ОБРУГАНИЯТ
(За Дамян Дамянов)
Струва ми се, че Дамян Дамянов бе най-популярният български поет на своето време. Той имаше - и има! - няколко поколения верни читатели, които намираха в неговата поезия отглас на свои въжделения. Виждал съм немалко лични библиотеки с пълни събрания на книгите на Дамян - от “Ако нямаше огън” до посмъртните му издания. Колкото и парадоксално да изглежда, той - ограниченият от вроден недъг -бe надарен с просторна и щастлива творческа съдба. Талантът му го превърна в любимец и на читатели, и на колеги, нещо повече - в символ на същата епоха, която бе създала и други подобни примери на личности, преодолели с духовна сила телесните си страдания: писателят Николай Островски, летецът Алексей Мересиев… Нима днес няма хора, които като тях да се въздигат над битовите пластове на живота? Това е друга тема…
Моето приятелство с Дамян бе в атмосферата на в. “Народна младеж”, където го сварих като консултант в литературния отдел. Всекидневно пристигаха десетки писма със стихове и разкази от цялата страна и задачата на поета бе да отсейва доброто и да го предлага за публикация предимно в страницата “Смяна”, редактирана от Добри Жотев. Но трябваше освен това и да пише писма с разбор на получените младежки творби, което бе голямо изпитание за него. Не физическо - той си имаше твърде удобна поза при писане и си бе изработил удивително красив и четлив почерк. Просто писмата бяха много и той често ни молеше нас, завъртелите се около него, да отговорим на десетина автори с обяснението защо редакцията не харесва творбите им. Което и правехме с голямо оживление, тъй като в края на краищата писмата се подписваха от Дамян…
Много общи преживявания имахме през годините, още повече, че в началото на приятелството ни бяхме съседи. Той живееше на ъгъла на ул. “Цар Борис Първи” и бул. “Скобелев” - при началото на сегашния тунел към НДК и срещу едно много шумно училище, а аз - в известната “квартира на кучетата” на ул. “Св. Иван Рилски” 30. Някъде по средата се намираше старата къща, в която бе настанен със семейството и мотоциклета си Добри Жотев - той бе ангелът-закрилник, духовният наставник, великият приятел на Дамян.
Мотоциклетът на Добри е отделна епична история, мотоциклетът бе единственото нещо, до което той не допусна Дамян, въпреки непрекъснатите настоявания на последния да го покара малко “за пред студентките”. И двамата имаха невероятно чувство за хумор, и двамата бяха преизпълнени със самоирония. Дамян затова и искаше мотоциклета, той се надсмиваше над себе си, ухилен до уши, внимаваше кой как реагира на щенията му. Добри, гениален имитатор, пък разиграваше пред него телефонен разговор на Дамян с Давид Овадия - другия му близък приятел, който имаше характерен говорен дефект. Дамян се радваше на тия преживелици, може би защото в семейството му са се отнасяли към него много сериозно, като към нещастен човек. Помня баща му бай Петър, художник. Той излъчваше добрина, засенчена от нещастието на сина му. Майката на Дамян бе енергична и предприемчива, тя бе силния човек и в сливенското му детство, и в софийската му младост, с тази енергия в името на детето си приличаше на майката на Владимир Башев. Родителите дадоха на Дамян повече от един живот, но усмивка му даде Добри Жотев…
С тази усмивка на лице съм запомнил поета в някои наши луди-млади истории. Веднъж в Хисаря бях донесъл дамаджана от прочутото вино на съседно село Михилци. Събрахме се с Дамян, мисля, че беше и Кръстьо Станишев, почнахме запивката не с чаши, а със шишета от газени лампи. Бе моя идея, току що се бях върнал от една писателска среща в Будапеща, където руският писател Константин Симонов ми бе показал как се пие вино, като нямаш под ръка кавказки рог… Дамян удържаше шишето, прилепено здраво на дланта, за да не изтече виното, но се смееше гръмогласно и го разплискваше от горния отвор… Друг път се засякохме през зимата във Фердинандовия дворец в Ситняково, над Боровец. “Води ме на ски!” - казваше ми със същата дяволитост, с която искаше мотоциклета от Добри. Имаме една снимка оттогава в дълбокия рилски сняг.
