На 26 май се навършват 80 години от рождението на Илия Буржев

Димитър Костадинов

В периода 1960-1990 год. Буржев е издал 6 стихотворни книги за възрастни и 9 стихотворни книги за деца. Книгите за деца са: “Морски вятър” (1969), “Две момчета с колелета” (1976), “Рошав Пенчо” (1980), “Момче с делфин” (1981), “Ние сме зрънца” (1984), “Лъжливото момче” (1984), “Помислете-отгатнете” (1985), “Мързеливото гларусче” (1989), “Расли водорасли” (1989). Има публикувана и една интересната повест за деца и юноши със споменен характер - “Без сбогом от дома” (1988 - 1989), поместена в бургаския литературно-художествен алманах “Море”: първа част - кн. 1-2,1988, с. 72-92; втора част - кн. 1, 1989, с. 256-276.
В стихотворните си книги той помества лирични и хумористични стихотворения, познавателни и закачливи поемки, залъгалки и гатанки. Специално внимание за гатанките на наши класици и съвременни автори, в това число и за гатанките на Илия Буржев, отделя в цялостна своя книга Ангел Тонов - литературовед и университетски преподавател [122].
Почти всички стихотворни жанрове на Буржев отразяват познавателното, естетическото, моралното, социалното, типично българското (но и общочовешкото) у българските деца към Четирисезонната Българска Природа и нейните дадености. Открояват се категорични сезонни превъплъщения и взаимоотношения, но и картини, които показват преливането от един сезон към друг (или само подсещане с едва доловими асоциативни и образни нюансировки).
Като поет Буржев е повече привързан към Полето и Морето, отколкото към Планината (Балкана). И това е съвсем естествено: защото той прекарва детството си в плевенската равнина (роден е на 26 май 1931 година в село Одърне, Плевенско), учи в столицата, живее и работи професионално като земемер и журналист, а твори художествени произведения за деца и за възрастни в град Бургас от 1951 година.

