ОТКОС
На 19.05.2011 г. се навършват четири години от смъртта на поета Аврам Аврамов.
ОТКОС
Когато съм се раждал, баща ми е заклал петела,
къпал се във слънцето.
Отворил всички порти и джобовете на облаците
с костеливи орехи напълнил.
Седнала под кръстосаните сенки на кобилицата и на брадвата,
майка ми разправя още, че много дълго е разсъмвало,
преди гласът ми да се гушне между лястовиците,
окачили сънищата си под стряхата.
Орисници са ми били дъжда и вятъра,
и кокалестата светкавица,
издъхнала в пресъхналия кладенец,
сред храма на недоовършаните легенди.
Преди баща ми от търпеливата вода да е извадил,
за да ме окъпят влъхвите,
слънцето загребало с черпак от недоспалата роса
и наплискало коритото,
в което не веднъж живота и смъртта, прегърнати и разделени,
са притихвали.
Навярно пъпа ми са хвърлили
там, където луната пресреща всички пътища и сенки,
ли нагоре през комина,
като диетичната Венера - от ревност, вече че ме има -
нощницата си разкъсвала в бостана;
или баща ми вместо във стената,
дряновия гвоздей е забил в софрата над главите ви;
или пък слънцето със устни
е разточило най-гиздавата баница…
…Не знам…
Но ако сега мълча,
и ви е много скучно, когато ме сънувате,
виновен ли съм аз…
АКРОСТИХ С ПРОТЕЗИ
Безметежно, неусетно се прескундват
времеизмеренията тук.
И поетите - несретници чаровни - бохемски омагьосват
сънения звън на чашите.
Стоварваме атрактивно върху масите сълзите си - юмрук
/и те девствено като снага моминска изпращяват./
Тъжна, метафорична песен хорово запяваме и затреперват
на Луната пазвите.
Ракията и водката запалват недоспали клади
в пулсиращите ни очи.
Отдавна сирената на наивността ни се кани да оглушее
и да замълчи.
До нас Маргото с рошавата си китара протяжно някакъв
рефрен подрънква,
А Анито между душите ни разчепкани снове със
прежаднели до полуда чаши.
Разпети петък е…Джон и Лиза до тезгяха, премигвайки,
дуетно си помъркват
/навярно във съня си не мечтаят за кучешката ни съдба./
А вън животът бутафорно се изнизва…Животът -
таз смрадлива каша.
Когато на развиделяване се закандилкаме из коридорите
на синевата,
Ако искате отново да ви стряскаме, кукуригайте,
когато ни целувате краката.
ДОБРА ЖЕНА
Добра жена разчупи хляба на софрата -
една звезда се спъна в шепота на вечерта.
Забрадката й черна разсъни тишината.
Усмивката и тихо се промъкна до жарта.
Прекръсти се с юмрук и бавно го разтвори -
върху софрата шепа сол изгря.
Добра жена разчупи спомените като хлябове…
Очите й се кротнаха - внезапни дъждове
превиха жилавите корени на мъката.
Добра жена подгъна пред софрата колене
и затаила дъх, развърза бавно кърпата…
Захвърли я през рамо в тъмното,
усмихна се и ме погали по главата.
…Попиха във солта две сълзи бяла радост.
Добра жена разчупи хляба над софрата.
До нея мястото не беше вече празно.
***
На Андрей Германов
Когато майките изпращаме към гробищата,
изплакваме и камък, и сълза -
до всеки стълб край пътя,
по който крачат облаците,
забрадени с гръмотевици,
и плачът, проточил шията си
чак до залеза, -
та когато късно нощем в сънищата ни се връщат,
да не сгрешат пътеката, която вика към дома ни;
да не ги залае чуждо куче
и да не заварди сипкавия изгрев
в постелята на мъката ни със разплетени коси,
или със гръб към вратника
когато ги прегръщаме,
сподирени от упрека на хрисими петли.
Да не захапе бяла невестулка сянката им,
наметнали я върху живи плетове;
да не пресъхнат гласовете в кладенеца,
над който ритуално се навежда
всеки сляп и разпарясан мъж;
из двора да не ги подгони дъжд,
след който само ноктите на мъртвите растат,
и дълго във хамбара песни пее татко,
и под асмата щурците струните си скъсани кълнат;
да не изпръхнат устните на спомените,
преди за сетен път с пътуващи очи
да ни целунат майките.
…Когато нас ще ни изпращат,
дали ще има кой до стълбовете
да захвърли и камък и сълза…
Ний днес, утре - до разсъмване - ще ги изплачем
и ще ги повием във момински ризи, опрани в пламнала роса;
с роса преспала в скута на свенливи билки.
Сами ще ги изплачем…
Макар да знаем и да вярваме,
че има може би възкръсване,
но няма връщане.
1977 г.
РЕАБИЛИТИРАН СПОМЕН
…Отехтяват битки,
бракосъчетания с легенди, стихосбирки.
Сезоните с еднаква възраст, заеквайки, ни преповтарят.
Мъртвите от върховете нетърпеливо ни подсвиркват.
В атака сме -
отвръщаме им в тишината между две светкавици.
…А някои по припеците на подножията
пресметливо се мотаят.
Едни изкореняват мишците си,
други, щом пекне слънцето, тогава лазят;
присламчват се под сянката на затлъстяла мравка.
От инфаркти и тромбофлебити все се пазят,
а треперят над стереотипните си автобиографии -
да не постави някой там тире - безкомпромисна пиявица,
излишна точка или словоохотлива запетая.
