АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ИГРАЛНОТО НИ КИНО

Борислав Гърдев

Киното в България късно и не винаги със значим художествен резултат дава своя принос в претворяване на Априлската епопея от 1876 г.
Кинотворби, отразяващи един от звездните мигове на българския народ, се появяват едва от края на 40-те години на миналия век.
Първият плах опит прави ветеранът Борис Борозанов с „Огнена диря”(1946), който условно бихме нарекли филм за Априлското въстание, доколкото в края на опуса му въстание все пак избухва, но не се уточнява кое е то, а само трябва да се предполага, начело на борбата застава зографът Стремски, който е и водачът на бунта Халата, изигран с патас и чар от Любен Желязков.
При претворяване на знаменитото събитие Борозанов търси похватите на приключението, а при маскирането на смелия вожд с кърпа от любимата му Цвета (Мария Стоянова) , неизкушеният зрител веднага познава модела „Зоро”.
На Априлското въстание е посветена само тв екранизация „Записки по българските въстания”(1976 - 1981), дело на Борислав Шаралиев, Веселин Бранев и Мария Русева.
Останалите опити - „Под игото”(1952) на Дако Даковски и на Янко Янков (1991), „Една българка”(1956) на Николай Боровишки и „Свобода или смърт”(1969) на Никола Корабов са свързани с интересуващата ни тема опосредствено - дотолкова, доколкото пресъздадените в тях събития имат някакво отношение към бунта с неговата подготовка и печален финал.
Правени в различни години, но с респектираща амбиция, тези произведения са обладани от благородното чувство да пресъздадат правдиво и емоционално въздействено възторга, опиянението, страданието и краха на народната мечта за свободен и справедлив живот.
С най- скромни достойнства е „Една българка” - бледа, анемична и скована илюстрация на Вазовия шедьовър.
Пласиран като новела, в нея патосът, хуманизмът и саможертвата на баба Илийца (Пенка Василева) са изведени дразнещо - декларативно и риторично, а като най - правдив си остава образа на Джамбалаза, изграден майсторски от Стефан Пейчев.
Дако Даковски, подкрепен от сценаристите Георги Крънзов и Павел Васев, влага огромна енергия и старание, за да придаде кинематографична плът и кръв на най - популярния и обичан български роман „Под игото”.
Филмът е реализиран с впечатляващ за времето си размах.
Образите на Огнянов ( Мирослав Миндов), Рада ( Лили Попиванова), чорбаджи Марко (Никола Попов), Кандов (Георги Раданов) и Колчо слепецът (Константин Кисимов) звучат и днес патетично - архетипно, атмосферата в подбалканския градец около подготовката на въстанието е пресътворена по неповторим начин, но самото въстание е представено като мащабно военно стълкновение (турските войски се командват от английски офицери!), чиято кулминация е посрещането на руските войски в Бяла черква в стила на Александър Вазовата „Грамада”(1936).
Колкото екзалтирано-приповдигната е версията на Даковски, толкова приглушено - протяжна и елегико - носталгична е екранизацията на Янко Янков.
Може би тя в своята безхитростно първична епическа насока е по-вярна на духа на времето, на манталитета и светоусещането на възрожденския българин, но освен великолепната операторска работа на Цветан Чобански, „Под игото” в тв си вариант се проваля не толкова и само при представяне стихията на борбата, колкото в неумелото и неубедително претворяване на централните образи, живеещи в съзнанието на всеки българин с устойчива христоматийна виталност и привлекателност.
Именно тук режисьорът греши с избора на Андрей Слабаков и Елена Маркова, които не успяват да ни убедят, че са екранните Бойчо Огнянов и Рада, а от това губи цялостният художествен облик и резултат на най-амбициозното му начинание, отнело на Янков седемгодишен труд, без да успее да види крайния резултат.
С много страсти и емоции е приета и версията на Никола Корабов за гибелта на Ботевата чета през 1969 г.
Зрители и критици не са готови да гледат подобна иконоборческа и демитологизираща представите им версия на сценариста Васил Попов за края на въстанието.
Творба, в която селяните се крият от Ботевите четници, дошли да мрат за свободата им, самите буртовници са принудени да палят робските села, за „ да се накървяват”, Войводата се чувства все по-неразбран и съдбовно самотен, до фаталния си край, когато със саможертвата си все пак изкупва своите илюзии за обичания от него, но неразбрал го народ.
Филмът е великолепно заснет от Константин Джидров, поддържащи образи на Коста Цонев (подвойводата), Стефан Илиев (Войновски), Апостол Карамитев (Давид Тодоров), Васил Михайлов (поп Сава Катрафилов) и Иван Братанов (Дишлията) са на завидна висота, схватктите с потерите са експонирани с неподпражаем и въздействен драматизъм, но филмът се проваля в своята сърцевина - хазартният избор на Корабов върху Милен Пенев за ролята на Ботев се оказва креативен полууспех - на екрана наблюдаваме типичен конфликт межуд интелектуален водач и безпросветна тълпа, който е съзвучен с времето на младежката контестация след парижките и пражките събития от 1968 г., но това именно се и използва от идеологическите охранители на режима веднага да нападнат филма, който, независимо от добрите си касови постъпления (гледан е от 1 200 000 зрители!) , бързо е свален от екран, а маститият му постановчик е наказан с лишаване от работа за една година.
По негово признание - „Това беше филм, който се интересуваше най-вече от човешката съдба на Ботев - заедно с него извървяхме пътя му до неговата и нашата Голгота - от нивото на Дунав до върха на гибелта му.”
Най-адекватна за обществената потребност и най-зряла и пълноценна като художествен факт си остава екранизацията на „Записки по българските въстания”.
Направен с изключителен пиетет към героите на Захарий Стоянов, със замах, огромно желание и дързост, филмът на Борислав Шаралиев, Веселин Бранев и Мария Русева показва устрема и разгрома на народната борба, като по този начин киното ни се реваншира за сравнително неумелите си опити да покаже величието и падението на народа ни в паметните пролетни дни на 1876 г.
Силно завладяваща е музиката на Красимир Кюркчийски, а камерата на Атанас Тасев е на безупречна висота.
Сред многобройния актьорски състав триумфират Радко Дишлиев (Георги Бенковски), Стоян Стоев ( Захарий Стоянов), Антоний Генов ( Панайот Волов), Георги Мамалев (Стефан Стамболов), Васил Мирчовски ( поп Грую Бански), Никола Тодев (дядо Вълю Мечката).
Устремът, яростта и съдбовността на надигането получават мотивиран екранен еквивалент.
Одисеята на оцелелите въстаници из Балкана се гледа с интерес - особено покушението срещу Бенковски и спътниците му на прочутото мостче на река Костиня.
Блестящо са експонирани кулминационните точки на тринадесетсерийния епос - Великото народно събрание в Оборище, избухването на въстането в Копривщица, схватките в Панагюрище и като трагичен апотеоз - пепелищата и убиването на войводата Георги Бенковски.
За нас остава утешението, че все пак с телевизионната епопея на Шаралиев, Бранев и Русева, Априлското въстание намира най-точната, най-ярката и най-достойната си екранна трактовка.