***
В проведената литературна анкета с Илия Буржев, поместена в отделна книга - “БЕЗ ЛЮБОВ НЯМА СЪЗИДАНИЕ, БЕЗ ЛЮБОВ НЯМА ЧОВЕК” [71] - на с. 101-104 поетът сподели:
“Нашата българска земя има три начала: Балкана, Полето и Морето. От много години ние сме официално признати като морска държава. Но какво правим за пълното ни приобщаване към Морето? Защо се крие и премълчава за Морето в учебниците по литература и по пеене и музика. Първите две начала - Балкана и Полето - са застъпени обилно. Тази приоритетна тенденция тече от 100 години насам. Вярно, Балканът има трайно място в историята ни. Той е символ на България - спасител, укривател, гнездо на хайдути и революционери. Всички революционни борби са свързани с него. Там са търсели защита и спасение угнетените, поробени българи. Затова и толкова широко е възпяван, рисуван и описван - с много нюанси. А за това, че е бил будна твърдина, говори и фактът, че там е родословният корен на повечето от нашите творци.
На Полето също справедливо е отредено място в училищните програми. Полето е хлябът на българина. Трудът и хлябът. Свещеният хляб, изкласил от тучните житници, векове орани и засявани от трудолюбивите орачи. Тази наша тиха земя, наситена с обилно слънце, заслужава от ранни години да бъде доближена до децата с обич и те с обич да отвръщат на нея. Но в никой случай не бива да се смята, че с това се изчерпва пространството на отечеството ни.
Аз питам всички педагози, всички съставители на учебници: от І до ІІІ клас читанките, от ІV до ХІІ клас литературите и от І до ІХ клас учебниците по пеене и музика - защо мълчите за Морето? Това недоглеждане ли е или опит да се докаже, че българинът няма интерес, няма вкус към синьото сърце на света?!
България се обръща рязко към Морето непосредствено след Освобождението от османско робство. Не е нужно да се доказва с документи и летописи това. Достатъчно е само един факт. Например Бургас до Освобождението е бил едно морско селище, най-вече рибарско и като “отбранителна кула”. Около Освобождението е наброявал 3000 души, от които минимална част са българи. Само за няколко години по-късно той неимоверно нараства. И главната причина за това е Морето. Морето е, което го изгражда, дава му лице, сигурност и богатство. Възбужда ръста му. Морският дух го моделира по свое подобие. Това едва ли е единственият пример за мотивация и защита на великата вода. А защо днес се опитваме да лишаваме подрастващите чрез учебниците от морето? Нали децата естествено се стремят към него?
При годишните ученически екскурзии учениците особено се радват, когато в набелязания маршрут има и посещение на град с море. Водната стихия, корабите, лодките, пристанището ги вълнуват. Особен интерес и почит те имат към морските хора. Това обаче едва ли е достатъчно те да проникнат в Морето. За да сторят това - емоционално и познавателно - само естетическия цикъл учебни дисциплини (и особено литературата и пеенето) може да им помогне най-добре. Ето защо наложително е децата още от ранна възраст да се приобщават с помощта на художествените произведения към Морето. Те могат най-добре да предизвикат интереса им към него. Да видят красотата му, да разкрият живота му.
Засега нашите деца малко познават Морето. Те обичат летния му пясък - плажа, обичат да се къпят в Морето. Но това е най-малкото, за да разкрият синия хоризонт. Проблемът е много сериозен и жалко е, че почти никой не го поставя с цел за видоизменението на картината.
И докога ще чакаме съставителите на учебници да се сетят и да се обърнат с лице към тази голяма тема - Морето? Вярно е, че за него се пише много трудно, музицира се много трудно. Тук няма утъпкан път. Затова и не са много художествените произведения. Не са и много песните. Но все пак нашата литература има с какво да се представи в тази тематична насока. И композиторското песенно творчество - също. Песенният конкурс “Сладкопойна чучулига”, който се провежда повече от десет години в Бургас, е дал над 300 песни. В него са участвали едни от най-добрите наши композитори в този жанр. Песните са издадени на плочи и някои на аудиокасети. Жалко, че много малко се направи те да бъдат отпечатани в книжки. Не са за пренебрегване и по-млади или не толкова известни музиканти-композитори, които написаха песни за Морето на високо професионално ниво. Така че оправдание и в тази област за липса на творби не може да има.
Показателно е, че мастилените, химикалковите, канцеларските хора и кабинетните педагози, методици и администратори се сещат за морето само тогава, когато трябва да дойдат да летуват край него. Но те нямат право да лишават младите поколения словесно и песенно от него.
Морето, както и земята, ражда и влияе на съществуването ни. Морето е родител на магията на живота. Ражда пътища и мечти, силни и всеотдайни хора. Ражда птици, кораби, литературни и музикални творци, художници и невероятни мечтатели. То стои от векове на неотменния си трон и непрекъснато предупреждава самонадеяните, че въпреки всичко, никой не може да го прескочи. Опитите в това отношение са пагубни. Само глухите и слепите не виждат силите му и не чуват гърмящия му глас… До Морето не се стои с гръб към него. Морето не бива да се загърбва. Защото то не търпи пренебрежението. Морето се гледа лице в лице. Само тогава то разкрива красотата си, приобщава ни към себе си и ни дарява цялостното си великолепие. Внушава ни идеи и ни дава възможност да се възползваме от богатството му.
Морето е живо същество - емоционално и гордо. То цялото е едно сърце с хекзаметров ритъм и вселенски пулс.
Позволявам си от името на Морето да напомня: “Не се опитвайте да прескочите неговата същност, неговите безкрайни мисли. Досега никой жив човек не е могъл да го направи. От такива опити то няма нищо да изгуби - губим ние, губят подрастващите поколения…”.
Замълчава с достатъчно дълга пауза и после само добави: “Там, където работиш, а и във всички висши педагогически институти и университети са съставителите на учебници и помагала. И вие сте длъжни, заедно и най-вече със съдействието на Министерството на образованието и науката, да приобщите децата, да приобщите българските деца естетически и патриотично и към Морето”.

