80 години от рождението на писателя

Димитър Костадинов

За читателите на е-списание „Литературен свят”  помествам една малка част от литературната ми анкета с Илия Буржев, направена през дългите ми години на общуване с него, излязла от печат през 2003 г. С това се открояват неговите разсъждения за психологическото му състояние в творческия процес при сътворяване на поезия.

——————————

- Можеш ли да посочиш как ежедневни неща от живота си успяваш да превърнеш чрез поезията във вечни?

- Времето ще каже кое е вечно и кое не е. Но как някои мои наблюдения съм се опитал да превърна в поезия, е друго нещо. Да вземем стихотворението “Гарата, на която бързите влакове никога не спират”. Нашата гара е заобиколена с ниви. Зелените жита като че ли играят хора около нея, а високите тополи, когато хората говорят, ти се струва, че гласовете им вървят по листата нагоре и отиват в небето. Или да вземем “Спомен за една уличка”. “По тази уличка с изтъркан калдъръм/ рушена векове от дъждове и стъпките на бавни минувачи/ преминахме един следобед късен/ с унесен поглед, стиснали ръце” и т. н. Тази уличка близо до морето и до ден днешен си стои, само че е вече асфалтирана, стои си и къщата, само старицата почина. От детските стихотворения ще спомена само “Морски вятър”, Видях едно момиченце силно разтревожено да си гони кърпата, духната от вятъра. Който може да чете, по стихотворенията ми може да ми напише биографията.

- Откъде тръгва пътят към думите в едно твое стихотворение за възрастни и за деца? Можеш да дадеш конкретен пример.

- От състоянието ми. То провокира творческия ми дух, чувствителността ми, мислите ми и сетивата и те извикват потребните им думи. Например стихотворението “Отидат ли си всички” - от книгата “Кон от слънчоглед”. Късна пролет. Около 11 часа вечерта. С болка се почувствах сам. Усетих, че в този момент съм само аз и въздуха. Погледнах навън и видях къщите като някакви кутийки на кръстословица. Бях изпънат като струна. И започнах стихотворението: Отидат ли си всички/ къщите остават като ребуси в този късен час. В себе си, застанал срещу себе си, сам съм. Само въздухът и аз” и т. н. В стихотворенията за деца състоянието е по-друго, по-ведро, по-радостно и светло. Например стихотворението “Слънце” от “Момче с делфин”. Вървях към морето. Слънцето ту се показваше, ту се спираше до някое облаче. Когато се скриеше, дърветата започваха да шумят - вълнуваха се. Поиска ми се да го извикам, защото в този момент всички го очакваха. А децата стояха край брега, някои се опитваха да се съблекат, искаше им се да се изкъпят, но им беше студено. Те като че ли молеха слънцето: “направи морето топло пак/ да се къпем от зори до мрак”.

- Какво е за теб метафората?

- Неотменно средство в поезията. Чрез нея проличава оригиналното поетично виждане.

- Образното слово не е ли насила имитирано слово? Ако не е такова, като какво можеш да го сравниш?

- Образното слово, ако иде естествено и е органически свързано със съдържанието и идеята в едно стихотворение, извисява и дава художествен завършек на творбата. Ако е измъчено, насилено, измислено, съчинено, то убива поезията и отвращава.

- А кои според теб проблеми съществуват в творчеството ти за възрастни и за деца и един литературовед не бива да ги отминава?

- Много са идеите, възгледите и проблемите в стиховете ми, според мене. Вечното непреходно чудо - очакване, съпътства и поддържа живота ни; вечното заминаване, при което разбираме, че човек е само един спомен; че родината, това е родният край и колкото и мизерен да е, той е красив в нашите очи; или за съпътстващото ни страдание още с раждането “Не виждате ли/ със колко настървеност сам издигам усмивката си, за да не ридая.” - стихотворението “Все още”. Тези два стиха са достатъчни, за да изобразят лирическия герой. За любовта като съвременно виждане - тя не е само трепети, наслада, болка и раздяла, тя е смисъл и утеха, продължение на живота ни, творецът на живота, че днес ако е вълнение, утре се превръща “в образ на дете” или “Не е живял/ напразно, този, който/ една жена обичал е поне.” Иначе е безсмислено да си се раждал. Това са само някои от идеите и проблемите, които съм вложил в стиховете си, не ми е възможно всичко да изложа тук. За децата: Темата за труда, за страха и смелостта, за постъпките на децата, които радват или предизвикват смях, за удивителния свят на природата, за морето и пр.

- Ако не приемаш българската литература да се дели на “периоди” или “поколения”, как би я разглеждал ти?

- Нито на периоди, нито на поколения трябва да се дели поезията, а на състояние. Тъжни състояния, ведри състояния, радостни, мрачни, отчайващи, войнствени, любовни и пр. Голямото унифициране на творците е така нареченото “поколение”. Всеки писател е един свят и е “сам юнак на коня”. Някой измислил “Поколение” и е натъпкал в една торба толкова различни характери и разбирания. И този, който изскочи от тази уравниловка, той е изхвърлен от литературата… Но Изкуството не търпи схеми и калъпи.

