Размисли за ръкописа на акад. Михаил Арнаудов „Родопските помаци”

Тодор Коруев

Вестник „Словото днес” в брой 32 от 26 ноември 2009 г. публикува откъс от неиздаден ръкопис на акад. Михаил Арнаудов. Изключителна находка, граничеща със сензация. Да, но откритието във вестника на Съюза на българските писатели не предизвика широк отзвук в обществото. Тъкмо обратното би станало, ако живеехме в нормална държава, в която културата и науката не са набутани под миндера. Но този мой неприятен извод не може да хвърли сянка върху направеното от Искра Арнаудова, снаха и пазителка на архива на академика. Именно тя откри този „ръкопис от чекмедже” и го предостави заедно с непубликувани снимки на вестник „Словото днес” и СБП, който чрез своето издателство го изважда на бял свят.
Студията носи заглавие „Родопските помаци” и е писана в началото на 50-те години на ХХ век. Тя съдържа 44 страници на пишеща машина, работен план на ръкописа и рецензия от д-р Цветана Вранска, датирана на 31.Х.1956 г. Още в първите редове големият учен определя задачата си - да изследва „потеклото, националната принадлежност и историческата съдба на т.нар. помаци в областта на Родопите (Тракия)”. Студията има подзаглавие „Народописно-исторически преглед”, което от една страна подсказва, че авторът се разграничава от многото издирвания и обсъждания на „помашкия въпрос”, свързани с политическите отношения на Балканите, а стъпва на здравата почва на историческите източници, на резултатите от езиковедски, етнографски, фолклористични и народопсихологически изследвания. Този подход и предумишленото разграничаване от всякакви политически конюнктурщини гарантират дълбочината и всеобхватността на изследването. Акад. Михаил Арнаудов, обяснявайки целта на своя труд, пише: „Тук искаме да се занимаем с този проблем изключително от научно гледище, търсейки самата истина, тъй старателно занемарявана от публицисти, които са догонвали чисто практически цели, в услуга на едни или други - най-често съвсем неоправдани - държавно-национални домогвания”. Така че бележитият учен се поставя над политиката и не слугува на които и да е управляващи, чиито възгледи по този въпрос са непоследователни и менливи, дотолкова, че понякога се изменят според това откъде какъв вятър вее и зависят от котерийни и партийни интереси и дори от прищявките на властниците.
Още веднъж обръщам вниманието на читателя към израза „изключително от научно гледище”, защото това не са празни слова. И по-важното е, че като затворите последната страница на студията, ще се убедите, че академикът е удържал на думата си и убедително с безброй документи доказва българската национална принадлежност на помаците. Без да изневери на науката, без да спекулира с нея, както са правили и правят много други, топили перото си в тази тема. Може би за някого е изненада фактът, че ученият се е захванал с изследването на „помашкия въпрос” и той като че ли е встрани от неговите научни интереси. Акад. Михаил Арнаудов е европейски учен с крупни национални приноси и e от плеядата Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Стефан Младенов, Иван Шишманов, Боян Пенев, Любомир Милетич, Тодор Боров и др. В храма на българската наука той остави не само забележителни трудове в областта на народното творчество, на българския и световния фолклор, на литературната наука (книги, не само за български, но и за западноевропейски и руски писатели), на литературната теория и психологията на литературното творчество, но и изследвания на Българското възраждане, етноложки проучвания, исторически и народоучни съчинения. Тази всеобхватност в неговите научни интереси, високата му ерудираност, познанията му в различни области на човешкото знание обясняват интереса му към темата за историческото потекло и съдбата на потомците на помохамеданчените българи в Родопите и Тракия. Но към това трябва да се добави още нещо, което може и да е решаващо - отношението на академика към националния въпрос. Той живее със съдбата на родната му Македония (роден е в Русе, баща му е преселник от Тетово), за която казвал: „най-красивата територия на българската география и най-тъжната част от българската история”. За него сродна с ориста на Македония е и съдбата на Беломорска Тракия и Родопите и на живеещите там българи християни и българи мохамедани, кръвни братя, разделяни изкуствено за зла врага от вярата. Михаил Арнаудов не се примири с опита да се наложи отвън идеята за небългарския характер на населението, езика и културата на Македония. През 1944 г. бе осъден от Народния съд на доживотен затвор, на 68 годишна възраст бе помилван. Но униженията и страданията не сломяват духа му, той продължава да пише своите трудове, всичките на ползу роду, някои от които излизат след смъртта му, която изпревари с няколко месеца стогодишния му юбилей. Според проф. Кирил Топалов „животът на Михаил Арнаудов беше безрезервно отдаден на два негови кумира - науката и България”, „науката, разбирана в духа на една хедоническа философия, т.е. като умствена и емоционална наслада, може да се смята наред с музиката и поезията - най-благородното занимание.” Самият факт, че учен от такъв мащаб и с доказана вярност към науката и истината, се е захванал с тази щекотлива, но важна българска тема, сам по себе си предава голяма стойност на изследването.