***
Затова, когато насочваме вниманието си към цялостното творчество за деца на Илия Буржев, се съобразяваме с тези негови думи. И заедно с това конкретизираме анализите и интерпретациите си с рефлексии, пряко обвързани с четирисезонната българска природа и взаимоотношението на децата с нея. Търсим и декодираме смисъла на образния поетичен език, синкретичното и релевантното при реалното отразяване и при антропоморфизацията на кодираните в поезия действия и състояния на персонажите.
Едни персонажи можем “да ги уловим” в темпорална ситуираност (във временно, преходно положение), но все пак в социокомуникативни (обществено съобщителни) и социоконститутивни (обществено определящи) семантизации. Съобщителят на видяното, чутото и преживяното в едни случаи е самият поет, а в други случаи неговите подражавани и подражаващи лирически герои. Дори персонажите да са поставени в комични или сатирични ситуации или те самите да излъчват такава внушаемост, никога те не се “премахват или унищожават” от поета.
Всеки лирически персонаж е необходим да допълни характерните черти на другия или да бъде неутрализиран като житейска проява при определени обстоятелства. И ако някои персонажи напълно ни допадат, а други ни отблъскват, това е, защото едни се намират близо или напълно “в нашето време” на усети, възприятия, разбирания и отреагирания, а други са далече от това “наше време”. Или пък обратното - ние сме или не сме “в тяхното земно и небесно време”. Положителното и пейоративното не назидава, а поучава. И поуката в повечето случаи идва от опита, от прагматиката на поетовите творчески психо-механизми.
Поетът отлично познава не само душевността на подрастващите и на възрастните, но и откроява своята личностна и достъпна социална, философска и общочовешка позиция в стихотворни и нестихотворни текстове спрямо възлови процеси в Природата и във Времето, в което живеем.
В стихотворните текстове откриваме още и разнообразните мимезисни нива на децата спрямо Природата като цяло и нейните елементи, но и “менталната метафоричност и метонимичност” при взаимовръзката “Човек - Природа” (”Дете - Природа”) и обратното. Идентичното за българските деца и българската природа е в „границите и безграничността” на реалистичното и фантазното в проявите и съществуването му точно чрез тяхната взаимовръзка. Поетът създава напрежение само там, където е необходимо. Това интензифициране (напрежение) винаги е свързано с детето или възрастния човек във взаимовръзка с природните дадености.

***
Посрещането на Пролетта е обект на внимание в “Пролет” от книгата “Мързеливото гларусче” (1). Радостта от нейното пристигане е безспорна: “Птицата във полет я посреща”. Това е високо горе - в пространството и в движение - където ще се открои “с нежна песен весело дете”. То (детето) така изразява радостта си - чрез песен (озвучаване). По-нататък веселостта от пристигането на Пролетта се визуализира още по-привлекателно и се динамизират и чувствата, и мислите: “ето го - морето е отсреща,/ люлка за лъчите й плете.” Тук пък се откроява наличие на оцветяване в синьо и жълто.
Хармоничната, ефирната метафора за “люлката от лъчи” говори за Съмишленическа Радост между Небесната и Земна КРАСОТА и за Спонтанната Радост на Детето и на всички, които се вълнуват от най-възраждащия се (и то отново и отново) кръговратен български сезон - Пролетта.
Земята е представена във втората строфа от двустрофното стихотворение, което носи името на един от сезоните (характерно всъщност за всички български поети - и класици, и съвременници - да имат създадени стихотворения със заглавия имената на четирите български сезона). Земята (нашата земя, българската) слуша песента на детето и подобно на него се радва, като показва истинското си отношение и към детето (а и към възрастния човек), и към самата себе си:

Нека пее, песен ако няма,
истинска не ще е пролетта.

