Въпросите зададе Благовеста Касабова

- Г-н Пацов, Вие сте богато скроена личност - писател, журналист, пътешественик, ловец. Вероятно и пропускам още нещо - какво е то?

- Имам и други любими занимания - древна история, фотолов, риболов, но всичко това практически е неотделимо едно от друго. Всъщност това са нещата, които практикувам в опита си да усетя аромата на живота и да съхраня най-ярките му проявления, на които съдбата, пътищата и моето вечно любопитство ме правят свидетел. Ето пример - обиколих Индия с моя приятел Артър Бъртън, а и сам, и наред с поклонническите пътувания по стъпките на Буда, по храмовете на Кришна, Кали, Джаганат, по течението на Ганга, участието в Маха Кхумба Мела успях да видя девствената джунгла на Рудрапраяг и Кумаон, където великият ловец и писател Джим Корбет е бил тигри и леопарди-людоеди и където се раждат неговите забележителни книги. Много преди това в тайгата на Далечния изток моят приятел Алберт Крекер ме поведе по стъпките на Дерсу Узала, по женшеновите места на Амурския край, по тигровите и мечите вървища… Всичко, случило се с мен остава в бележниците и в книгите ми, във фотоархива ми, в десетки и стотици публикации. Макар и все по-често да си задавам въпроса - а кому е нужен нашия труд на фона на яростната кампания за обезбългаряване на България, за културна и духовна деградация на българите, която продажните ни и лакоми политици водят под демагогския безсрамен лозунг за глобализация и европеизация на нацията… За щастие все още има хора, които разбират, че съхраняването на националното ни достойнство именно на българи е единствена гаранция за пълноправното ни интегриране в съвременния свят. Единствена гаранция, че над България ще съмне.

- Работата Ви като главен редактор на списание „Лов и риболов” и на вестниците „Наслука” и „Рибар” е твърде специфична. Наистина ли Ви харесва или само си изкарвате хляба?

- О, харесва ми, разбира се. Най-вече защото това не е просто работа, а кауза - най-старата и най-голямата у нас неправителствена организация на ловците и риболовците остана на фона на всеобщата разруха единствен стопанин на дивеча в страната. Работата ми дава възможност непрекъснато да се срещам с изключителни хора, със силни личности, с истински мъже и жени, с истински българи. В тези срещи намирам основание за оптимизъм. Има и друго - ловци бяха и прадядо ми Христо, и дядо ми Йото, и баща ми Христо, а колко преди тях в дълбините на времето - никой не знае. Още като деца играехме из лабиринтите на Въловата пещера, на Данчова дупка, из Калето и Църквата в околностите на Ъглен, Луковитско, където съм расъл, и намирахме кремъчни ножове, върхове на стрели и копия, огрибки, кости на хора и животни - все свидетелства за това, че и далечните ни пещерни предци са били ловци. Днес мнозина наричат тази ни страст атавизъм, тя, видите ли, била рудиментарна, отмираща. Само че си мисля - ако любовта към природата, познаването на животните, силата, смелостта, мъжествеността, приятелството, любовта към живия живот са отмиращи качества - то къде отиваме ние? Паважната екология и политическата демагогия носят от девет кладенци вода, та да удавят организацията на българските ловци, да превърнат дивеча в частна собственост на лакоми мутри, само че тяхната няма да стане. Проверено е от историята - ние съществуваме вече повече от век и сме видели как много еднодневки като тях потъват в небитието.

- Разбрах, че наскоро сте издал нова книга. Споделете нещо за нейната тематика и проблематика, а и за трудностите около издаването й, тъй като днес май издаването се оказва много по-трудно от написването на книга.

- Така е. Издателство „Български писател” направи второ издание на първата ми книга със селски разкази „Петелът кълве звездите”. Първото издание бе реализирано благодарение на Димитър Томов и най-вече на съпругата ми Емилия като част от поредицата „Съвременна българска проза” в далечната 1990 г. - мътно време, хората сричаха азбуката на демокрацията, не им беше до книги. Така тиражът си остана почти само за собствена консумация. Затова реших, че е добре тези разкази пак да видят бял свят, още повече че са свидетелство за време, което няма да се върне и за което сега се ширят какви ли не митове и небивалици. Това са разкази за моите съселяни, за един динамичен и пълнокръвен живот, за тяхната сила и тяхното остроумие, за щастливата и злощастната им съдба. Почти нищо от това, за което пиша, вече го няма - стадата добитък, бахчите и лозята, горите и дивеча, хората. Но това е близкото ни минало, ние сме такива, каквито сме, защото то е в нас, и като го забравяме и отричаме - ние забравяме кои сме и отричаме най-доброто у нас. В този сборник съм включил истории за ъгленчаните на Добруджанския фронт /”Молитва”/, в окупационните ни части в Сърбия /„Собствена кожа”/, за българите от Беломорска Тракия /”Преселници”/, за труда, благородството и щедростта на моите съселяни, за низостта на властниците от онова време. Тук е и комай първият разказ в нашата литература за бичът на столетието - синдромът на придобитата имунна недостатъчност /”Сметка за оправяне”/. И много други, разбира се.

