ХЪЛМОВЕ
ХЪЛМОВЕ
Примамливите хълмове на любовта -
червени, виолетови, дори съвсем небесни.
И как си изранихме глезените там.
Върху бедрата ни - полепнали треви,
по коленете - дълги и дълбоки белези.
Не е съществено - си казахме. И в деня
изляхме топлите зърна на своите усилия.
Изляхме часовете си, усмивките, съня
и трепета
по виолетовете, алени, дори съвсем небесни
хълмове на радостта.
Не е съществено - си казахме. Във кухните,
сред пукота на пренаселената улица,
във кафенетата не е съществено, във магазина
или когато ни притиска с механическа врата
тролеят…Какво? Кое? Че няма да се върнем там,
отдето сме потеглили? Че се изгубихме
из серпентините,
ръка не можем да си подадем. Не се и виждаме.
И само някои крепят в очите си
единствен тънък лист
с отблясъци червени,
виолетови,
дори съвсем небесни.
1975
***
Когато бяхме птици,
едно гнездо ни стигаше
и цялото небе.
Едно зърно, дъждовна капка,
пясък и трева.
Не се тревожехме за облеклото си,
перата си оправяхме взаимно
и бяхме весели, различн и красиви.
Когато бяхме птици,
децата ни растяха мъдро.
Крилата им обичаха безкрая
и знаеха къде е най-дълбока песента.
И всяка сутрин срещахме зората,
а вечерта ни слагаше до своята възглавница.
Когато бяхме пици,
умирахме спокойно, без обида.
Защото знаехме как се разсича въздуха,
най-сладката любов изпитахме,
най-хубавите мигове изпихме.
Умирахме без капка съжаление,
дори когато зима ни отнемаше дъха,
дори когато неочаквано ни блъскаха
дървета, самолети и решетки.
Когато бяхме птици.
1974
ПОЛЕГАТИ ДЪЖДОВЕ
Валяха полегати дъждове.
Ти прибираше косата ми във шепа.
Като камък бях изваяна от шепота.
А валяха полегати дъждове.
За да не излъжа, аз мълчах.
Даже подозирах, че си с мене.
Отговорих: Не, не е студено.
А валяха полегати дъждове.
Спомням си - внезапно ожаднях.
Камък жаден има ли - не зная.
В тъмнината пихме дълго чая.
А валяха полегати дъждове.
1975
КАПЧУК
Ние някъде
сме се загубили.
В коридорите
сме се загубили,
по трамваите,
между годините,
между капките
в чаша вода.
Както ходехме,
както си лягахме,
както гледахме,
както се любехме
ние някъде
сме се загубили.
Не разбрахме ли
как и кога.
Ние сигурно
сме се оставили
в стая някаква,
в тягостен час
преди пет
милиарда години
като мокър
забравен чадър.
Как е станало,
как се е случило,
как си ходим -
ни котки, ни кучета
по пътеките,
по керемидите,
между капките
в чаша вода.
Със костюми
и чанти със вестници,
със прически
и гладичко сресани,
с най-различни
поли и фамилии,
а без себе си,
просто без нас.
Ние някъде…
Ние никъде…
Ни…
е…
1979
***
Цяла нощ блъска големият, старият вятър,
някаква мъка тристагодишна изля.
Денем я криех, нощем сънувах водата -
синя вода и удавени в нея поля.
Някой е идвал, някой цветя е оставил,
мирис на пръст, на звезда, на целувка и кон.
Аз се зарекох, не питам къде се забрави,
тъй го изпратих своята сянка да гони.
Аз от сестра си алена дреха получих,
времето в нея - зеленооко расте.
Вие през вятъра нашето, мъртвото куче,
както звездата минава през мен и през теб.
Може наистина тук да се случим щастливи,
може насън или в някаква синя вода.
Тъй се зарекох и сигурно тъй ще си ида -
като звездата на твоята милваща длан.
1981
АНГЕЛЪТ
То навярно не съм
и разбирала -
моят ангел дойде!
И усетих с небцето си
мириса
на зелено небе.
И душата ми ахна
познала
оня трепет и лъх.
На листа и по китката
бяла -
седем капчици кръв.
И стоеше - висок
и потресен.
С окървени нозе.
И водата разлях
и поднесох.
Хляб не взе.
И склони да умия
перата му
от кръвта.
И полека изтрих
ходилата му
от калта.
И не рекох му:
Ангеле, ангеле…
Постоя. Постоях.
И потънах в очите му
алени.
И заплаках със тях.
1995
ЗАРАДИ
Заради самия живот.
Заради топлината, която
излъхва отвсякъде.
Заради ръката ти.
За цветята напиращи,
вкуса на плода.
Заради ръката ти.
За нашето учестено дишане.
Заради самия живот.
Ето, мъглиста планина, път
серпентинен, змийче по средата,
облаци, облаци, изгряващ вятър.
Заради ръката ти.
За мекотата на отминаването,
неговата постепенност, кожата.
Заради ръката ти.
Може би искам да продължи
или не вярвам.
Може би си отиде
или съхранено свещука
отредено легло,
слънце на двора, очи уморени
от скитане.
Все пак -
заради самия живот.
2004
***
Есента - тази стара несретница
оня ден прошумя.
