Мина Карагьозова

Петър Василев, „Рана”, SPS Принт, София, 2002

Да пишеш за една, по същество, антологична книга се оказа неочаквано трудна задача. Затова реших да нарека своите бележки „слово”,предвидливо заемайки позиця в една своеобразна територия, в която не само критиците, но и поетите се чувстват уютно.Тук , в словото, а не в рецензията, емоцията може да допълва анализите и внушенията и да подчертае характерната за всяка книга атмосфера.
Рухването на мечтите, идеалите и стремежите на цели поколения, болката, че живеем в един несъвършен свят на насилие и разруха, където максимата „човек за човека е брат” звучи най-малкото утопично, че дори и гротескно - това е основната тема на тази книга. Раните са толкова много, че сякаш цялата ни страна е една голяма рана:

„Додето се видя - сред гръм и трясък,
продънили света на шир и длъж,
че цял живот градил съм върху пясък,
че всичко се разсипа изведнъж.”

Да, всички градихме върху пясък - илюзии, мечти, живот.И към всичко това има две крайни, противоположни реакции - едната на поета Веселин Андреев, сложил точка на живота си след рухването на големия Идеал; другата - на поета Любомир Левчев, кръстил своята лирика „мистична” и спечелил позиции и награди.
Реакцията на поета Петър Василев не е толкова полярна, но е също толкова, че и повече драматична:

„Кой е прав и кой е крив
ще отсъди друго време.
Ти си знаеш свойто бреме:
нито мъртъв, нито жив.”

Цялата книга е пронизана от тихата тъга на човек, надживял своето време.Това, че е надживял връстниците си, явно е по-малката беда. По-страшно за поета се оказва усещането за загубената опора и ориентири в живота. Няма го, сякаш, това, което е осмисляло нощите на безсънно докосване до пулса на света. Не си сред мъртвите, нито сред живите - това наистина е тежка участ. И мъдра. Защото някак отстрани гледаш на кипящите страсти и оценяш това, което е важно за теб и останалия свят:

„Че не по думи неизречени
по този неизбежен дял
ще съди нашето човечество
дали изобщо си живял.”

В една от поемите „ В декември подир сто години”, писана в 1972г. поетът води задочен разговор с Левски, през времето и пространството на цяло столетие. И тогава, преди 30 и повече години, поетът говори със самочувствието на жителна „чиста и свята република”. Болезнената среща с утопичността на Идеала още не се е състояла. Много хора и не само от това поколение дори нямат такива спомени. Нямат дори красива илюзия в живота си . И се замислям дали достигнатият идеал всъщност е идеал. Дали идеалът въобще може за бъде достигнат. Не е ли той като истината, към която се доближаваме безкрайно, но не можем да достигнем?
И дали точно съвършеното устройство на обществото е идеалът, който дава нещо нетленно в живота? Не са ли двете праскови и двете череши, които си посадил, домът с южната тераса, който си построил, обувките, които си купил на своето дете, също толкова важно доказателство, че си живял?
Но не! Като ще е мъжка поезия, мъжка ще е - войната в Ангола, далечен отзвук от която е куршумът в пакетчето с кафе - още едно доказателство за несъвършенството на света, в който живеем. И за невъзможността да бъдеш щастлив, а ако си щастлив - вината за това може да развали всичко, да те нарани непоправимо:

„Позволете да нарамя
тежестта на своя ден -
все така осеян с рани,
в свят без рани
убеден.”

Къде е този свят без рани драги хора, скъпи творци? Кажете ни, та да можем поне за малко да избягаме там. Според нашумелия психолог д-р Морган Скот Пек изкуството да живееш се състои в изкуството да понасяш необходимата и неизбежна болка. Това е изведено в книгите му като аксиома.
Е, ако толкова много искаме съвършенство, ако си изградим кумир от тази идея, то все повече рани ще трябва да понесем.И, ако искаме да продължим напред, ще трябва да преглътнем геноцида през вековете, огромните катаклизми, разтърсили страната ни през 20в., гибелта на малкото селце, което „потъва, изчезва, а големият свят си мълчи.”И ще трябва да се примирим, че „При майка ми отдавна място няма, / а в градски гробища не ща, не ща!”
Колко мъка и рани поемат поколенията, оцелели след гибелта на цял един свят - след гибелта на идеалите, кумирите, след запустението и разрухата на селата, след обезлюдяването на цели области, където единственият застрашен от изчезване вид е видът хомо сапиенс. Колко рани носи всеки от нас?…
И веднага проблясва антитезата за любовта като опора и семафор, за любовта, която може да победи смъртта.
Особено е светоусещането на поета Петър Василев - става дума за един особен мъжки свят - където страхът, най-големия страх е да не се разминеш с дълга си на човек, където най-голям грях е грехът, че си надживял връстниците си, предчувствието е за още рани:

„То се знае, че рани ще ближем,
само как ще зараснат - не знам!”

