Михаил Бъчваров-Бондар

Как неусетно се изнизаха тридесет години от деня, в който се сбогувахме с големия родолюбец Андрей Германов, който
погали всичко с доброта,
преди във тъмното да си отиде…
Зная, че има хора, които по-добре от мен го познават като поет и човек, като личност, но ми се иска да притуря малко сметлинка към литературния му живот, която липсва в творческата му биография. Става дума за това как той още в началото потърсва и намира млади хора, влюбени в магията на българското слово, макар и живеещи зад граница. И чрез историка Константин Поглубко се запознава с Петър Бурлак-Вълканов, Нико Стоянов, Михаил Бъчваров. Намира бесарабските млади автори, които никога не са български език в училище, става техен литературен кръстник. И се появяват на бял свят книгите на потомствените преселници, чиито деди са прокудени от ятагана далече зад Дунава.
На гарата никой не ги посреща, случайни минувачи скептично се вслушват в звучащите по възрожденски изстрадани стихове, които все пак стават малка страничка в иконостаса на българската литература. Благодарение на Андрей Германов.
И до ден днешен „тежката артилерия”, почуквайки с бастунчето си по жълтите павета на столицата, интелигентно премълчава за тази страничка и за авторите й. На пръсти се броят подкрепялите ги Александър Миланов, Тодор Копаранов, Никола Радев, Петър Лозанов… Но така е в живота.
На 4 май 1981 г. Андрей Германов написа:
Всеки сам за себе си е болен,
Всеки сам за себе си умира…
Ние, буджашките „шаечни момчета” с посивели глави и признателни сърца, с горящи свещи за упокой, му казваме:
Светло ти име, учителю, апостоле наш.