Владимир Набоков

превод: Димитър Калев и Красимир Симеонов

Голям поет на нашето време, литературен потомък на Пушкин по линия на Тютчев, той ще остане гордост за руската поезия, докато е жива паметта за нея. Неговият талант е удивителен, толкова развит за годините, в които нашата словесност беше така затъпяла, че революцията раздели поетите на щатни оптимисти и нещатни песимисти, на тамошни здравеняци и тукашни хипохондрици, при което се получи удивителният парадокс: вътре в Русия действа външна поръчка, а извън Русия – вътрешна. Правителствената воля, безпрекословно изискваща ласкаво литературно внимание към трактора и парашута, към червеноармееца и полярника, т.е. към външностите на света; значително по-могъщите, разбира се, наставления на тукашното, обърнато към вътрешния свят, едва усещано от слабите, презирано от силните, подбудило през двайсетте години римуваната тъга към ростралните колони по брега на Нева, а днес достигащо до религиозна загриженост, не винаги дълбока, не винаги искрена. Изкуството – истинското изкуство, целта на което е винаги да бъде паралелно на източника, тоест на възвишени и необитаеми места, и съвсем не в гъсто населени области на душевните излияния, това изкуство се е изродило и се е превърнало, уви, в лечебна лирика. И макар да е ясно, че личното отчаяние неволно търси общ път за свое облекчение, тук въобще не може да става дума за поезия, при която православната схима или река Сена са по-компетентни. Общият път, какъвто и да е той, винаги ще бъде лош в смисъла на изкуството, просто затова, защото той е общ. Но ако в пределите на Русия е трудно да си представиш поет, който е безразсъден дотолкова, че поставя свободата на музата над собствената си свобода, то в задгранична Русия сякаш е по-лесно да се намерят смелчаци, на които са чужди каквито и да са общности на поетически интереси – този своего рода комунизъм на душите. В Русия и талантът няма да те спаси; в изгнание само талантът може да го направи.
Колкото и да са били тежки последните години на Ходасевич, колкото и да е изтощителна емигрантската съдба, а доброто старо човешко равнодушие да е съдействало за човешкото му гаснене, Ходасевич е спасен за Русия – той и сам е готов да признае през жлъчна и съскаща шега, през студа и мрака на настъпилите дни, че заема особено положение: щастливото извисено самотничество, недостъпно за другите. Тук нямам намерение да засегна когото и да било. Някои от поетите на тукашното поколение още са в процес на търсене, още са на път и може би един ден ще стигнат до върховете на изкуството, ако по пътя не загубят себе си в този второкласен Париж, който плува, леко накланяйки се, отразявайки се в огледалата на кръчмите, без да се слива с френския Париж – неподвижен и непроницаем.
Усещайки сякаш с пръстите си разклоняващото се влияние върху поезията, която се създава в чужбина, Ходасевич чувстваше някаква отговорност за нея и беше повече ядосан за съдбата й, отколкото опечален. Евтиното униние по-скоро му се виждаше като пародия, а не като отклик на „Европейска нощ”, където горчивината, гневът, ангелите, отворените гласни – всичко е истинско, единствено и по никакъв начин не е свързано с тези дежурни настроения, които замъгляват стиховете на многото му „полуученици”. Да се говори за „майсторството” на Ходасевич по отношение на поезията като цяло е безсмислено и дори кощунствено. И към стиховете му в частност понятието „майсторство” само по себе си ражда своите кавички, превръщайки се в придатък, в сянка и изисквайки логическа компенсация под формата на някаква положителна величина; лесно ни отвежда към това специално душевно отношение към поезията, при което от самата нея в края на краищата остава само едно влажно от сълзи място. И не защото това е грешно, че самите purs sanglots (фр. – истинските) все пак се нуждаят от владеене на правилата за стихотворство, език, равновесие на думите; и това е смешно не защото поетът, намекващ в нескопосаните си стихове, че изкуството е нищожно пред човешките страдания, с преструвка, наподобяваща вайкането на гробаря за краткостта на земния живот; разминаването в съзнанието между фалшификат и оригинал, колкото смешно, толкова и грозно, тъй като подкопава същността на това, което наричаме – „изкуство”, „поезия”, „прекрасно” – в действителност е неразделно от всичките свои тайнствено необходими свойства. С други думи, съвършеното стихотворение (а такива в руската литература могат да се намерят не по-малко от триста) може да се извърти така, че на читателя да му се струва, че вижда само собствената си идея или чувство, или само картината, или само звука – и още не малко неща биха могли да бъдат открити от „инструментариума” до „отразяването”, – но всичко това са само произволно избрани страни на цялото, нито една от които всъщност не заслужава нашето внимание и, разбира се, не би предизвикала никакво вълнение, освен косвено: напомняща някакво друго „цяло” – нечий глас, стая, нощ, – а ако то не притежава тази сияеща самостоятелност, прилагането на определението „майсторство” само би звучало толкова обидно, колкото и „подкупваща искреност”. Казаното досега далеч не е новост, но би ми се искало да повторя това по отношение на Ходасевич.
В сравнение с всякакви приблизителни стихове (т.е. прекрасни именно със своето несъвършенство – така както изглеждат прекрасно късогледите очи – и постигайки това с метода на точния подбор, какъвто би се получил и при другите по-разкрасяващи обстоятелства за „майсторство”) поезията на Ходасевич може да се стори на някои читатели прекалено отсечена – умишлено използвам този неапетитен епитет. Но работата е там, че неговите стихове не се нуждаят от никакво определение на „формата” и това се отнася за всяка истинска поезия. На самия мен ми е чудно, че в тази статия, в този бърз преглед на мислите, предизвикани от смъртта на Ходасевич, аз сякаш подразбирам неговата смътна непризнатост и смътна полeмика с призраците, оспорващи очарованието и значението на неговия поетически гений. Слава, признание – всичко това е само по себе си неверен във формите си феномен, за който само смъртта намира правилната перспектива. Предполагам, че ще има доста хора, които четейки с любопитство поредната критична статия във „Возрожденье” (а критичните изказвания за Ходасевич, при цялата им умела подреденост, са били под нивото на неговата поезия, сякаш са били лишени от нейната сила и обаяние), чисто и просто не са знаели досега, че Ходасевич е поет. Ще се намерят вероятно и такива, които ще бъдат озадачени от неговата посмъртна слава. Освен всичко това, той в последно време не издаваше стихове, а читателят обикновено забравя бързо, а и нашата критика – критика, която развълнувано се занимава с непрекъснато променящата се действителност – няма нито свободно време, нито думи, с които да напомня тези важни неща.
Както и да е, сега вече всичко е свършено. Завещаното съкровище стои на рафта пред погледа на бъдещето, а създателят е отишъл там, откъдето може би нещичко долита до слуха на големите поети, пронизвайки битието ни със свежестта на отвъдното и придавайки на изкуството тъкмо онова тайнство, което е негов неразделен признак. Е, още един малък житейски трус, още един навик е нарушен – навикът на чуждото битие.

И няма утеха, ако ще насърчаваме чувството на загуба с личните си спомени за краткия, тлеещ като цветята на прозореца човешки образ.

„Съвременни записки” № 68, 1939