И едно наистина внезапно приемане на съдбата, едно помъдряло прозрение за неизбежността на причината и следствието:

„По-добре да поскитаме в мрака -
даже той не е толкова чер!
А каквото ни чака - да чака,
щом е вписано в оня тефтер.”

А каква е причината за всички рани, но и за всички победи и възторзи - разбира се - обективният свят. Но тук за нас е по-важен субективният творчески свят на поета. Как да не плаче за рани човекът който възкликва:”Дай ми , Господи , враг!”
Защото не по качеството на приятелите, но по силата на враговете може да се съди за качеството на един човек. Силните хора обичат да закрилят по-слабите - може да имаш всякакви силни приятели и покровители и да не си нищо особено - напротив…Но имаш ли силни врагове, значи си борец за нещо значимо в този свят. Е, колкото е по-силен врагът, толкова по-големи са раните но това си е неизбежен страничен ефект. Как да не си проси рани човекът, който не харесва огромните плажове, морето без неговия „девети вал”:

„Спасете ме, спасители,
от кротките вълни!”

Който търси бурите, неизбежно ги намира…Но как без бури и рани, как без врагове можеш да откриеш смисъла на своя живот, „да минеш своя Дунав”? Такава възможност просто не съществува.
Особеното чувство за вина за несъвършенството на света е друг лайтмотив в книгата. И, колкото и парадоксално да звучи, такава чувствителна и жива съвест, такава отговорности готовност да поемеш пасивите на света почва да напомня гордост и липса на смирение.

„Вървиш към своя Идеал
в една страна разполовена
от Ястребино и Скравена.
но мигар нещо си прозрял?

И още питаш за вина!”

Това ако не е упрек към всички нас, живели в блаженото неведение на един утопичен, но, все пак, красив свят. Да, живяхме, и не лошо, вярвахме, мечтахме, „всяка тухла градихме с любов.”
И какво, сега да страдаме, да се самообвиняваме, да скърбим за изгубения рай? Или просто да се почувстваме виновни, ни живи, ни мъртви? Вярно е, че поетът говори само за себе си, но когато един Поет говори, това се отнася за всички останали.
Някои автори наричат такова състояние на обществото и неговите творци „мъртва точка”. Мъртвата точка, въпреки страшничкото си име, е нещо доста позитивно - дошло е време за спиране на инерцията на движение в погрешна посока, време на преоценка на ценностите, на смисъла на живота на цели поколения. И това се случва в творчеството на поета Петър Василев:

„Обаче не търси вина -
ти просто от възторг без граници
печатал си на първи страници
през лековерни времена.

Такава страшна тишина…”

Случва се в един изстрадан цикъл от 17 стихотворения в началото на книгата - наистина възторгът и „пиянството на един народ” често в нашата история са мотивирали творците. Втората смърт на поетите, развенчавани и оплювани посмъртно от самозвани нашенски херостратовци, бурените - мутри и мутреси - избуяли навред, предателството на своите, злобата и омразата на чуждите - всичко това е описано и изстрадано с гняв и болка. И, значи, е имало смисъл да надживееш времето на утопията, да преживееш гибелта на цял един свят, за да осмислиш всичко това, да подадеш ръка през пространството и времето на всички свои съмишленици.
Каква по-важна мисия за твореца от това да всели отново „душа и плът на поевтинялото слово”? Когато попитали Конфуций какво би направил, ако внезапно придобие неограничена власт, той отговорил:”Бих върнал първоначалния смисъл на думите.” Обезценяването на думите е проблем на всички епохи и цивилизации. И ето една великолепна възможност да си заслужи „не само хляба”. И, простете, ако звуча малко проповеднически, но цикълът „Внезапно” е едно убедително доказателство за това, че въпросите са в нас, а и отговорите са в нас. В оня тих вътрешен глас, гласът на душата, в припламването на онази искрица, която Бог е вложил в нас.
Много явни и задочни критики се изсипаха по адрес на тази книга. Много хули и незаслужени клевети за поета, за семейството му, за мотивите на спонсорите и издателите му. Но, след като я изучих буквално дума по дума и стих по стих, аз лично съм убедена повече от всякога, че тя е трябвало да излезе.
Изчистеният класически стих, съчетан със своеобразната вътрешна диалогичност - разговорите със себе си, изповедността и жестоката болезнено критична самооценка може би биха събудили противоречиви чувства и реакции. Но в едно съм абсолютно съгласна с критика Минко Бенчев - почтеността. Почтеността към себе си и другите. Нещо толкова дефицитно в последните години. Ще я намерите в тази книга. Безпощадна до самобичуване честност към себе си и света.