ГРАДЪТ
ГРАДЪТ
Снощи по тясната уличка
някак съвсем на шега
припнал е първият дъжд.
И във съня си дочули са
нашите немирни деца
ромонът тих отведнъж.
Вятър, засвирил в комините,
с жълточервени листа
звънна по мокрите плочи.
Първо разплака витрините,
в тихите лунни стъкла
плисна лъчисти потоци.
Бликна зората, загубила
само минутка на прага.
Сякаш дори се засмя.
После на хълма учудено,
в прясно измитите сгради
зърнахме с теб любовта -
в косите на мойто момче
заплела от огън венец
в предутринно синя роса.
И вярвам, че двамата днес
със нашия палав хитрец
съвсем ще събудят града.
СПОМЕН ЗА ЛЯТО
Вечеря е. Заспали са дърветата.
Край уличните лампи иде мокър път.
Към утрото, в косите ми заплетени,
дъждовни капки ще се спрат.
И страници от вечен календар -
листа ще капят върху моята хижа.
Следобедите, дъсченият нар,
Надеждата, че пак ще се погрижа
за малкото гнездо под тази стряха,
остават спътници на моя дом.
И птиците ги няма вече.
Заминаха си днес и без подслон
е тяхната умора надалече
с безгрижието на един сезон.
Вечеря е.
А пътят на надежди
на юг поел е тази нощ.
***
На Добромир Тонев,
в памет
Оттатък съм.
Премина болката.
Спря в дъното на хоризонта.
И в диафрагмата на времето
остана спазъмът отсреща -
каквото и да значи там
голямата вода
сред островите на надежда.