Една поанта на пръв поглед уж декларативната, а всъщност обвързана със смисъла на цялото стихотворение. В нея е съсредоточена същностната характеристика на благодарността на цяла България към Детето, което може да улови хармонията и внушенията на нейните красоти.
Маринистичното съзнание на поета Илия Буржев в поезията му за деца (а и за възрастни) носи и национална, и самобитна, и общочовешка характерологичност. В стихотворението “Вълните и детето”, поместено в цикъла “Раковина” от книгата “Ние сме зрънца”(2) поетът отново използва диалога като основен строеж на самото произведение, а олицетворението - като основно художествено средство. Въпросът, който задава детето към вълните, е дали са зайчета. Те отговарят, че не са зайчета, макар и да са бели. Но всъщност е направен интересен модел на вълните през погледа на детето - бели и движещи се (подскачащи) като зайчета. Те самите казват: “Затова на бели зайчета се правим.” Любознателността на детето и възможността да се покаже през неговия поглед как изглеждат белите вълни е интересно като похват, а контактът между елементите в Природата отново е показан като основен момент от съществуването.
В “Духна пролетният вятър” пак вятърът е основен герой, който провокира останалите и ги води към живот. Първи е гларусът: “гларус стар подскочи”. Той се спира и оглежда Морето, което също е готово за живот под въздействието на пролетния вятър. Рибарските лодки са тръгнали, следвайки вика на този вятър.
Синята утрин оцветява крайморската и надморска природна видимост. Това оцветяване сякаш се прегръща с Морето. И мириса на море и риба се слива с уханието на Пролетта. Заиграват делфините. Пролетта наистина е вече тук и нейният пръв предвестник в случая е вятърът. Той носи радостта за всички и ги събужда за живот. И поетът, като лирически говорител, съобщава констатация, в която се крие предстояща действеност, предстоящо цяло съсловно трудолюбие: “Почна риболовът.”
От едно започване, от едно начало (духването на пролетния вятър) се слага началото (след известна раздвиженост край Морето и над него) на една отколешна професионална угриженост и увлекателност, която е традиционна и за българина, и за много други народи.
Красива лятна картина е показана в стихотворението “Лятно слънце”. И пак характерната образна рисунъчност за Буржев - последователност в ставащото с използване на олицетворението и вмъкване на диалог. Още в първата двустишна строфа се забелязва оцветяване в жълто и синьо:

Слънцето в морето слезе, за да се изкъпе,
сутринта на хоризонта позлатено стъпи.

Безспорно картината е красива, използвана е отново силата и ролята на водата като пречистващ (изчистващ) елемент. Тук само в два стиха се откроява изключително хармонично оцветяване.
Призивът на Слънцето в следващите стихове е към децата. И това не е случайно: то - Слънцето - знае (както и поетът), че те - децата - му се радват най-много и имат все още време да го забележат. Затова ги призовава да стават и да го погледнат. И отново изключително оцветена картина: “Сред морето позлатено чакам, погледнете!…” Точно тази оцветена картина продължава това единствено и неповторимо оцветяване в златно-синьо - божественото оцветяване. Защото златният и синият цвят са божествени цветове. Тези цветове символизират и излъчват божественост - и то от позицията не само на хроматологичното, но и от позицията на космологичното, психологичното и мистично “битие, знание и познание”.
Реакцията на децата е очакваната - те скачат и са поразени, невероятно учудени от видяното, а това се изразява във въпроса: ” - Кой морето тъй направи цялото от злато?” Оцветяването продължава (на него залага поетът, но този път любимото море е само златно, не в съчетание със синия цвят нито в нормалния си син цвят). Налице е приказен елемент - подсещане за приказката “Златното момиче” (Вж. Ангел Каралийчев. Български народни приказки. Том 2, Изд. Народна младеж, С. , 1986, с. 27-31. ) и реката, която променя цвета си. А тук - в стихотворението “Лятно слънце” - въпросът получава отговор. Отговорът, разбира се, е от Слънцето. Отново познат и обичан похват от поета - диалогичната форма, където има въпроси, винаги да се дават отговори: за да се удовлетвори любознателността на децата и непрекъснато да се обогатяват техните познания за Природата и природните дадености. И Слънцето прошепва към децата:

- Аз, дечица. Снощи дълго, дълго то ме къпа,
тази сутрин аз му дадох златната си кърпа.

Ето защо е златно Морето (и то приказно-златно), ето какво ще видят само децата, ето на какво ще повярват само те. Затова посланието на Слънцето (а и на поета) е към тях. Но това не е всичко - Слънцето се обръща към децата и им обещава да ги направи златни:

Идвайте при мен и вие в тези дни приятни,
за да ви направя всички като мене златни.