… Но вълната на отприщената омраза не отмина и него. Както бе любим поет на няколко поколения, така изведнъж бе разпънат на кръст, бе оплют публично, бе подложен на невероятен за българската психика тормоз. Всичко това стана през есента на 1989 година, когато той публикува във в. “Литературен фронт” своето отворено писмо до Румяна Узунова. Тогава аз бях главен редактор на този вестник и отношението към писмото на Дамян в много голяма степен се оказа и отношение към мене - аз също бях обруган, най-накрая свален от длъжността… след което Марко Ганчев отне вестника от Съюза на българските писатели, като го обяви за “независим”. Продължението е известно…
И така, един вторник, почти в края на редакционната летучка, литературният критик Георги Пенчев, тогава работник в отдела за култура на ЦК на БКП, ми позвъни по номенклатурния телефон, известен като “петолъчката”, и ми съобщи, че Дамян е написал открито писмо до Румяна Узунова. Попита ме дали вестникът няма да го публикува? Отговорих му, че такова писмо не е стигало до мене, но щом е от Дамян, разбира се, че ще го публикуваме. След малко се обади самият Дамян и аз му, казах, че вестникът излиза след два дни, вече е почти готов, оставили сме, както винаги, място на първа страница за последна информация, и евентуално там бихме могли да напечатаме писмото му.
Но още докато хората се разотиваха от летучката писмото на Дамян пристигна, донесено от някой от близките му. Прецених, че не е за първа страница - там слагахме обикновено материали, с които редакцията индиректно подчертаваше свои становища. Не че бях против позицията на Дамян, напротив, аз я подкрепям и досега, но ми се стори, че писмото - като всяко писмо - е израз на определено лично отношение. Поради което поразбъркахме готовата пета страница и го поместихме там в горния десен ъгъл.
Ето всъщност пълния текст на това писмо:
“До Румяна Узунова
ЕКОФОРУМ - София
Госпожа Узунова,
Ако това писмо бях ви пратил лично и преди много години, бих ви нарекъл просто Румяна, защото тогава имах височайшата чест да ви виждам в писателското кафене и да ви допускам до моята маса.
Чух, че прикрита зад очевидната си официална виза и неофициалното ви, но обяснимо за мен ваше безсрамие, вие вече сте посетили това кафене и сте имали “учтивостта” да се ръкувате с повече от посетителите. Благодарете на случая, както аз - на своето щастие, че не съм бил в състава на подалите ви ръка. Вие сте ерудиран човек, знаете кой е Иван Пейчев (той вас не ви знаеше, но все едно!), ако си спомняте пиесата му “Всяка есенна вечер”, Андрей, пред протегнатата ръка на предателя си Богдан отговаряше: “Махни ръката си! Предпочитам да плюя на по-чисто място!” Отнесете тези Иван- Пейчеви думи към нашето несъстояло се ръкостискане.
Веднъж, по време на злополучния случай с още по-злополучния Петър Манолов, ми бе казано, че сте прочели и моето име сред имената на гласовете в негова подкрепа. Така беше, не крия. Направих го от човечност- “един човек умира от глад”. В тази човечност поради своята вродена наивност не вложих и друго: мошеникът, бездарникът е готов на всичко!Даже да умре от глад, но все пак, поне за един миг, да стане център на внимание, да направи от въгленчето си звезда. За такова въгленче, издебнало случая и мига си, смятам и вас. Вие сте малкото мъждиво въгжленче, издебнало своя миг, своето място и време, но искам да ви умеря: звезда от вас няма да стане. Вие сте само едно жалко отблясъче от един голям пожар. Впрочем, бъдете си каквото искате. Често пъти жадният за известност луд е готов и да убие, стига хората да видят, че той съществува.
Някога ви познавах. И говорех с удоволствие с вас, защото в интерес на истината,х вие сте умен и речовит човек. Жалко, че вместо да използвате този ум и речовитост за творчество, сте избрали по-доходния им пазар: битпазара на политиката. Аз ненавиждам думата “политика” и пред нея предпочитам другата - далеч, далеч по-чистата и неподкупната - ОТЕЧЕСТВО. (Спомняте ли си такава дума?)
В моето отечество не всичко върви по мед и масло, има много и много нечистотии, но струва ми псе, че тези нечистотии би трябвало да бъдат казани от българин и в БЪЛГАРИЯ. Казани от мръсно място и мръсна уста, те стават хилядократно по-мръсни. И ужасното е, че те могат - по неведомите пътища на дипломацията и на нейната задължителна тактичност - да стигнат до залата на един екофорум. Що за чистота е тая, която чисти “околната среда”, без да е очистила душата си?
Както и да е. Желая ви приятно пребиваване!
Зная, по-точно помня, че вие някога обичахте афоризмите. Ако още имате вкус към тях, запишете си един от мен: “Не е възможно да обичаш човечеството, без да обичаш отечеството си”.
