Стефан Брезински

Две думи за книгата “Петелът кълве звездите” на Йото Пацов

Прав е Тодор Коруев, когато пише за Йото Пацов, че той се нарежда твърдо в малката редичка от добри съвременни майстори на късия разказ. Интересното е, че въпреки доста дългия опит на разказвач, Йото Пацов не се бие в гърди самохвално, за да обърне вниманието ни върху своето творчество.
А то заслужава много повече от досега показвания интерес към този самобитен писател. С пълно съзнание подчертавам: “самобитен”; бих добавил дори, че той се нарежда със своите разкази даже до Йордан Йовков и Емилиян Станев - разкази за животни и лов Йото Пацов е включил в издадени 10 книги.
Тук и сега обаче разсъжденията ми са свързани с други теми, извън тези толкова примамливи, които Йото развива в книжката си “Единаци”. За нея Коруев написа живо (и явно приятелски) много добър отзив. Когато обаче получих като авторов дар книгата “Петелът кълве звездите” /изд.”Български писател”, 2010 г., 224 стр./, изненадващо ми прозвуча фактът, че Йото Пацов е включил в този спретнат сборник свои разкази, дори датирани от…1967 година.
Не ми е известно дали нашата доста излиняла художествена критика ги е подобаващо отбелязала. Ако не - значи има голям грях. Защото от тези разкази в сборника толкова много познания може да се почерпят,че дори в моя доста дълъг и наситен живот не съм се надявал още да добавя от творбите на Йото.
Изглежда, че развитото чувство на този автор да забелязва детайли и в най-тривиалните жизнени случки, се е култивирало през годините и с ясно прозирната любов на Йото Пацов към лова и животните. Защото той посредством хобито “лов” явно е трупал безценни наблюдения от великата майка природа. И това се е отразило

СТРАШНО ДОБРЕ ВЪРХУ ТАЛАНТА МУ -

наистина талант на разказвач. Сборникът “Петелът кълве звездите” привлича още с неочакваната метафора на заглавието, подчертана и от художника на корицата. Такъв красавец петел рядко може да се открие в днешното ни техническо време…
Не знам дали Йото е “вързан” за масата, стола и купчината хартия, когато пише своята блестяща проза. Но че е натрупал в главата си наистина блестящи бисери от народния език - в това съм убеден. Може би защото и у мен се обажда професионалната тръпка на езиковеда, но тя се подклажда и от друга, още по-тормозеща тръпка - на хобито “лов”. Както казваха стари ловци от моята родна Златарица: “Щом веднъж ти е влязъл барут в задника, отърване няма.”
И е така! От собствен опит го зная… Но съчетани тези две неща, винаги са ми помагали в професията. Защото езиковедът понякога действа като ловец по следите на дивеч: стъпка по стъпка чете къде животното е минало, какво се е случило, какво може да се очаква. За да има в крайна сметка успех.

ЕДИН ОТ ПЪРВИТЕ ДАТИРАНИ РАЗКАЗИ

на Йото е от 1967 г. - за вековния бряст, един от авторовите корени, който момчето романтично се мъчи да опази от брадвата. Брястът все пак е отсечен… И Йото възкликва: “Така по нашия край бе поставено началото на Пустинята”. Уви, не само там. Този разказ е не само носталгия по далечното детство, но е изпъстрен и с прекрасни детайли:
“Аз стоях под бряста, синьото небе струеше зной, зеленият листак вееше прохлада, гривяци плющяха с крилата си, а гугутката нежно и дълбоко отмерваше пулса на една прекрасна вселена”. Разказът е по-скоро очерк - преживяна случка, пресъздадена по художествен начин. Но той показва, че още преди 45 години един пишещ човек има сили, зорко око, нетривиален език - и не след дълго ще има място в нашата художествена литература. Бавно нещата се случват. И ето следва разказът “Избери кое да загубиш…” /1974 г./. Появява се типичен персонаж за Йото-пацовото перо: особнякът Данчо Брулето, който сред водната стихия на придошлата река Вит гази и спасява почти давещи се. Той е “контрапунктът” на горския с транзистора: “Не съм вервал, че ще се изкатавелим, ей, момче, бравос!” И този

ЪГЛЕНСКИ ГЛАГОЛ

вече подсказва, че авторът ще има да се рови още по-дълбоко в народната реч, па и в народопсихологията ни. Разказът “Сплетени пътеки” /1976 г./ е със сложен, психологически оплетен сюжет за още по-сложно оплетени човешки съдби. Това вече говори, че младият тогава автор вече узрява пред очите на читателя. И един важен детайл - реплика на Огнянчо: “Лельо Кунке, лисицата яде ли салам?”. Май че още тук прозира интересът на Йото Пацов към животни, лов, природа, покрай сложните човешки съдби. То прозира и в репликата на Цено: “Щото каквото си дробил - ще трябва да го сърбаш…”
И още през 1977 г. вече се избистрят уменията на разказвача “да пробута” и някоя рибарска лакърдия (в “Сом на синджир”), па и да “експлоатира” сума и непознати днес народни думи. Лаката - “сомаджията” - разказва как се е справил със сом гигант: “Трябва да е доста дрът, сигур към трийсет и пет-шест години ще докара”. И още приготовленията за страхотния риболов: “Наспах се, пребих сутринта с ластик един гълъб за стръв, взех капистрата от телето и отидох на язовира. Гълъба разделих на две половини - както си е с перата и с червата, и го нанизах на един ченгел за дране, вързах ченгела с капистрата, а нея - на крака си… И както чакам,съм заспал. Бе по едно време като дръпна нещо - ще ми откъсне крака, добре че бех легнал до една дъбица, хванах се яко, той тегли, ама и аз не пущам”.
Появяват се и помощници - Тасо Пикасото /какъв прякор!/, Данчо Брулето - все селски скици.
И всичко това - за да вземат акъла

НА НЕЩАСТНИЯ ГРАДСКИ РИБАР

префърцунен и готов да бъде взет за мезе: “С къси бели гащи, бяла шапка с червена козирка, на която пише “Кока-кола”, бели чорапи и бели маратонки, бяла тениска с наредени в полукръг сини букви… Носи спининг и плетена кошница…” - чиста проба палячо в очите на компанията, която изважда вързано с колан шише и черпи, при това Лаката “къса най-голямото листо от репея наблизо, мие го в бързея … И върху лъскавото зелено вади от торбичката си и слага буца сирене като сняг и три домата”.
Ако някому от читателите на тази моя дописка му потекат лиги, нека само се избърше…
А на моя милост му забръмчава в главата професионална лингвистична муха - в седем реда от разказа на Лаката се мъдрят 17(!) различни глаголи, наред с названия като капистра (оглавник за волове), ченгел за дране /когато колят животни/, че и репей, па и дъбица… Това е динамиката на народната реч…
По-важно обаче е друго - тези споменати разкази са писани и публикувани до 1980 г. А по-късно той е създал още

КАКВИ ЛИ НЕ ИНТЕРЕСНИ, ПОУЧИТЕЛНИ,

па и познавателни разкази. Само 3-4 от заглавията в свръхинтересното сборниче : “Око на пушка”, “Жумиш и гърмиш”, “Фенер от любеница” , “Язовци” , “Засмян Петко и Крив Тодор” - чудесни картинки от народния ни бит. Те само показват колко широки познания има за живия живот този автор и колко умело ги вплита в прозата си.
Само че разказите на Йото Пацов просто трябва да се прочетат - те вливат елей в душата и радост в сърцето на читателя.