Отново подсещане, асоциативна отпратка към приказката “Златното момиче”. И в същото време съвсем от житейска гледна точка (която също е твърде важна) във въображението на децата може “да заговори” споменът от лятното крайморско Слънце и оттам представата за загара, който те са придобили или пак ще придобият от Слънцето.
А за подрастващите загарът не е поза, не е каприз, не е дори осъзнат тен - за тях това е своеобразна игра, наситена с радост и здраве, с естествени предизвикателства към чувствителността им, към неосъзнатите все още напълно естетически наслади, към вроденото им приказно въображение. Затова към тях - децата искрени и невинни - се обръща Слънцето, тях вика и тях иска да направи златни.
Използваната метафора говори и за друго - фразеологизмът “златен човек” е останал в нашата българска реч като знак, като емблема за всичко най-добро у този човек. Така че откъде децата най-добре могат да се научат (да получат) това най-добро, освен от Слънцето. И тук се откроява отново умението на поета да покаже в съмишленическа взаимовръзка битието на елементите от Природата и подобно съкровено съмишленичество между тези елементи и децата.
А в две четиристишни строфи от стихотворението “Дъжд” поетът е съумял да покаже от друг ъгъл, с други нюанси силата на водата и нейната роля, когато тя идва нейде от протяжността на божествен вертикал (в случая от “облак над морето”). Дъждът е измил Морето, и то (Морето) цялото става като дъжд.
Последователността на действията и тук е явна. Уж е налице сякаш някаква статична пейзажност, а всъщност всичко е в движение, в резултативна действеност. В тази действеност има последователност, има дори и градиране на някакво своеобразно напрежение в двете посоки на вертикала “облак-море” благодарение на глаголните форми:

Облак над морето
в миг се залюля,
светна, гръмна: ето -
заваля!

Има и оцветеност на картината, има и последователност на действията, има и динамичност на тези действия, има и връзка между тях. И от една синтезирана картина естествено е да последва логическо очаквано действие - “И морето цяло/ стана като дъжд.” Водата от пространството “горе” отива ( слива се ) към (с) пространството Вода “долу”. И по този начин тези две “взаимно свързани пространства” дават на Водата увереност и непоколебима сила.
А подвижността на Морето и това, че е във вечно движение, се обяснява от самото него на малкия слушател и читател в стихотворението “Искам да избягам”. Конструкцията отново е въпрос-отговор. Лирическият герой задава въпрос към Морето защо не спре да скача, не се ли е уморило. Отговорът, който Морето дава, разкрива живота на морските обитатели: “Раците във мене се боричкат,/ долу рибките ме гъделичкат.” - това са факторите, които оформят движението вътре в самото Море. Има и други - странични фактори: “Ветровете ден и нощ ме плискат,/ бреговете здраво ме притискат.” Ето отново природни елементи и най-важния - Вятърът.
Така Морето обяснява движението си, което е непрестанно. И на него му омръзва да бъде все на едно и също място, вероятно иска да си играе като децата на различни места. Но за жалост това не може да стане. И въпреки да е многолетно, може би и боголетно, Морето търси съвет от децата как да избяга от своя бряг. Невероятно като факт, но възможно като позиция. Защото недоволният от себе си, от собствената си “вътрешна затвореност”, винаги успява в своите желания. И ако те са добродетелни - по-хубаво от това няма.
И в стихотворението “Момчето с морето” от книгата “Мързеливото гларусче” е показана отново връзката “Човек-Природа”. Но тук, както и в други стихотворения на Буржев, тази връзка е конкретизирана, съсредоточена в маринистична посока. Избрана е тази взаимовръзка заради малките деца, които не знаят почти нищо за огромните невероятности и приказни тайнства на морската същност. Тук контакт с морето е потърсен от малкото момче.
В седемстрофното - с двустишни строфи - стихотворение откриваме диалогичната (сценична) връзка. Само в първите две строфи поетът прави въведение (описание) на ситуацията. Момчето рано сутринта застава пред Морето. То (момчето) е мургаво - знак за сезона, през който става това събитие (лятото). Че е лято, можем да разберем още от развяната коса на момчето. Щом е с “коса развяна” (инверсия), ясно е, че в душата, в мислите на детето (възрастта му не е определена, но от стихотворението се досещаме, особено от въпросите, които задава, че е възможно да бъде в последната група, предучилищна, на детската градина или в първи клас на началното училище) се вихри волно въображение. Въображение, освободено от занимания в учебни заведения. Неговите чувства и пориви са крилати като вятъра, който развява косата му - защото е лято, ваканционни дни (без това, разбира се, да се уточнява от поета). В поезията обясненията са излишни - там има “рисунъчна образност” или “образна рисунъчност” и предаване на състояния (външно видими, но и вътрешни - душевни, психологически, с конкретен емоционален оттенък).