Студията „Родопските помаци” е четиво особено актуално днес. Макар че е писана през 50-те години, когато в отношението си към помаците новата отечественофронтовска власт нямаше последователна политика. Движението за културно възраждане на помаците „Родина” бе заклеймено като фашистко, разтурено, а неговите активисти бяха съдени и преследвани като най-долни престъпници. В това време да се захванеш с помашкия въпрос е истински подвиг. И акад. Михаил Арнаудов има тази дързост. Не зная защо рецензията на д-р Цветана Вранска, която общо взето оценява като „стойностна” и „правилна” студията на академика и препоръчва да се издаде, е написана доста равнодушно. Дали това просто е особеност на стила на авторката или такива са били изискванията на рецензентската практика, или пък рецензентката се е пазила да не си опари ръцете. Защото в края на краищата въпреки нейната препоръка написаното не стига до издателство и печатница.
Акад. Михаил Арнаудов в своя макар и малък по обем труд е обхванал основните източници и голяма част от известната до тогава книжнина, като ги е обогатил със свои фолклорни и етнографски проучвания. Минаха десетилетия оттогава и науката обогати познанието си за траките, за славяните и прабългарите, за потурчванията и помохамеданчванията по време на турския гнет, натрупаха се нови факти за историческото потекло и съдбата на помаците.
От Освобождението насам политиците си играят с това бедно и изстрадало планинско население. И всичко заради тесни партийни интереси в предизборните борби, заради някакви идеологически калъпи, заради временни външнополитически ползи. Класически пример: за да спечели изборите през 1914 г. Васил Радославов върна към исляма покръстените мюсюлмани от Западна Тракия. И сделката с турските имена докара погромаджиите на власт. Николай Хайтов нарече „разкръстването” на Радославов най-голямата политическа грешка в българската история след подялбата на Българското царство между Иван Шишман и Иван Срацимир. Историкът Стайко Трифонов писа: „Поставено е началото на една опасна спирала. Периодично се сменят турско-арабските имена на българите мохамедани с български. След това отново се връщат турските имена и така - до наши дни.” През 1974-1976 г. бе извършено масово побългаряване на помашките имена, но живковият възродителен процес от 1984 г. сред турскоезичното население отново обърна колата, за да се говори днес, че ако има още нещо общо между помаците и турците то е вярата, но и „възродителният процес”. От притискане до стената и разправа със сила до кокетиране и притворна ласка - в такава широка амплитуда се движеше отношението на българските управници към помаците през десетилетията. А има и друго - понякога с късогледството си, с безтактността си и дори с безпросветността си сме бъркали грубо в душите на своите събратя, с които сме сукали от една и съща майчина гръд, говорим един език, пеем едни песни.
И поразиите от това люлеене на махалото от едната до другата крайност са белези, които и с вълшебен грим не се изличават. Но това, което надроби демокрацията за нула време, та до днес, не е за сърбане. От Родопа планина направи разграден двор, в който шетат емисари - чалмалии, войни на исляма - фундаменталисти, те носят в поясите си не само корани, те са въоръжени и с „научна” книжнина, която трябва да набие в главите ни, че народността не струва пукнат грош, „правата вяра” е която омесва в едно тесто всички човеци, вярващи в Аллаха от Турция и Босна та чак до Китай. Някога това се наричаше идеологическа диверсия, а сега свободно общуване между народите. В това общуване се наплодиха и у нас теориите за „родопските турци”, както наричат помаците, и още по-вероломните идеи за „куманските турци”, които внушават, че българите-мохамедани били древно тюркско племе, загубило майчиния си език, тъй като било асимилирано от българите. Има хора у нас, които искат да намерят ислям на Балканите преди нашествието на османците и всичко това не безпокои никого. Вече се тиражират теории, че „помаците” са изповядали исляма и преди падането на България под османско владичество. Ако си спомняте преди петдесетина години псевдоучени искаха с пускане на кръвчица и ДНК-маркери да отмерват кой колко е българин. А един краевед от Кърджали се опита да шашардиса научния свят с „откритието” си, че в кръвта на помаците от Девисилите, група села в Крумовградско, имало гръцка жилка. Ново двайсет! А оттатък, в Гърция бяха издадени Помашко-български речник, Гръцко-помашки речник и Граматика на помашкия език - опит да се създаде писмена норма на един изфабрикуван език. Но този опит се оказа бумеранг, тъй като специалистите бързо установиха, че съчиненият „помашки език” е всъщност български диалект от родопски тип. Тези родопски говори са част от южните диалекти, към които се отнася и солунският, легнал в основата на Кирило-Методиевия език, и чиито старинни елементи са запазени най-много сред помаците. Ще ми се да припомня думите на Салих ага Сиврията от Смилян, българин с мохамеданска вяра, посрещнал на нож ходжите, пратени от Цариград, да учат миллета на турски език: „Копаранас ще разменя, потуреся ще разменя, лю езикъс не мога размени, оти ми е останал от майка!” Струва си да се припомнят тия думи, казани преди 140 години не къде да е, а във владенията на падишаха и то от влиятелен негов поданик, защото днес в демократична и свободна България се допуска обезбългаряване, отродяване, дори направо казано турцизиране.
