Караджа,                                                     мандова кожа грошове,
Кадиювине два сина,                                                         да си му пусна два сина.
Два сина, два челебие.                                                      Пък му Кадия пуроча:
Та ги е отвел Караджа                                                     - Носите здраве Караджо,
В Енихан, в сраде балканан,                                             алтонене са готови,
Чи е порочал Караджа:                                                      кожана де да му найда?
Караджа роча, пороча:                                                      кожана ще му одера,
- Носите здраве Кадию,                                                     с алтоне ще я напълня.
В селону ага му залеза,

  2. Вариант от с. Петково, Смолянско, публикуван в книгата „Страници за незабрава” на Димитър Дафовски, Кърджали, 1998 г., с. 32.

Отишол ми е Караджо                                                     - Носите здраве Кадию,
Кара кадию на дворан,                                                      да ми кадия проводи
Та му окраде два сина,                                                      мечкина кожа алтоне,
Два сина - два челебия.                                                     мандова коже грошове,
Караджо рочел, порочел:                                                   та да му пусна два сина.

3. Вариант от с. Беден, Девинско, изпят от Ибрахим Шериф Фезов на 70 г., през 1960 г. и публикуван в сборник „Фолклор от Западните Родопи” на Стефана Стойкова под № 127.

Залел си ми е Караджа                                                   ” Носите селям кадиен,
В кадиеви ми дворове,                                                     ялтоне да ми проводи -
Та си е фанал Караджа                                                     в мишкина кожа ялтоне,
Двамина сина кадийски,                                                   в мандова кожа грошове,
Та ги е завел Караджа                                                      снахана да ми проводи!”
В чостана гора зелена.