ВЕЧЕР
ВЕЧЕР
Сама съм с тишината
на мислите във мрака,
в очакване и страх.
Препускат белите коне
на моите неизживени мигове,
напомнящи сега за всичко,
умишлено в годините
пропуснато
и ме оставят тук
със спомена
за техния прекрасен полет.
Отиват си от мен
с развети гриви
и гордо вдигнати глави.
Във безсъницата на нощта
са толкоз бели,
че очите ме болят от белотата им -
поизбледняло-тъжна
и болезнено втъкана
във времето и загубите
на живота ми.
Оставам си сама с нощта и
спомена за белите им сенки…
ВЕНЕЦИЯ
Отидоха си птиците
и отлитнаха надеждите.
Останаха ми само чувствата,
дълбоко скрити в мен.
Отказани на другите
и тягостни за теб.
Безкрайно тежки като дългите ми
ноемврийски вечери,
потънали в тъга и мрак.
Спомени, спомени
като студени водопади
заливат моето съзнание -
за лятото и бриза,
за светлината на града,
цял свят събрал в себе си.
Тишина и болка за отминалите дни
и шум от падащи листа.
Студенина като лавина
помита моя ден,
захлупва ме нощта -
беззвездна, влажна
като целувката на воден дух.
Колко тъга…Във нея може цял свят да се удави…
Вечерна сиво-синкава мъгла,
ветрец и скитащи листа.
Иди си, воден дух, не искам твоята тъга!…
Отново оня град сънувам,
който измъчва сърцето ми
и ми липсва
като изгубена любов, несподелена,
който към себе си ме призовава
и ме приютява
завинаги …
завинаги …
завинаги …
СПОМЕН
На П.К.Яворов
Смъртта те взе във своите обятия
оставила след себе си
ухание на пръст.
В лицето й не разпозна
” две хубави очи”
и стоновете на душата ти ранена
не бяха зов за мъст.
Отекваха в пустинята
на огнения ад
и в призрачните сенки
се вглеждаше
за твоите любими,
напуснали те от любов
и страст.
Но мъртвите поети не говорят,
крещят от горест само думите
изписани от тях.
ДНЕВЕН СЪН
Сънувам те във дневните си сънища,
оплаквам те и те покривам с халища,
изтъкани от изскубани коси.
В миг на ярост и безсилие,
зова те мислено да се завърнеш,
а после с думи те замерям там,
където преди време имаше сърце.
Сега е празно и удобно място,
за да се прицелвам в него
без страх, че може да те заболи …