Върхът на демократичните своеволия е опитът да се наложи мнението, че у нас съществува „помашки етнос”, че има „помашко малцинство”, това твърдят дори учредителите на партията „Прогрес и благоденствие”, създадена през 2009 г., чието истинско име е помашка партия. В книгата на Ибрахим Карахасан - Чънар “Етническите малцинства в България” (ИК ЛИК, 2000 г) това вече е сторено. В нея помаците са наредени до арменци, армъни, власи, евреи, каракачани, роми, руси, татари и турци. Създаването на помашка партия някои анализатори определят като реакция срещу политиката на ДПС. Истината е, че ДПС като етнорелигиозна партия се възползва от религиозните чувства на българите мохамедани и се опитва да изгради у тях турско самосъзнание. Дори не скрива намерението си да създаде единна етномюсюлманска общност чрез привличане на българите мюсюлмани. Не е случайно, че на последното преброяване през 2001 г. в селата по поречието на река Места 28 000 българи с мохамеданска вяра се записаха като турци. Откъде се пръкнаха турци в Якоруда, след като до 1989 г. там нямаше нито един?
Елекронното издание Pomak international.eu не скрива намеренията си да интернационализира „помашкия въпрос” не само затова, че освен на български има версии на английски и турски. Странно е присъствието на турския език, тъй като майчиният език на помаците е българският. Може би така се дава рамо на процеса на турцизиране у нас (все повече помачета изучават турски език, а мюсюлманските училища им предлагат обучение почти без пари), а е и топла връзката с Турция, където живеят и много българи мохамедани, изселени в различни времена. Наред с верни неща за потеклото и историческата съдба на помаците в Pomak.eu има и много вредни - като спекулациите (някои от тях на право смешни) да се търсят различия в говора на българите мохамедани и християни и в песните им. В едно от последните издания е публикуван пълен списък на султаните в Османската империя, та дори и кои биха станали султани, ако през 1923 г. Мустафа Кемал паша не бе направил преврат. И тук не е толкова прикрито внушението, произтичащо от великотурската идея, че мюсюлманин означава турчин.
___________________

Чест прави на СБП и издателство „Български писател”, че популяризират първи студията „Родопските помаци”. Не само затова, че авторът й, бележитият учен акад. Михаил Арнаудов е бил председател на СБП от 1923 до 1927 г. и от 1931 до 1933 г. Защото тя е адресирана и към писателите, кой друг ако не творците на словото, които са и национално отговорни личности, трябва първи да бият камбаната на народната свяст, да се изправят в защита на историческата истина, срещу отродяването и обезбългаряването, срещу пагубната етническа политика., срещу новите домогвания над нашите кръвни братя. Имаме примера на Николай Хайтов. Животът на помаците бе кладенецът на български характери и съдби, от който той черпеше. Не случайно на паметника в Смолян Хайтов е с любимия прототип от “Диви разкази” Асан Мешов от Лъкавица, който му бил като баща. Големият родолюбец добре разбираше, че „помашкият въпрос” се възпламенява при всеки кризисен период в развитието ни и дълбоко страдаше заради турцизирането на българи и ислямизирането на Родопите, заради опасностите за оцеляването на нацията. Сякаш чуваме думите на Хайтов „Запомни, никога не оставай безучастен към битките, които засягат родното!”
Заради знаменития си роман „Време разделно”, който получи признанието на читателите и в „Голямото четене” и е най-превежданият в чужбина, големият писател Антон Дончев от доста време е разпъван на кръст. Не само такива капацитетки като бившата българска снаха францозойката Мари Врина и присадената на холандската ниска земя Даниела Горчева, българка, мразеща семката си, но и нашенски университетски либерално мислещи кокони не спират да тръбят наляво и надясно, че повествованието е романтично-митологична измислица, неотговаряща на историческата истина и е скълъпено по поръка на ДС в подкрепа на „възродителния процес”. Наложи се да ги усмирява проф. Чавдар Добрев, който написа цяла книга за Българската голгота в романа „Време разделно”, както и за сатанинските напъни да се оневиняват османлиите и да се забравят многовековните злини. Пример за духовно насилие бе провъзгласеният за шедьовър филм „Гори, гори, огънче”. Авторите му дори не се замислиха, че бъркат с мръсни ръце в кървяща рана и така гасят жаравата на българщината, живееща в бедните планинци.
Вече два века книжовници - народоуци, краеведи, историци, езиковеди, етнографи, фолклористи изследват произхода, миналото и обичаите, песните и езика на помаците в Родопите и Тракия и не един и двама български писатели се докоснаха до различни страни от живота на българите с мохамеданска вяра.
Дано името на акад. Михаил Арнаудов да респектира политиците и те да прочетат тази книга, ако не цялата (те не си падат много много по четенето, друга треска ги тресе), то поне изводите в края на студията. И да се събуди у тях поне мъничко чувство за национална отговорност, възрожденски дух и човешко съчувствие.