Едни изгребват себе си до дъно,
тунели в себе си взривяват;
преполовен, сънят ми си отдъхва под незатворени клепачи,
а другите, затънали до гуша в мемоари и предания,
забравят,
че жертвите са равносметката на нашата епоха,
и длъжни сме не с лозунги,
а със сънищата си да я запомним.
Да я спасяваме от клевети.
Над петолъчките да избуим като мълчания.
…Ще изтъняват рано подранилите съдби,
сред люта зима кокичета ще остаряват.
На билото мечти и облаци ще се преборват.
Най- доверчивите ни стъпки ще се удавят в тъмнината.
Но победените веднъж, пленените веднъж -
най-дръзко, внезапно побеждават.
След буря
никога в летоброенето ни не настъпва суматоха.
Изгрява слънце…Водата всичко си припомня…
Ние само ще отроним -
Бъдеще, успяхме ли…
За тебе, Бъдеще, тъй трудно се воюва на земята.
***
След склеротичната, неистова, словесна
еуфория
настъпи тишина…Полазиха ни задкулисни
тръпки.
Залитна като сомнамбул кресливата утопия,
спазмите подхлъзнаха самонадеяните ни и
алчни глътки.
Опулихме очи към пурпурните, лъскави
миражи.
Запремигахме единодушно като мишки в
трици.
Светлината връхлетя върху съображенията
снажни
и пресипналите лозунги прехапаха
превтасалите си езици.
От хоризонта заизвираха отдавна затлъстели
думи.
Мозъците ни се заозъртаха през разцъфтелите
огради.
Онези, дето нравоучително разтягаха
цветистите локуми
се спотаиха всеотдайно и престижно зад
тезисните барикади.
За първи път сърцата ни притихнаха
ентусиазирани.
И забуксуваха мечтите по трасирания път.
А ехото възкликна: “Защо душите си
харизахте
на вятъра…а пощадихте изветрялата си
плът?”
Онези дето слънцето подмамваха със
знамена
и претворяваха идеите в дела, делата в
обвинения,
се свиха в аеродинамични пашкули, подвиха
колена,
в очакване да ги признаят за родственици на
Годо.
СТИХОТВОРЕНИЕ, НАМЕРЕНО В АРХИВА НА АДАМ
Тежко…И задушно е…
В Рая нещо не вървят нещата.
Поокъсахме я с плана за възкръсване.
Ева нещо шмекерува.
От два-три дни не се е мяркала на работа.
Едно ангелче от шесто управление ми каза,
че е видяло как снесла публично яйце със два жълтъка.
Тежко…И задушно е…
Облаците нещо пак се карат -
не могат да си поделят Земята.
Слънцето и то когато си поиска се прозява -
зачервено му е гърлото
/казва, че отвито спало и настинало…
и от глад скимтели му червата./
Всичко живо се е паникьосало -
изпарените молитви засенчиха Небето.
Господ Бог заминал в командировка до Небитието
да си търси секретарка
и забравил включен вентилатора в харема си -
/има опасност от потоп/.
Тежко…И задушно е…
Дъждът е в болнични.
Въздухът спонтанно се разлага и микробите
цъфтят.
В полунощ разстреляха светкавиците в
Гетсиманската градина,
а звездите още заседават по проблема
“Автоматизиране процесите на дълголетието”.
А сърцето ми - и то! - наднича
през рамото на премръзналата Гатанка.
Тежко…И задушно е…
/Онзи ден пък преместиха сърцето ми във
дясно,
но мозъкът ми продължава да залита./
Телефонът ми звъни…
………………………………
Няма как, ще трябва да почакате…
Викат ме за кратка справка в Отрезвителната
за галактики.
ПАЯЦИ
На Любомир Левчев
Поете,
има ги всякакви. Отровни и неотровни. Сноват из ъглите на душите и сънищата. Подсвиркват си тихо и старателно безобидно конструират летящи геометрични фигури.
Паяци,
нямат работно време. Нямат и съвест. Иначе са трудолюбиви. Не се изпотяват. Съвсем прилежно и отговорно изпълняват паяшките си функции.
Паяци,
висят всеотдайно на траекторията на безсмъртието и се правят на оптимистично безсилни. Похъркват ритмично и наивните страстни мушици сами полепват по гърлото им…и те безшумно изсмукват червения въздух от костите им.
Паяци,
пълзят по бюра и съдби. Яйцата си снасят в изварени часовници. Тичат от ъгъл на ъгъл с разцепени устни и щом усетят, че ще има земетресение отварят аварийния си парашут и със самочувствието на възкръснали гладиатори се гмурват в дезинфекцираните си скривалища.
Паяци,
и те побеляват. Кръстосват на тръс вентилаторите на лавровите венци сигурни, че ще разгадаят рецептата за възкръсване малко преди да започне безкрайното слънчево затъмнение.
Паяци,
понякога си почиват в свитите знамена и идеи. Но винаги са нащрек - знаят, че дръжките им са от ашладисани мълнии, но не знаят какъв вятър откъде ще задуха.
Паяци,
сноват под мишниците на бюстове и препарирани легенди и плахо надничат в ушите им, изваяни от лава и ехо. Преплитат крака, когато изгревът стремително кихне и спотаени в гънките на колосаната тишина преглъщат лигите си.
Паяци.
Поете,
приели са проекторезолюция да оплетат в паяжина Слънцето, което поддържа здравословното им състояние. /Но са недоволни, че несъзнателно ги развъждало!!!!/ Гласували са единодушно. Всичко е наред.
Поете,
сега- засега им остава само едно - да се научат да летят.
Паяци.
