Банчо Банов

ДВАМАТА ХУДОЖНИЦИ

Един художник вземал ум от друг:
“Не знам, но сякаш тайна има тук!
Как твоите картини все минават
и журитата все ги одобряват?”
“О - рекъл оня, - става много лесни.
Рисувам всичко, както е известно,
натюрморт, композиция, портрет,
но щом го свърша, долу, най-отпред,
добавям кученце - невинно, дребно.
И журито възкликва: “Непотребно!
Не му е мястото! Да се замаже!”
Замазвам го, един, два пъти даже,
представям пак картината: “Прекрасно!”
И се приема…Вярвам, ти е ясно!
Живееш си без грижа и тревога.
Прави от днес и ти така!” “Не мога -
художникът отвърнал нажален.
- Не е пригодно туй, уви, за мен!…”
“Защо?”
“Защото, първо, не хитрувам,
и, второ, само кучета рисувам…”

ЛЪВ И МАГАРЕ

Магарето се срещна с Лъв.
“Хей - викна. - Да се борим двама!
Да видят всички кой е пръв
и после спорове да няма!”
Лъвът дори не се обърна.
“Аха! Добре! От този ден
ще казвам на когото зърна:
страхува се Лъвът от мен!”
“Това все пак се изтърпява,
- спокойно изръмжа Лъвът. -
Глупаци дрънкат и минава,
ще издържа и този път.
По-страшно нещо ме възпира:
и костите ти бих строшил,
но всеки Лъв ще ме презира,
че със Магаре съм се бил!”

ПО ВЪПРОСИТЕ НА ЛЮБОВТА

В лещака - шум, цвъртеж…
“Не те обичам вече!” -
изцърка Сойката и отлетя далече.
Във тъмното Глухарят сам остана.
“Каква измяна!” -
записка той. - Та аз така я любя!
Не ща да я изгубя!
Не съм съгласен тя да литне с друг!
Приятели, върнете ми я тук!
Елате, помогнете!
Кого да люби - вие й кажете!”
Пръв Бухалът извика възмутен:
“Тя според мен
е длъжна теб да люби най-покорно!”
“Безспорно! -
изграка Гарванът. - Ужасни нрави:
как е възможно теб да изостави!…”
“Да я разобличим! -
изкряска Свраката. - И да решим:
веднага да се върне при Глухаря!
Той - вижда се - че от любов изгаря!…”
“Да, да! - Глухарят рече: - Аз без нея
как ще живея?…”
И тръгна той в несвяст между листата,
и сляп, и глух за всичко по земята
- ту тук, ту там, напред, назад,
не чува звук, не вижда цвят…
“Молете Сойката над мен да се смили!”
(Какво страдание, нали?)
Не щеш ли - дявол да го вземе! -
един ловец се приближи в туй време,
издебна го и стреля. И улучи!

Дано на мен не ми се случи,
но за такъв глухар - признавам -
не съжалявам!

ВЪЛЧАТА ХИТРОСТ

И този път
със празни лапи се прибра Вълкът
и рече на Вълчицата: “Ужасно!
И във мъгливо време, и във ясно
овцете моментално ме познават
и даже да ги доближа не дават -
като заблеят, като дигнат шум,
иди да грабиш, ако нямаш ум!”
“Изглежда, само сила тук не стига -
замисли се Вълчицата, примига
и изведнъж ухилена предложи:
“Аз пазя овчи кожи,
ще облечеш една! Овцете няма
да забележат хитрата измама
и ще се вмъкнеш лесно между тях!”
Зарадва се Вълкът: “Разбрах!
Къде са кожите? По-бързо! Давай!
“Но зъбите си скрий добре…Внимавай!”
“Бъди спокойна! Аз ще съумея,
ако потрябва, даже и да блея!
Ще ходя тих, със сведени очи,
невинен, мил…Ти зъбите точи!”
- облече кожата Вълкът, изчезна.
Гората го погълна като бездна.
Вълчицата зачака
и тъкмо се заспуска вече мрака -
и тя се замечта: “Ах, най-подир
ще си направим тук същински пир!” -
отнейде се разнесе вълчи вой
и писъци, и рев, и - боже мой! -
Вълкът изскочи цял във кръв облян,
изпопребит и изподран,
във дупката се мушна и примря:
“Какво бе? Как? Отгде дойде бедата?”
Вълкът се хвана само за главата…
“Не беше ли във кожата укрит?”
“Как не - изохка звярът, - бях на вид
овца същинска…Те не ме познаха…
Овцете кой съм, що съм, не разбраха…”
“Тогава - как?”"Но ме разбра веднага
овчарят със дебелата тояга…”

