РАНА
РАНА
И се рони брегът
на заветната българска вечност,
и отнасят вълни
плодна пръст
към земите далечни…
Наше семе ще пусне там корен
и плод ще отхрани.
Тъжни залези тук ще кървят -
незаръбващи рани!
Ще загива под троскот,
под кукувичата прежда
тази Майка-земя,
дето раждаше хляб и надежда.
Дето слънце застилаше вред
пъстроцветни поляни,
а пък вечер ни сгряваше пак
със резби по таваните,
от които висяха, гугукайки,
писани люлки…
Там рисуваше Майстора
сред градините пеещи булки!
„Черней, горо…” припява ми днеска гората,
чувам смях нероден,
сещам ранна слана във душата.
Пее тя за прекършен живот,
за надежди, прекършени рано,
от които България днес е
една незарастваща рана.
2010
ДЪБОВЕ В ГРАДА
Стари дъбове спрели се властно
сред асфалтната черга на парка.
С мъртъв камък градът ги опасва,
но в съня им Балканът се мярка.
Пролет земната кръв непокорна
по снагите им яки възлиза
и разкъсват железните корени
на асфалта безплодната риза.
В ден такъв ми се ще да прилепна
до кората им пареща буза
и пронизан от пролетен трепет,
да мълча и честит, и сконфузен
пред потайния глас на земята,
който мами, зове и заклина…
Дъбе пролетен! Мое разпятие -
мой побратим по дух и родина.
1988
***
Младостта си отива от нашия ден
като тежка от плод пеперуда.
От пашкула на грижите в някой момент
старостта ще посрещнем с почуда.
Грее август над нас.Няма време за жал.
Трън в сърцето всяка въздишка.
Да превърнем мига, във прегръдката спрял,
в светъл спомен - копринена нишка.
И когато след време погледнем назад
в тези мигове - мрежа от свила -
всеки спомен, усмивка и бистра сълза
да блести, любовта отразила.
Младостта си отива от нашия ден -
пеперуда от слънце омълнена.
Като нея привлечен от пламък зелен,
аз потъвам в очите ти мълком.
1980
***
С чисти мисли, с бяла риза
и съзряващ като плод,
през живота си възлизам,
сам осъден на живот.
Кукувица ли закука
в пролетния ведър свод,
пророкува ми сполука
и присъда на живот.
В пътя грижа ли ме срещне
и заплаши ме с хомот,
аз не плача безутешно -
туй е живият живот!
Имам собствена пътека,
през беди откривам брод -
може би затуй човека
е осъден на живот.
Ще премина като пътник
отредения живот
с мисълта, че аз съм смъртен
от безсмъртния народ.
1986
СКАЗАНИЕ
Дойде часът и легна Константин
на Тракия в пръстта и сля се е с нея.
Но прероди се той във своя син
като филиз, надмогнал суховея.
Димитър, Константин и все така
ще се преливат кръв и имена нататък.
Не ще пресъхва живата река,
отрекла, че животът ни е кратък.
Баща ще се преражда в син и внук
и любовта над смърт ще тържествува.
Тъй песента нанизва звук след звук
и ще звъни, додето свят светува.
юни, 2005
КЪМ РОДИНАТА
Поетът те сравни с човешка длан -
не толкова по площ, а по величие.
Защо дочака гордият Балкан
да го плячкосват новите еничери?
Нали ги кърми с мляко, не със злъч,
отгде това двуличие тогава?
Нали речта ти озари със лъч,
защо я оскверняват със забрава?
Ти учеше ги що е срам и грях,
издигаше им примери високи,
коварство змийско как поникна в тях
и в идол свой превърнаха порока?
Да беше Ботев жив, с камшик от гняв
разпръснал би туй дяволско котило.
И заклеймил би робския ни нрав
да те отричаме, Родино мила…
Пред тебе, майко, се червя от срам,
че мисля повече за свойта кожа,
наместо псалми в светлия ти храм
с гнева си съвестите да тревожа.
Ти -феникс, оживял от пепелта,
загробван от царе и от боляри,
като Исус надмогнала смъртта,
пак твоя час възкресен ще удари!
2010
