БАЩИНО ПОЛЕ
БАЩИНО ПОЛЕ
1.
Сред Родопа и поречието на Марица
бащиното ни поле векува в Тракия.
Скално-скелесто, хълмисто е нагоре,
долу е дебело, черноземно, хлебородно.
По деренца, речки, синори, кайряци
пътища, пътеки обикалят го, кръстосват.
Нявга са дъхтели те на житни снопи и сено,
анасон и грозде, на тютюн, катран - на лято!
С фрески са били настлани от подкови на копита -
пътьом всеки ден по тях
оставял ги е тукашен добитък.
Слънцелъчи-сгорещени коловози
нивини беритби благодатни са довозвали,
като черги пъстроцвети, алени ковьори
плодородието кичело, покривало е селските дворове.
Снопите на кръстци: - църквици на своя хлебен свят
по стърнищата градели са жътварите след всяка жътва.
Сълзоцвети изворчета и кайнаци,
речки и чешми са ромонели -
жажда земна и човешка якост са поели.
С химни изгревни и звездни
чанове овчарски на безброй стада са клопотели -
славели така стаеното и благословеното, богатото поле.
Раждало е то мъжете си - стопаните.
Раждало жените си - живота.
Раждало войводи - ангелска закрила!
Раждало певци и песни за Индже, Чавдар и Сирма,
за Маламка и Калина, за Драгана, Стана…
Пеели великденски, апостолски и богородични,
коледно-рождествени, божествени сборове,
сватби пеели са и хората всенеделни на мегдана…
Славеева, звездоройна, горогласа, свечерила-зазорила,
цяла Тракия отпявала е китна, с ройна сила…
Време! Време! Ти живота му къде отнесе!
В бащиното ни поле днес
само плач от песен,
само плач от песен ли остана!
2.
“Де сте ни, де сте, чеда стопани?
Родните бащини ниви още живеем,
родните бащини ниви: поляни - камък ще станем!
Тук дивокрушови стволи, дъбови стволи
жадни изгарят люлки да бранят и да им пеят,
сянка да правят за нивино пладне:
с хляб и гозби къщно-благостни,
носени в торби, дисаги, в магарешки тарници -
в кърпи-месали шарени, в кърпи-месали
под нашто слънце настлани…
Де сте, децата ни - живи ни корени млади!
Ний като прабаби ваши, майки стари,
хляба ви пазим - все ще го пазим!
От нас обаян, посеян е в наште пазви,
в бразди е загърнат, в кърпи-месали -
ний от лъчи на зори и заници,
дето сме прели, прели и ткали!..
Де сте ни, де сте, чеда стопани!
Зад чии чужди, мащехни граници,
зад какви черни морета и океани
чезнете клети, бездомни останали!
Не сте ли жадни, не сте ли гладни
за нашта заран, за нашто пладне!
Не сте ли жадни, не сте ли гладни
за наште стари горди Балкани!
Живи и здрави и там да сте ни -
живи и здрави и там!
Тук още тупат сърца ни! Тупат сърца ни! ”
3.
Накъде и докога векът ни бедствен
тъй безжалостно ще ни въргаля -
накъде и докога!
Възмъжават нейде синовете ни, левенти бедни.
Дъщерите ни като сърни-кошути
нейде си кладат седянка.
Чак до Филаделфия, до Лондон, Щутгарт, Сидней
ваша хубост носят, якост, милост, младост,
древни майки и деди, за тях незнайни, неизвестни!
На годеж, на светска сватба скудна
своя род не могат да калесат:-
там, де Тракия не може да ги гледа знатна,
китна да запее,
там, Балкана де го няма -
горд да ги венчае,
гдето праварници, деверчета, зълвички не припкат
пред сватбари и пред було от мънистени звездички,
пред пендарени гердани златни,
пред коли чеизни - цели къщи булчини богати:
дрехи в кадифета изгревни обнизани,
черги и постели китени -
пролети, лета на родната им низина!
Няма кой там, няма от кого, булката да я “откупи”.
Няма кой там, няма на кого, сватбените дарове да дава.