Когато се върнете в своето второ отечество, и все пак, ако случайно между две хули и двата им скъпи хонорара останете тъжна и самотна, припомнете си моето глупаво афоризъмче и нека то ви донесе скромен приход…За душевната влогова книжка. Аз поне имам такава и, уверявам ви, тя е милиардерска. За вашата - не знам.
Желая ви здраве и щастие! Даже и в библията е казано: обичай врага си!
За спомен ви подарявам и едно стихотворение:
ЕДНА БЕЗРОДНИЦА СЪС РОД, НО
Оплют от нейните уста,
Една негодница, тъй годна
Да каля отдалеч пръстта,
Върху която е родена,
Днес ходи със безсрамна мъст
Пак върху същата свещена
И цапана от нея пръст.
Прикрита с официална виза,
Смалена зад голям паспорт,
Тя с кал в земята моя влиза
Без гордост, но с вървеж тъй горд.
|В отечеството си омразно…
О, безотечественице,
Отивай си и, безнаказана,
Се самонакажи - с лице
От собствените плюнки плюто,
Окаляно от твойта кал,
проклето с твои клетви люти,
пожалено от твоя “жал”.
И остави ми тая скъпа
Земя от кръв и от мечти,
Върху която с гнус ще стъпя,
След като стъпила си ти.
… Защо ли те кълна с омраза
и пе наказвам?… Та нима
в света е някой по-наказан
от този, със клеймо белязан:
без чест, без доблест, без земя.
17.Х. 1989
Ваш бивш сънародник
ДАМЯН П. ДАМЯНОВ”
Отзивите бяха почти мигновени, явно обществото бе изпълнено с напрежение, което търсеше отдушник. Споменавам думата “отдушник” в контекста на една силна статия на низвергнатия в този период от властта секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов за социалните отдушници. За тях по-нататък ще стане дума в пряка връзка с писмото на Дамян.
Но сега за отзивите. Моят приятел М.М., висш дипломат, ми каза, че веднага трябва да си подам оставката, ако искам да се спася от публична екзекуция. “Знам, че не си могъл да не публикуваш писмото, но след публикацията само това е изходът за тебе”. Не се съгласих с него, защото формално никой не бе ми наредил да поместя Дамяновото послание. Разбира се, всеизвестна бе идеологическата зависимост на всяко едно издание, включително и писателското, от отделите на ЦК на БКП, откъдето всъщност дойде информацията за написаното писмо. И все пак в интерес на истината никой конкретно не ми бе наредил нищо по писмото. Освен това, смея да мисля, вече се бе създало мнение за някакво мое “вироглавие” - така чух за себе си, след като на своя глава назначих Атанас Свиленов за заместник-главен редактор на вестника. Тогава Владимир Живков ме попита защо не съм консултирал решението си с отдела на ЦК, на което аз му отговорих, помня фразата и до днес: “Другаря Живков, той е най-добрият редактор във вестника, на мене ми е необходим такъв помощник, знам, че трябваше да направя писмено предложение до отдела, но докато отдела се накани да реши, ще мине много време, а работата не чака”. Владимир Живков не каза нищо, не последва и отмяна на решението ми.
Отзиви имаше всякакви. В подкрепа на Дамяновата позиция се получиха телеграми от името на ямболската писателска група, от пловдивски писатели, от много журналистически дружества, от отделни широко известни хора. Те обаче потънаха в подсиления шум на отрицанието. Около писмото се разгърна всъщност най-озвучената в общественото пространство кампания на протест и недоволство.
Първият отклик не предизвика кой знае какво оживление. Имам предвид писмото до редакцията на “Литературен фронт” на една група литератори, предимно аспиранти и преподаватели, в което се заявява следното: “Позициите, от които смятаме за необходимо да коментираме писмото са следните: интересува ни преди всичко стила и логиката на изложението, т.е. как то изглежда като езиков факт и публикуването му в изданието на СБП, трибуна, която коментира и възпитава културни ценности от националното ни ежедневие и традиция. И така, отговорността носи не само неговият създател, но и вестникът, който би трябвало да излъчва образци на мисловно и езиково боравене с националното ни слово”.