И изпръхна, и нежна просветна
късче черна земя.
Само шипката викаше яростно
с кървав, шеметен глас.
И вървях срещу шумата падаща
през бодили и храсти.
Есента -
всеки път ненадежда
ненадейно дойде.
И не знам откъде се процежда
дъх на гнило и тлен.
И от лятото с пясък в обувката -
право сред есента.
И пътеката стръмно се спуска -
крачка - и в пропастта.
И от тъмно до тъмно не срещнах
ни едничък човек.
Чудна птица вещаеше нещо
с глас протяжен и мек..
И валяха води, и валяха,
а пътеката бе
толкоз суха, че гъбите спяха
под далечно небе.
И броях - седем стройни дървета,
седем трупи до тях.
Горе някой пролука открехна
и отново видях
есента - цяла в огън и пяна
до самите била.
Тя разхождаше свойте поляни
от скала до скала.
После тъмното блъскаше устни
и вихрушка изви.
И очите й мръзнеха - пусти.
Пусти - всички треви.
Но не ще, и не ще да избяга.
Аз до нея стоя.
Като шарена златна тояга
спи на слънце змия.
Есента ми разкъса сърцето.
и по мокри стъбла
зрее леко и хапе проклето.
………………………………………
Сякаш капе мъгла.
2004
КАФЕНЕ КРИСТАЛ
Времето е в нас
и ние сме във времето.
Васил Левски
На пъпа на София,
в градинката, отдето почват
големите илюзии
отдясно на сцепения череп
на Стамболов седя.
Започва листопадът.
Безвремието няма край,
деца вървят, все още летни,
целуват се, ритмично плуват,
клошар се мъкне и човекът с книгите
прибира своята ненужна стока.
А гълъбов рояк - прелита времето,
прозвънва в чашата и вмиг просветва:
„Ние го изядохме, изпихме, потрошихме.”
А то ни вклещи в свойто безучастие.
Минаваха връстниците ми жълти,
изпогубени, тъй рано състарени.
Как се крепят без ни една надежда.
Изглежда се подпират на дъжда
и на дъха на чезнещото слънце.
„Изядоха си времето.” - кънтеше
смръщения лоб на Стамболов.
А стъпките отвъщат: „То изяде нас.”
И ако имаме сърца, сега се свиват
в мъглистия следобед.
Или ръката ми потегля
след незримото присъствие
на още по-прискърбно минало.
Отиваме си без да сме поправили
и с милиметър градското нещастие,
тъй несъществени и незарадвани,
изритани, и болни, и невиждащи,
неиздържали изпита по обич.
Страхът ни смля като листа изсъхнали,
безпоривни, без израз, изразходвани,
безцелни като уличните кучета.
В градинката или из тоя град
омразите ни се настъпват и убиват.
Навярно най-добре са отлетелите.
Тук е привидна скръб
или тъга най-истинска.
„Отидохме си.” - шушкаха листата
изронени и падащи в чашата.
2006
***
От другата страна на вятъра
ще се прегърнем.
Ще се намерим
върху някаква тресчица
с най-истинските си сърца.
И няма да пропуснем нито миг,
и нито клонче,
нито глас на птица
и звезда.
И нашето завръщане
ще спре под кипарисите,
то сякаш сме били загубени
за своя роден дом.
Аз те открих
в дългото отсъствие,
бях спряла на ръба,
а ти дойде.
Докосна съществото ми
и ме отведе там -
от другата страна на вятъра.
2010
НЕЩАТА
Те се движат
нещата -
докато спиш,
когато тичаш.
Пришпорват въздуха,
скачат като зайци.
(Сега е годината на заека
и всички чакат
нещата да потръгнат.)
Гонеха ме,
блъскаха,
скубаха косите ми.
Нещата.
Те ме обичаха.
Понякога са слънчеви
като ръцете ти.
Или сключени
като сърце.
Носеха ме
върху листа,
пътеки.
Дъждът, снежинките
ги отмиваха.
Полека ме обземат,
обземат…
Обзеха ме.
Люлеят ме, люлеят…
Хубаво ми е.
Като паяжинки
падат върху главата ти.
Озарени.
Изненадани.
Бързи като раздяла.
Непознати.
Като смъртта.
2011
РОДИНА
Цяла нощ без да спрат,
цяла нощ и в съня ми вилняха,
поломи се тополата
и приклекна извитата стряха,
притаиха се кучета,
птици скриха глави под крилата,
потопи се земята,
семената зелени умряха.
И нахълтаха вкупом
трима живи и много умрели.
Да не съм ги калесвала
да ги гледам прозрачни и бели!
Да ми дърпат косите,
да завиждат, че още съм жива,
да ми сочат пороя
и удавена - моята нива..
Няма аз да извикам,
няма даже сълзица да пусна.
Кръв тече по челото
и от моите сцепени устни.
Цяла нощ, цял живот,
цяла вечност ме мъчиха тия,
чийто кухи очи
и отровни езици ме пият.
Отвори се, небе,
като памет дълбоко и синьо.
Тя навярно е там -
оскърбената моя родина.
Ще изтрия лицето й, ще се вдигна
и вмиг ще прогледна.
И сред нейните първи заселници
нека бъда последна.
2010