Няма кой като преди, да запее-заридае:
“Ела се вие превива…
Мома се с рода прощава:
- Прощавай, мале, прощавай!..”
….
Накъде и докога векът ни бедствен
тъй безжалостно ще ни въргаля!
Дрехи стари ще ни дава да доносваме -
до скъсване!
Да долюбваме - любов сирота и несрета,
и горчиво да преглъщаме пресъхналия хляб,
милостиня от Америка, Британия, Австралия
да ни кара като просяци да просим!
*
Здрави - здрави ли сме, Бог знай!
Ала здравето от вас заръка
и благословеност - то ни пази!
Вий, предци-родители, дето сте земята родна,
чакайте ни, чакайте ни още тъй корави!
Кройте, шийте ни цървулки, гуненца и ризки -
иначе и да не дойдем, ала нощем,
в сънищните звездни спомени
ний сме си ония ваши внуци същите:
преобути, пременени, здрави -
преобути, пременени, здрави!..
2005,
юли-декември,
Тисадоб
ПАМЕТНО
Такава светлоока, ваклолика:
сред дворчето предкъщно под лозницата,
в градинката с босилек и синчец, иглика,
над огъня на кухницата си столетна,
в селцето и в полето си
живееш, мамо -
майчице в небитието!..
Дъхтят цветята ти, житата, брашното
и хлябът ти дъхти в нощвите на небето…
С месали-хлебници, същински житени лехици,
покриваш го, на топло да поспи, да втаса,
обайваш го като светица -
да бъбне хляб, да бъбне детство - да цъфти!..
Полиците на кухницата - окадените ти огърлици са:
нанизани с тави, паници и тигани
с посъдина, подобна злато, дето нийде няма.
По скута ти, като в поляна лятна
играчки: камъчета, клечици подмятат се -
те агънца и яренца, кученцата наши са,
стадата ни, прибрани от летата на Балкана.
От огъня изгрял е твоят глас,
с лъчи, искри, невидимо поникнал в нас.
Напевно с гозбите говориш си, с комина -
осажден знак тъжовен на живота ни отминал…
Ръцете ти на огъня крилата са,
във времето безмерно полетели.
Обгръщаш рожбите-чедата си:
семейните съзвездия от теб
и благата душа на хляба ти,
и благата душа на хляба ти -
изгрели…
2003,5 април,
Тисадоб
КОЛЕДА В ЛАБАТЛАН
С благодарност към Терез и Андраш
Селце на планинка е Лабатлан,
над Дунава, край Естергом.
Под коледния сняг и скреж е ненагледно то -
не мога да повярвам, че съм тук -
не мога!
Загубил ли съм своя слънчев Юг?
Загубил ли съм Бащиното си огнище?
На химна им река света си, Истер!
Река на низината житна си и на Балкана.
Под коледното ти небе сега не знам -
безродна ли в изгнание душата ми остана?
На свято място е до Естергом,
на свидно място е до тебе, а ридае:
Родината и тук й свети в пламъче на свещ -
коронка на погром над земния й рай,
стрела на стръвна болка,
сълза на жал и вопъл
във очите на вълчица гладна,
във очите на настръхнала сърна!
Натам ти тихо си течеш,
натам,
от знатната -
към дивната и дивата - разнищена Европа!..
Водата ти сега смилена е:
бълбука, ромони, стаено стене
с тътен от изтеклите дълбоки векове,
с вълни-отблясъци, видения:
от Рождества,
Разпятия
и Възнесения…
Спасение! Рождествено спасение въздайте там:-
молението мое чуй Вода, Земя, Небе!
Душата ми ви моли в Лабатлан
и гледа как в снежинките над старите хармани
Вестители от Оня свят долитат тук -
явяват се извечните стопани
при своя бряг, при своя праг, прозорец и комин,
при хълмовете поднебесни - коне навеки оседлани -
в тукашния, в Белия им свят останали…
Предци, родители с потомците така събрани,
ще пеят пред олтарите си Коледния химн:-
Да шества тъй Вселенен,
да властва Земен и безкраен:
Животът им домашен в Лабатлан.
Животът им домашен в Лабатлан!..
2000