- Какво според Вас липсва на съвременния писател да твори пълноценно?

- Честност и храброст. Да, живеем в мизерия, обществото и особено държавата са ни загърбили, Европа високомерничи, Америка яде холивудски пуканки, опитваме се да препикаваме Русия - дано не ни върне със същото, славянството ни презира, съседите ни подбират в коя капка вода да ни удавят… Но нашият писател няма характера да назове нещата с истинските им имена, първата му грижа е какво да направи, та да се хареса на политическите скакалци, висшата цел е да докопа възможност да им слугува, литературните аргати са приели за житейски принцип безгръбначието на някои ярки представители на априлското поколение… Оправдания много, достойнство - никакво. Вярно - медиите и институциите са ни зачеркнали от дневния си ред, дай им на тях миски и гейчета, пожарникарски мъдрости и полицейски фолклор. Вярно - писател къща не храни, пишем на български, тиражите са смешни, ортаци са ни лакоми издатели и разпространители, работим сред всеобща и задълбочаваща се неграмотност, старателно култивирана от всички нива на образователната ни система и политическата продажност. Само че онези, които са съградили храма на националната ни литература, са го направили въпреки условията, които са имали, а не поради тях. Така че дайте да не роптаем шепнешком и да не се вайкаме под сурдинка, а да си гледаме работата според това, с което ни е сподобил Господ.

- Пътуването по света, а и у нас, носи ли Ви нови сюжети, нови интересни истории? И къде е България в света днес?

- Пътуванията са най-доброто средство да намериш различна гледна точка и от дистанция да видиш къде си в този свят, къде сме ние в човешката цивилизация, какво е мястото ни на планетата на хората. И всяко пътуване е нова книга, в която ти си главен герой. Но ми се ще да спомена сетивата, които трябва да култивираме у себе си, та да има смисъл от пътуването, да не остане то само ярко петно във фотоалбумите ни, които отваряме единствено пред гости. Туристическият телешки възторг по известни места, увенчан от кулминацията на шопинга, е пътуване менте, сапунка. Съприкосновението, познанието, уважението - и то по възможност насаме, създават истинската стойност на едно пътуване. И друго - където и да ходим, в крайна сметка ние го правим, за да опознаем себе си. Имах един приятел - Костадин Костадинов, директор на фабрика „Юта” в Русе, бивш граничен офицер. Заварих го веднъж на крайбрежната улица, изправил се пред перилата и взрян към румънския бряг над Дунава. „Какво гледаш?” - попитах го. „България!” - отговори той. „Но там е Румъния” - възразих. „Аз България така съм свикнал да я гледам” - отговори той. Та ето илюстрация на въпроса за гледната точка…

- Вярвате ли в оцеляването на България и превръщането й наистина в европейска държава?

- Безусловно. Силен ген, изключителна адаптивност и почти безкрайно търпение - не са много нациите, които могат да се похвалят с тези качества. Трудно се плашим от лошото, а когато то дойде - страхът ни минава. Имаме си и формула на оптимизма: „И това ще мине”, „Всяко чудо за три дни”. Вярно, националната катастрофа, която сътвориха през последните две десетилетия политическите ни микроби, няма равна в новата история на българите. Но в крайна сметка имунната система на народа ни ще ги пребори, не се съмнявам. А що се отнася до превръщането ни в европейска държава - ние сме си! С всичките си кусури ние сме част от Европа, и ако на някой му се зловиди това, та се наложи да изобрети нов смисъл на тази дума, да има да взема. Добри-лоши, ние сме най-старите европейци, християнската култура на северната част от континента е наше дело, нещо повече - европейската идея, както и идеята за равенството на човеците е наше дело, и тя е възникнала по време, когато днешните най-най-най нации още са рисували ловните си подвизи по стените на пещерите.

- А мястото на младите творци в това оцеляване?

- Много от младите творци, за жалост, бъркат модното със същностното. Когато осъзнаят, че единствено талантът е винаги на мода, ще намерят мястото си в усилията на нацията за достойно бъдеще.