Мургаво момче с коса развяна
тази сутрин на брега застана.

Във втората двустишна строфа момчето е с вдигнати като за размах ръце. Тук поетът употребява абстрактното и непознато за много деца понятие “душа”. А Душата по принцип символизира чистите пориви на човека: пролетното и полетното - ангелското желание у всеки човек. Символизира всяко ново раждане. А тук момчето -
със зададените си въпроси - ще получи отговори от Морето, които отговори сякаш отново ще го родят.
И пак, и пак можем да твърдим, че при наличието на учебния предмет “Вероучение” в извънкласна форма на занимание за малките деца те ще могат по-лесно да осмислят същностната енигма на думата “душа”. Но нищо не пречи и на учителя по “Роден език”, “Родна реч” и “Литература” също да обясни с понятни за подрастващите разсъждения, позовавания и сравнения със символна насоченост това понятие - “душа”.

Вдигна то ръце с душа открита
и морето с ясен глас запита:

- Хей, море със брегове корави,
кой голямо, силно те направи?

Мълчанието на детето е нарушено първо от жеста (”Вдигна то ръце…”) и после от Словото, от въпросителното обръщение - “Хей, море…” Чрез първия си въпрос лирическият герой (момче) не показва красотата на Морето, а неговата сила, безбрежност, вечност.
Това, от което се интересува детето за безкрайните тайни на морската шир, за видимата и невидима същност на Морето, е като “психологическо нагнетяване” и психологическа нагласа - много важно за една такава възраст. Защото момчетата (а и изобщо децата) от предучилищна и начална училищна възраст се интересуват всеки ден кога и по какъв начин ще могат да станат бързо и големи, и силни, и корави. Така още в първия въпрос на момчето се открояват поетовите категорични възможности на познания за душевността на малките деца и за техните най-важни от многобройните им желания с нюанси на любопитство или любознателност.
Отговорът на Морето е ясен и точен:

- Със вода ме хранят дъждовете,
буйните реки и снеговете.

Сила те ми дават, без умора,
с ветрове и бури да се боря.

И тук, както и в други стихотворения, отговорът е отново и своеобразен модел на обучение - малкото момче научава откъде идва водата в Морето. И хубавото е, че го чува от самото море - така ще го запомни завинаги. Момчето, което умее да общува равноправно с морето, вече след такъв отговор може да сподели и го споделя на Морето с възхищение колко то е красиво, наблюдавано от брега. И заедно с възхитата следва пак въпрос. Въпрос, свързан с недоумението, невъзможността да се знае всичко за Красивото Море - и то с психологическата нагласа у душевността на детето, че всяко нещо, което е голямо и непознато, е вероятно и опасно, и страшно:

- От брега, море, си тъй прекрасно!
Много ли си страшно и опасно?