Напълно съм съгласен с последното изречение, а що се отнася до последвалия анализ на Дамяновия текст, то не е трудно да се долови, че след като авторите характеризират себе си “като редови участници в националния културен процес”, които “професионално се занимават с тълкуване на текстове”, избраният стилистичен похват е изпълнен с предизвикателна ирония. Уви, подобна ирония не дава добър тон за публична дискусия. Към отказ от дискусия навежда и демонстративно дидактичния финал на писмото: “За да защити своята публичност и полемична пълноценност всяка словесна експанзия трябва да бъде езиково културна и стилово грамотна. В противен случай тя стремително и категорично се вписва в параметрите на онази публицистика, която безкритично раздава шамари, без оглед на тяхната културна състоятелност като езикови факти”… Двадесетина души са подписали посланието, между които Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Виктор Пасков, Румен Данов, Румен Леонидов, Елка Константинова. Самите те навярно са усетили не съвсем удачния си опит за полемика, поради което се подписват под друго писмо, получило сравнително по-силен обществен резонанс.
Другото писмо е на малко известния литератор Пламен Анакиев, изпратено до Дамян чрез нашия вестник. Ето началото: “Роден в годината на излизане на първата Ви книга, обръщам се към вас не като съдник, а като един от досегашните почитатели на Вашето творчество, понякога - и автор на стихове. Трудно е да повярвам, че създателят на някои от най-мъчително изживените, нежни и лирически творби в съвременната ни поезия… които учат да вярваме в нравствената ценност на житейските отношения е могъл да таи в себе си толкова грубост и неприязън дори само към една личност”.
По-нататък Пламен Анакиев търси аргументи за тезите си дори в действията на тоталитарната все още власт: “Щом като “тази безнаказана безотечественица” е толкова опасна за страната, както се опитвате да внушите, щеше ли да й бъде разрешена виза от българските държавни институции? Нима те се занимават с подривна дейност срещу себе си?”
И още един цитат: “Въз основа на какви факти с “вродената си наивност” се убедихте, че Петър Манолов е “бездарник и мошеник”? Официалната оценка, която повтаряте, не дойде ли, след като приетият от литературната критика и от утвърдени български писатели “талантлив поет” започна да се занимава с правозащитна дейност?”
С дата 19 октомври 1989 година писмото на Пламен Анакиев естествено е лишено от информацията, която се натрупа по-късно и около визата на Румяна Узунова, и около дисиденството на Петър Манолов. Но това писмо бе поне за мене първият факт, който ме накара да мисля, че има някаква координация на подобни действия.
Как да си обясня иначе, че почти веднага в редакцията бе донесено трето писмо с копие до Управителния съвет на Съюза на българските писатели, което започва така: “На 23.10.1989 г. при Вас бе внесено (вх. № 382) открито писмо от Пламен Анакиев до Дамян П. Дамянов”. Откъде знаеха вносителите датата и входящия номер?
Третото писмо е, както пишат, от група граждани от литературно-художествения кръг “39″, които решили да потърсят обществена подкрепа. “Само за няколко дена, за 3-4 часа на ден събрахме около 1500 подписа на хора, солидарни с нашето желание” - да се публикува писмото на Пламен Анакиев. Следват подписите на Наталия Андреева, Силвия Иванова, Емилия Кацарска - Петрунова, Мария Теофилова, Станислава Миланова и Иво Петрунов с добавката: “Приложено изпращаме Ви 1220 подписа. На 3. 11. 1989 година пред Народното събрание, около 300 подписа ни бяха брутално отнети от хулиганстващо лице в присъствието и под закрилата на служители от МВР”.
Разгръщам подписката след толкова години и се опитвам да разбера в какво се трансформира патоса на онзи протест, какъв бе литературно-художествения кръг “39″, как се развиха по-нататък обществените кариери на по-известните изобличители на Дамян.
Под номер едно в подкрепа на писмото на Пламен Анакиев се е подписал самият Пламен Анакиев. Следват, както са се самоопределили, хора, които непосредствено след този акт навлизат в политическото пространство: Волен Сидеров, поет; Пламен Даракчиев, журналист; Георги Спасов, поет; Георги Вилхелмов Гелеменов, свещеник; Олег Чулев, психолог; Георги Липовански, художник; Пламен Панайотов (от Сливен?); Александър Каракачанов (кой от двамата?); Иван Славов (проф. д-р), Николай Колев-Босия; Румен Данов; Георги Дюлгеров, кинорежисьор; Андрей Манолов, преводач; Коприна Червенкова; Радослав Ненов; Дончо Иванов; Любомир Собаджиев; д-р Константин Тренчев; Иван Костов (самият той ли?)…
Протестират срещу Дамян Дамянов и се обявяват в защита на Румяна Узунова деца на номенклатурни дейци - Владимир Любомиров Левчев, Николай Максимилианов Киров, Деян Чавдаров Кюранов…
И немалко писатели предпочитат да осъдят своя колега. Мяркат се имената на Едвин Сугарев, Наташа Янчева, Иван Теофилов, Елка Константинова, Александър Йорданов, Красимир Дамянов, Енчо Мутафов, Виктор Пасков, Михаил Неделчев, Марко Ганчев, Георги Мишев, Борис Априлов, Георги Данаилов…
Тази подписка е свидетелство за това как се организира социален отдушник - толкова нагнетена отрицателна енергия бе изпусната на воля! На много хора бе подхвърлена възможност да изразят чрез отношение към Дамян Дамянов отношението си към властта. Находката на “Координатора” е безспорна. Десетина дни в навечерието на 10 ноември обществото бе занимавано практически с възвеличаването на Румяна Узунова като родолюбец и налагането на Петър Манолов като дисидент. В жертва бе пренесено едно цяло феноменално културно явление, каквото представляваха в съвкупност личността, творчеството и читателите на Дамян Дамянов.
