ХУБОСТ
ХУБОСТ
На устните копнежите са скрити:
по погледа извива път.
И устните примамливо шептят
подсказаното от очите.
МЛАДОСТ
На вечерите в лунните откоси,
тя стъпва на звездите в дирята:
коси развяла - като мене боса! -
коситбата в ливадите събира.
***
Горчивото от чашата изпих -
на дъното остана сладостта!
ПРОЛЕТНО ВРАБЧЕ ПОДСКАЧА
Дървените, бели нощви,
дето мама хляба месеше по изгрев,
столчето под дюлята,
столетника, от който правех саби,
и трендафила, полазил към небето,
съм завързал в кърпата на спомена.
Там е и забрадката на мама.
Пролетно врабче подскача
и трохи събира…
сякаш ги е слънцето поръсило.
Дървените, бели нощви,
си стоят подпрени:
с тях тя казва -
всичките човеци
да нахраня мога.
***
Най-хубавите мигове са в нощите,
че сънищата все отвеждат някъде…
А всъщност съм поседнал на поляната
и гледам щъркела със счупено крило
да излети след ятото, напразно как опитва.
ПOЕЗИЯ
Денят загасваше.
Тя спря до стълбите
да избере
между дома на тишината
и нощта навън.
Но пред съдбата
- казват -
няма избор!
Отгоре месецът,
извит и ням,
наточи
острието на косата.
* * *
На зимата смалената луна
трепти, мъждука…
Далече е на зимата луната.
А страшната далечина
аз знам какво е.
И знам какво е
зимата - озъбена.
И светлината -
па макар далечна -
знам какво е.
Не знам,
в мъглата между тях,
защо видях
светулка!