Не, не е страшно и опасно, отговаря Морето, то е голямо, много голямо. В отговора на Морето се загатва и за страхливите хора. А и самите разбираме и фиксираме достатъчно разсъжденията за страха и същността на страхливите деца, когато анализираме стихотворението “За диви ягоди” по-надолу.
А тук отговорът на Морето е успокоителен за момчето и същевременно насърчителен - щом някой не се страхува от нещо (колкото и голямо да е то), съвсем естествено е постепенно в Живота да му се осъществят и любопитствата, и желанията. Към това ни води контекстовото внушение на поета. И още: човек може да бъде приятел и с много голям елемент от Природата - каквото в случая е Морето. Не е задължително всяко голямо нещо да бъде страшно - напротив, то може да бъде голямо и същевременно приятелски настроено, добродетелно и обучаващо, подобно на учител или родител.
Няма значение какво от природните елементи засяга Буржев и през какъв сезон. Важното е, че той е истински маринист в поезията ни за деца. В “Морска зима” от творбата “Момче с делфин”(3) поетът показва, пресъздава състоянието на старите рибари, които слушат стенанието на зимното море. Налице е едно реалистично озвучаване на съвсем реални и възможни неща:

Старите рибари пушат
кротко уморени,
кърпят мрежите и слушат
как морето стене.

В синхрон със старите моряци, които са “кротко уморени”, но все пак си вършат работата, съвсем естествено е зимното море не да се бунтува за нещо, а да стене. Да стене може би за моряците, които вече ги няма, или пък за лятото, което си е заминало нанейде, но за разлика от моряците пак ще се завърне. Тук Лятото ще сънува не точно Морето, а пясъка - там, където е имало безброй много летни стъпки и отморяващи летовници. Там - точно край Морето - където са играли и тичали и много деца.

Мокър пясъкът светлее
и сънува лято,
вече леден вятър вее,
бели преспи мята.

Реалистичното преминава в приказно, а приказното от втория стих отново преминава в реалистична картина. Така поетът се доближава с поетичен словесен рисунък по-близо до детските визуални представи.
А в третата (последна) четиристишна строфа отново във фокуса на детската “зримост” и душевни изживявания са снежинките. Тук те са представени от поета със своеобразно сравнение - “пеперуди същи”. И тук те продължават да се стелят (глаголна, т.е. действена повторяемост - “падат, падат”) над Морето, над къщите и над всичко. И пак децата ще си представят картина в синьо-бяло - студена зимна картина. Но все пак необходима. И което е по-важно за българското битие и българската душевна нагласа - временна. Защото четирисезонното българско прородно кръговратие никой не може да го спре - то е свише дадено.

ЛИТЕРАТУРА

1. Буржев, Ил. Мързеливото гларусче. София, 1989.
2. Буржев, Ил. Ние сме зрънца.София, 1984.
3. Буржев, Ил. Момче с делфин. София, 1981.
4. Костадинов, Д. За поезията на Илия Буржев. - В: Пролетен колоквиум за възпитаниците на ВТУ “Кирил и Методий”, год. І., 1975.
5. Костадинов, Д. Време на детство, време на мъдрост. За поезията на Илия Буржев. (в съавторство със Стоянка Колева) - В : ХІІ Пролетен колоквиум “проф. д-р Пеньо Русев” във ВТУ “Кирил и Методий”, 1986.
6. Костадинов, Д. Да повикаш радост, да повикаш тъга. (Из “Литературна анкета с Илия Буржев”). Учителски институт “Христо Ботев” - Бургас. Годишник, том 1, 1996.
7. Костадинов, Д. Без любов няма човек, без любов няма съзидание. - В: сп. Море, 2001, бр. 5-6.
8. Костадинов, Д. Без любов няма съзидание, без любов няма човек. Разговори с Илия Буржев. Издателство и печат: Университет “Проф. д-р Асен Златаров” - Бургас, поредица “Литературни анкети с автори за деца и възрастни”. Бургас, 2003.
9. Костадинов, Д. Морето в поезията за деца на Илия Буржев. - В: Костадинов, Д. Детска литература. Теория, анализи и интерпретации. Книга първа. Изд. Университет “Проф. д-р Асен Златаров” - Бургас, 2003, с. 13-59.
10. Костадинов, Д. Природни преображения в българското поле и градина и в българската планина, закодирани в поезията за деца на Илия Буржев. - В.: Трети международен симпозиум “Хуманитарни науки - 2005″, 1- 4 юни, Слънчев бряг, България.
11. Костадинов, Д. Извънморски и морски преображения (Философия, анализи и интерпретации на поезията за деца на Илия Буржев). Бургас, 2005.