ДИМАНА
От толкова много години не съм изписвал с букви това име, че сега ми се види странно да го чета и произнасям гласно! Но не е имало нито една година от тези десетилетия след смъртта й през 1946, през която ние, нейните другари и близки, да не сме споменавали при нашите срещи името й. И то именно - Димана! Димана Данева звучи някак си камбанно, като звуци, които идват от далеч, навяващи тъга. В Димана, в името на онова момиче с дълбоки очи, весело през сълзи, жизнено, въпреки скритото предусещане на невъзмутимото, има неизразима привлекателност.
Ние с особена скръбна сладост говорим при всички случаи за Димана. Може би винаги е така, когато човек говори за юношеството и младостта си, за първите неосъзнати пориви към големия живот и към литературата.
Няма да споменавам имената на всички, които наричам близки и другари от времето на навечерието на Втората световна война, което бе времето на нашето юношество. Те са написани под разпилените тук-таме из печата спомени за Димана. Повечето сме живи. Мнозина вече ги няма. Но смея да твъдя, че няма що-годе значителен или поне заслужаващ внимание литератор от онова време, който да не познаваше Димана, да не е общувал с нея, да не е търсил близостта й.
Димана Данева си отиде от нас просто като обещание за човешка близост и за поезия. Сърцето й бе пукната камбанка, която продължаваше да звъни, без страх, че винаги може да се разпадне.
Помня ония чудни години на 1933 - 1938 в Стара Загора. Ние, момчетата от мъжката гимназия, и те, няколко момичета от девическата гимназия! Това е чудесната Стара Загора на нашето юношество, на първите пролетни тръпки на пробуждането в преддверието на храма на творчеството. Днес само в справките на Народната библиотека ще откриете литературния вестник с ангажиращото название „ Кръгозор”, издание на литературния кръжок „ Кръгозор” с ръководител - учителката по литература Веселина Хрусанова, и главен редактор Веселин Ханчев. На някогашната улица „ Сава Силов” 29, където се събирахме на кръжок, т.е. на разговори за всичко, днес е музеят „ Литературна Стара Загора”. В него ще видите ръкописи, снимки, книги и вещи от скъпи покойници и дори ликовете на редица от живите, турени твъде неудобно в антрето пред входа на изложбената зала в бившата клиника на лекарите - доктор Невена Азманова - Ханчева и доктор Симеон Ханчев. Отвъд, на фасадата на сградата, е бронзовият барелеф на техния син - Веселин Ханчев.
Поетът- възрожденец Петър Иванов, Георги Бакалов, Кирил Христов, Николай Лилиев, Иван Хаджихристов и още имена, които говорят сами по себе си достатъчно за атмосферата в този някогашен полуселски град, когото наричахме с гордост - по думите на Кирил Христов - българска Флоренция! В старата Стара Загора са излизали толкова литературни издания, списания, сборници с начални опити и с осъществявания, че единствено подробната справка може да даде относителна представа за атмосферата, наситена с толкова много пориви. Когато през 1937 година излезе първата юношеска стихосбирка на Веселин Ханчев - „ Испания на кръст”, Мадрид се гърчеше в обръча на франкистката обсада, чуваше се тътена на приближаващата буря на войната, усещаше се мирисът на смъртта, която организираното варварство на фашизма подготвяше за Европа и за света. Тогава заедно с всички започна да пише своите стихове и Димана Данева. Казвам - всички, защото повечето пишеха стихове, защото всяко литературно юношество търси да се излее в мерена реч, защото всяка младост предпочита шекспиризирането, романтизма - пред драматизма, неосъзнатия стремеж - пред кристала на реализма. Така бе с Веселин Ханчев - от смътните настроения на „ Испания на кръст” към безпощадната яснота на „Жив съм!”
Събитията носеха отрезвление, което трябваше да мине като огън през душите на младите и старите. Сравнете предишните стихосбирки на Иван Хаджихристов и на Иван Мирчев с последните и днешните им! Това е една голяма парабола, която тръгва от земята, издига се в небесните висоти и се връща отново към земята на всеобщата съвременност, в която заедно с хората всеки трябваше да решава собствената си жизнена и творческа съдба.
Димана Данева нямаше време за това. Нейната парабола, която трябваше да я заземи здраво в почвата на реалността и на действителната трайна поезия, бе прекъсната. А по вътрешно устройство тя не бе от тези, които растат бързо, стихийно, в кратки срокове. Всички стихове, които ни е оставила, са преизпълнени с мъка, с необясними съмнения, със законен смут и с едно чувство на обреченост. Тя също иска да бъде с бурята, да се носи на крилата на риска, да бъде с хората. Нейните призиви са призиви към живота от болничното легло. Трудно може да се намери по-трагична съдба от съдбата на това надарено момиче, което дочака Девети септември с неописуема радост, но не можеше да участва в неговите ураганни митинги. Тя пращаше майка си с бележки до един или друг от своите литературни събратя с молба да идат до нея. А те, а ние нямахме време. Бяхме в пълния смисъл на думите на Вапцаров залисани в агитки, дежуряхме в Радиото и чак на утрините се връщахме от редакциите на вестниците, където пишехме всичко, което бе нужно и което можехме да пишем тогава.
През май 1946 година Димана си отиде с отворени очи за живота, който кипеше около нея и в който кипяха нейните другари. Отиде си без стихосбирка, отиде с копнеж по истинското творчество, което нейните връстници тепърва започваха. И сега, когато говоря за нея, аз изтръпвам от ужас, че така можеше да си отиде при Страцин и авторът на „ Стихове в паласките”, авторът на всичко онова, без което не може вече българската поезия. Наистина, страшно би било да говорим за Веселин Ханчев само върху основата на оскъдните стихове от юношеството и ранната му младост.
Ето защо ми е страшно, когато говоря за Димана Данева. И страшно, и хубаво ми е за моето поколение, което има Весели Ханчев, Цветан Спасов, Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Андреев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов и още имена, които никоя литературна история не може да отмине. Димана Данева принадлежи на това поколение. Със своята нежност и чувствителност тя щеше несъмнено да добави свои цветя в общия поетичен букет на времето. Тя имаше тепърва да живее и да се учи, да расте и развива, да се превъзмогва, защото всяко истинско творчество е превъзмогване и неудовлетвореност.
Само наше време имаше нужда от нея - предана на най-обществени идеали, изпълнена с пиетет към литературата, която никога нямаше да стане неин занаят, защото бе нейно призвание. Само в малкото оцелели от нея стихове остават като светулки нейни поетически произведения - доказателства единствено за това, което загубихме с Димана Данева.
1981