ПАУН И СЛАВЕЙ

Един Паун в поляната надзърна,
перата на опашката разгърна
- по най-последна мода украсени
със шарки необикновени -
и тръгна по тревата горделиво,
доволен, че го гледат завистливо,
че се обръщат, ахкат и дивят,
и “царска птица” даже го зоват.
И както си вървеше, забеляза
във храста Славей, приближи и каза:
- Не те видях, насмалко да отмина!
Пак ли си с тая сива перушина?
Нима не ти додея?
Не си личиш и не изпъкваш с нея!
А гледай мен! Където да се мерна
с премяната модерна,
за мен започват всички да говорят,
да ме разглеждат и да спорят,
едни ме хвалят, други ме ругаят -
но всички въпреки това ме знаят!
И всички вдигат шум за мен!
Светът така е уреден:
за да те помнят и да те ценят
- за теб най-първо трябва да шумят!”
Засмя се Славеят
- той бе със кротък нрав -
и каза: “Знам ли? Може би си прав,
ала при мене друга е бедата:
не ща да ме ценят зарад перата…”

КУЧЕ И ВЪЛК

Вълкът - разбойник стар, познат
с дебелия си врат -
пресрещна Кучето и рече:
“От дълго време гледам вече,
че си приятел най-добър
с овчарите от този кър.
Ти си наистина глупак!
По цял ден не подвиваш крак,
все край овцете се въртиш,
дори през нощите не спиш,
примираш често от умора,
а тези хора
как ти отплащат за делата,
за мъките и за теглата?
Все, гледам, вънка те държат
и само тъй, по някой път
ще ти подхвърлят гола кост…
Глупак си ти! и то най-прост!
Приятелство ли е това?”
Поклати Кучето глава:
“Приятелството е да даваш -
то каза, - не да получаваш…”

СМЕТКАТА НА КАМИЛАРЯ

Дошъл синът на камиларя
и викнал: “Татко, на пазаря
камилите са без пари:
за десет гроша дават три!
Да купим!” Рекъл му бащата:
“Не, синко, скъпа е цената!
Ще чакаме!” След месец-два
синът с наведена глава
дошъл и казал: “Татко мили,
как ще купуваме камили?
Днес вече искат за една
по тридесет!” “Добра цена! -
бащата рекъл този път:
- Купувай!” Стреснал се синът:
“Как? Скъпи бяха по-преди,
а пък сега…” “Не се чуди! -
бащата кротко се засмял. -
Сега пари съм посъбрал,
по-рано сметката бе лоша:
когато нямах десет гроша…”

АФРИКАНСКА ИСТОРИЯ

Туй стана в Африка, далеч оттука…
Лъвът завърши лъвската наука,
получи диплома и звание
и рече весело: “Най-после дойде време
на своето призвание
да се отдам
и да покажа със дела големи
какво съм учил, колко знам!”
И той потъна в джунглата, в места,
отдалечени от света,
където - всеки знае - се открива
за лъвски труд безкрайна перспектива.
Посрещнаха го с радост: “Браво, браво!
Специалист? Постъпвате направо!
Великолепно! С диплома за Лъв!
Отдавна чакаме такъв!”
Лъвът отвърна с разтреперан глас:
“Аз цял живот ще помня този час…
Къде ще работя?” “Къде ли? Лесно -
на длъжност “заек”! Просто и чудесно!”
Лъвът погледна изумен:
“Как тъй? Аз - заек? Не! Невероятно!…”
“Да - рекоха му, - малко неприятно,
но….заекът при нас за лъв е назначен…”

ПОЗНАТА ПРИКАЗКА С ИЗНЕНАДВАЩ КРАЙ

По козината на Лъва -
лъв силен и голям -
се появиха бълхи.
(Приказка такава
не ще учуди никой, знам:
позната работа, която често става.
И продължението също е известно…)
Незабелязано и лесно
се закрепиха бълхите на меко
и плъпнаха по-надалеко,
и взеха храбро да пълзят,
да се издуват, да едреят
и - както само те умеят -
да търсят как да се проврат
все по-напред и по-напред,
за да ги гледат с възхищение,
да бъдат бълхи с положение!
(Тук мога под секрет
и даже в скоби да призная:
така и стана най на края!
Как иначе? Сред косми златни,
съгрян от лъвска топлина,
без страх от случки неприятни
кой не печели преднина?
Позната работа! Уви!)
Ала животът си върви -
и ето, идва хубав ден -
за изненада отреден!
(Дали е впрочем изненада,
тук може малко да се спори,
тук на читателя се пада
самичък да си отговори!)
Пристъпваше Лъвът полека
по лъвската пътека,
за миг се спря - и както беше спрял -
внезапно се разтърси цял.
И туй бе всичкото!… И тука
е скрита първата поука:
подскачащото племе
изпада бързо, дявол да го вземе!
А втората?
Добре е, щом по своя път
по-честичко разтърсва се Лъвът!

ДЕТЕ

Едно дете затискаше със длан
чучура на градинския фонтан.
Водата спря, внезапно занемяла,
потъна сякаш нейде вдън земя,
но само миг - след туй, преодоляла
случайната преграда, изшумя,
избликна, плисна, хвръкна извисена
и пръсна пак игриви светлини -
красива, мамеща, непобедена.

Лежеше пакостникът мокър настрани.