- Каква “композиция на духа” успя да устроиш, че никой да не те слага в “кюпа” на някакво “поколение?

- Така съм устроен, имам изградени обратни реакции, не мога да търпя “литературните чарди”, пък и знам, че талантът се формира в самота. Виждах опиянени литератори от похвалите, дразнеха ме лъжите и измамните думи на редица пишещи и фалшивите хвалебствия. Тази йезуитщина до болка ме измъчваше. Имах вътрешно убеждение, че мога да пиша само за това, което ми е мило, което обичам, за съкровени неща, все едно ще ме признаят ли или не.

- Поезията за теб път ли е или движение? Или и двете?

- Поезията за мене е движение в безкрайността. За нея няма пътища. Търсиш ли отъпкан път, за нея е провал.

- За теб поезията действие ли е с артистично-романтичен нюанс или нещо друго?

- Поезията е свобода на духа. Това е великото човешко тайнство, изразено с думи. Нищо общо няма с прагматичното действие, артистично-романтичното действие на показното, на външния ефект и на грандоманията.

- Имаш ли рецепта или рецепти за истинска и вечна поезия?

- Нямам. Поезията е несъвместима с всякакъв вид рецепти и правила. Опиташ ли се да я обясниш, е все едно да направиш аутопсия на една птичка. Ужасяваш се, като видиш черва, жлъчки, стомаси и пр. Тя е красива като цяло. Нека да не я умъртвяваме с подобни опити.

- Размишлявай кратко или по-разширено върху думите на Пушкин: “Продавам ръкописа, но не продавам вдъхновението си.”

- Всеки истински поет прави това: може да продаде ръкописа си, но не и вдъхновението. Не по задължение да пишеш за един “обект” или друг, а по вътрешна необходимост, така, както чувстваш, мислиш, виждаш. Или да пишеш само за това, което е минало през сърцето ти. Написаното върху лист мога да продам, но на белия лист аз мога да напиша само това, което аз искам. И не под диктовката на външни внушения. Тук “командвам аз” и никой не може да ми отнеме това право. Ако искате, приемете това, което съм написал, ако искате - недейте, но знайте, че то е мое и аз така го желая. Не се поддадох на критици и редактори, които се мъчиха да променят дори природата ми. Вярно, пренебрегван съм, но за устойчивостта на таланта се плаща често с кръв. Може да боли, но който иска да е самостоен, друг път няма. Така, непрепоръчан от критиката, аз и до ден днешен не съм прочетен автор.

- Случвало ли се е да хвалят или говорят за творчеството ти и за теб като творец, а всъщност да изследват “прахта на обувките ти”?

- Досега критиката в положителен и отрицателен смисъл се е отнасяла към моето творчество непоправимо повърхностно. Много добре я познавах, и затова никак не ме интересуваше и с нищо не ме вълнуваше. Тя си имаше един списък на лица и където седне и стане, започваше с тях. Не бях приближен към властта, не заемах влиятелен пост, нямах близък, който да ме поддържа, клакьори съвсем. Е, кой съм аз?! Един мъченик самотник крачи под небето.

- Когато създаваш свои произведения, съобразяваш ли се с някого или с нещо?

- С никого не се съобразявам. В самия “взрив” на мислите и чувствата ми е заложен адресът, към когото се обръщам. Лошо или хубаво, посланието е мое. Който има желание да ме разбере, ще ме разбере и възприеме, който не иска, негова си работа. Аз не съм от тия автори, които флиртуват с публиката - слугински я обслужват, като я “гъделичкат по корема”. Разбира се, много неприятности и пренебрежения ми е донесло това мое поведение, но аз не се опитвам да се променя, такъв ми е характерът. Когато през 1967 г. поезията беше ограничена в три теми: партията, строителството и родината, аз пишех любовни стихотворения. В такова състояние бях изпаднал.

- Всъщност защо няма много изследователи на творчеството ти?

- Моето творчество излизаше вън от официалната линия, от естетиката им, от разбиранията им за живота. Струва ми се, че има нещо като херметизъм в поезията ми, защото аз не можех да понасям тази обществено-политическа и литературна гмеж и странях от нея, като се затварях в себе си. Дано да се намерят умни хора и сега, когато ми знаят битието, да ме разберат.

 - Формулирай десетте свои “заповеди” за справедливост в битието на земния човек.

1. Бъди човек и не отстъпвай на злото.
2. Презирай насилието, под каквато и да бъде форма, над мъртви или живи обекти.
3. Презирай лакомията в себе си и отвън, защото тя е донесла много поражения в света.
4. Не взимай това, което не си заслужил с труда си.
5. Трудолюбието считай за върховна човешка добродетел.
6. Лъжците, лицемерите, лентяите, кариеристите гледай с отвращение на тях.
7. Обичай някого, за да почувстваш човека в себе си.
8. Помогни на честния да се изправи и на добрия да се изправи.
9. Тотално защитавай децата и знай - на тях се дава, а не се взима.
10. Дръж се достойно пред човека, ако си човек.