“Координаторът” не пожали всъщност и Румяна Узунова - с визата, която й бе дадена, както и с негласната прошка за антибългарските й материали бе подсказано, че нейната роля през лятото и есента на 1989 година е подготвяна отдавна. Обществото подразбра това по-късно - когато мълчание съпроводи смъртта й и аз не знам някой от нейните защитници да си спомни тогава публично за нея. Дори този, който я нарече “Съвременната Райна княгиня”. Лека й пръст в чуждата земя!
Петър Манолов бе посочен със същата целувка на “Координатора” - в негова защита почти никой не се обяви, а последвалото му участие в президентските избори като кандидат за държавен глава облекчи терзанията на Дамян, че е сбъркал по отношение на този човек.
Четиринадесет години по-късно един прочит на писмото на Дамян и документацията около него показват колко илюзии са съпровождали така наречената “промяна” и колко коварно “Координаторът” се е отнасял към водените от политически заблуди несъгласни с Дамяновото писмо.
Но кой бе “Координаторът”, кой?
Тук съм длъжен да добавя една-две щрихи и от моето тогавашно житие-битие. След като усетих, че “тълкувателите на текстове” започват да тормозят дори семейния ми кръг, свиках редакционния колектив и заявих ( цитирам по протокола) следното: “Не е тайна, че е в ход писмо до Управителния съвет на СБП и до всички инстанции, което събира подписи. В писмото се предлага аз да бъде освободен от длъжността, която сега заемам. Ще ви обясня моето лично отношение. Аз знаех къде идвам, известни са ми отдавна обстоятелствата в писателския съюз. Знаех какво наследство поемам. Аз съм спокоен дори само заради това, че моите прогнози се оправдават. Не се боя за себе си. Ако това се случи, ще ми се случи за трети път. Не съм се оплаквал на никого. Не съм се обаждал за съдействие в “Свободна Европа”. Имам една максима - да се плашат мързеливите и бездарните. Не съм мързелив, нито съм бездарен. Мога да пиша поезия, проза, публицистика, превеждам от три езика. Защо тогава поставям този въпрос пред вас? Вестникът за мене е кауза… Аз мога да се защитя не с друго, а с този вестник, който под мое ръководство излиза с всичко това, което може да се сметне за постижение Ако бъда изслушан спокойно, разбира се, ако се съпоставят факти и аргументи… Има едно обстоятелство, в случая най-важното. Аз не бих казал нито дума в моя защита, ако не знам мнението на моите колеги в редакцията, т.е. вашето мнение. Аз искам да знам дали в една такава ситуация колективът на в. “Литературен фронт” ще подкрепи своя главен редактор. Съзнавам колко е трудно за всеки един от вас да вземе решение. Съзнавам, че аз съм най-неуязвим от всички. Разбирам, че някои хора… на които им предстои да разгърнат своите възможности…и да докажат своето право да работят тук, ще се стъписат… Смяната на главния редактор може би не е единствената промяна, която ще настъпи. Някой ще запомни, че някои са подкрепили досегашния си главен редактор. Не желая да подлагам никого на изпитание. Мога да гарантирам, че за този, който е против мене, няма да има никакви последствия. Не мога да гарантирам, че след моята смяна няма да има натиск върху тези, които биха ми дали своя вот на доверие. Моля ви да направите едно тайно гласуване. Аз излизам и ще се върна след един час. Имате време да помислите”.
След един час се оказа, че всички членове на редакционния колектив на в. “Литературен фронт” са ми гласували вот на доверие…
Да добавя само, че този един час прекарах при Дамян. Пихме водка. Той предложи да си направим снимка - и някой я направи, дали не бе Надя? Тази снимка трябва да е в неговия архив. Помня, че го бях прегърнал през рамо…
2003 г.
