Диана Димих

Открих творчеството на Георги Райчев през младежките си години, когато човек започва да се вглежда в себе си и околните, да търси своето лице и магията на човешките взаимоотношения. Порази ме присъствието на нещо болезнено, но не предвзето, нещо изключително, но не фалшиво и повърхностно в прозата на този автор. На малко писатели са подвластни дремещите в човека сили, онази подсъзнателна същност на човека, която се разбулва в разказите на Георги Райчев. Точно това ми допадна у него и ме спечели като почитателка на майсторското му перо. От онази първа среща с творчеството на писателя изминаха години, опознах хората по-добре и още повече се затвърди убеждението ми, че авторът на „Грях”, „Смърт”, „Мъничък свят” и „Карачакал” е отличен познавач на скритото в човека. Независимо дали рисува града и трагичната самотност на индивидуалиста, враждуващ с обществото и със себе си, или насочва погледа си към селото, писателят си остава художник на психологическите дълбини. Из неговите разкази за селото не се носи миризма на чесън и селски обор, нито идилично ухание на цъфнал гюл. Тяхната сила не е във външното наподобяване, а в подводното течение на една неподправена автентичност на преживяването. В този дял от творчеството му липсва умилението пред традиционния бит. Идеализираната простота и естественост не занимават писателя. За него селото ражда същото неспокойствие, което съпровожда и живота в града. В очите на Георги Райчев селският човек носи същата онази вътрешна сложност, същите съмнения и болка, които са неотделими от всяка човешка душевност.
Георги Райчев не ни е познат от гимназиалните учебници по литература, не срещаме често името му по библиотечните рафтове. Писателя Райчев познаваме от среднощните часове, когато сме стояли приковани от напрегнатите самоанализи на неговите герои; когато „мъничкият свят” на човека е изнемогвал пред жестокостта на живота, пред насъбралата се мъка и безпомощност.
Едно неспокойно съзнание живее в прозата на Георги Райчев и търси изход от мъчителните си противоречия. Понякога натуралистичните, вулгарно-биологични тези за любовта и проблемите на пола подчиняват естетическото начало в творчеството на писателя. Но в най-добрите си произведения Георги Райчев се докосва до вечните въпроси на човека, до скритата същност на неговата природа. Ето ги Стан и Елка от повестта „Грях”, за които единствен подслон е оневиняващият и разбиращ поглед на писателя, сведен пред обичта. Един грях без греховност, една страст-страдание, която свидетелства, че за Георги Райчев художествените измерения на морала своят по-високо от безкръвните обществени норми.