Въпросите зададе Георги Н. Николов

- Г-н Карабулков, литературните процеси в България и в диаспората се развиват едновременно. Разстоянията вече не са пречка за двустранен културен обмен. С какво взаимно се допълват тематично, естетически, психологически? Или всеки върви по свой път?

- Общуването неизбежно обогатява, стига да знаем да запазим собствената си и национална самоличност. От другия има винаги какво да научим - ако не друго, то поне да не вършим неговите глупости. Не зная доколко културният обмен днес между творците от страната и тези пръснати по света е действителен и ефикасен. Но интересът трябва да дойде преди всичко отвътре, ако страната и държавата се интересуват от тяхната дейност. И понеже най-често държавата не се интересува, така се случва, че всеки си върви по своя си път.

- Днес страната ни е подложена на откровена културна инвазия. Можем ли да разглеждаме творчеството на живеещите в странство български автори като неин коректив? Като алтернативен път за писателите у нас?

- Няма да кажа като алтернатива, защото ще бъде претенциозно. Тежестта неизбежно пада там, където е народът. Що се отнася до онова, което наричате “културна инвазия”, тя не може да бъде избегната при новите политически и стопански условия. Държавите се разграждат, границите отпадат. Аз се страхувам най-вече от онова, което наричам новите културни и езикови империализми. Защото в миналото империализмите бяха преди всичко политически и стопански, при тях победеният народ можеше все пак да запази надежда да се освободи един ден. Но ако лишите един народ от езика му, вие го лишавате от най-същественото. За съжаление, демографията и езикът на един народ са взаимно и тясно свързани. Народ, който не ражда деца е осъден на изчезване. Защото всичко на този свят се върши от живите, мир на праха на покойните.

- Как приемате понятието “емигрантска” литература? Не е ли архаизирано с отпадането на пречки от геополитически и културен характер? Още повече, че сътрудничеството между нациите се основава на ясен взаимен интерес…

- Зависи какъв смисъл придаваме на понятието “емигрантска литература”. Аз бих избегнал този термин, защото той по същество стеснява. Освен това, предполага се, че пишещият, който временно или постоянно се е установил извън националните граници разказва преди всичко личните си житейски преживявания. Това днес рядко се случва.

- Кои са предпочитаните жанрове, в които творците от диаспората пробват перото си? Кои са темите, освен с корен в мемоарната ретроспекция, историята, патриотизма? Защото всеки творец неизменно се интегрира и в обществената структура на своята нова родина, с нейната реалност и проблеми...

- Темите са най-различни, с оглед на причините, поради които сме напуснали страната. За избора им влияе и подготовката ни, пък често и онова, което вършим тук. Понякога минало и настояще се преплитат и по този начин обогатяват сюжета. Не на последно място стои и целта на нашето “писане”: дали търсим лесни ефекти и големи тиражи предназначени за широката публика, или се опитваме да забравим външните фактори. Няма съмнение, че книгите написани от днешните българи по света се различават коренно от онези писани от българите извън България през първата половина на двадесетия век.

- Ще посочите ли наши автори от френската диаспора, които да определим като класици на българската литература в странство? Без значение от периода, когато са живели и творили там. И техни заглавия, разбира се…

- Хайде да не ги наричаме класици и да не ги обличаме в официални доспехи. Пък и трудно е да се определи кой е класик и кой не е. Литературата и изкуството изобщо не се мерят на метър или на килограм, а още по-малко по тираж и по баснословната сума, на която например може да бъде продадена една картина. Незаслужените пари неизбежно корумпират. Ще прибавя дори, че многото пари, заслужени или не, корумпират още повече. Във Франция има вече не малко автори от български произход, които са писали и пишат на френски език. Едни са написали по-голям брой книги, други по-малко. Тиражите зависят и от сюжета, описан в книгата. Пък и от рекламата, а и от много други неща.

- Когато Вие пристигнахте във Франция през 50-те г. на ХХ в., кои имена на трайно установени български писатели привличаха вниманието? С какво именно? Къде печатаха те?

- Срамувам се да кажа, че в първите години не познавах нито едно име на български писател във Франция. Освен онези, издавани по задължение от комунистическата пропаганда и платени от държавния бюджет. Години по-късно писах статия на тази тема в нашето списание “Бъдеще” срещу  подобни голословни лъжи: какво че цяла Франция била пощуряла по онова време да търси поезията на Георги Джагаров по книжарниците тук. В превод на френски език, естествено. Когато започнах да пиша в нашите емигрантски издания аз си дадох бързо сметка, че не е достатъчно да имаме издания само на български език, трябва да имаме и на френски. Впрочем, по това време съществуваше вече в. “La Bulgarie libre et independante” (Свободна и независима България), издаван от Българския национален комитет, в който също започнах да пиша. Редактор в първите години на този вестник беше Милка Генадиева, отлична журналистка и дъщеря на бившия държавник Никола Генадиев, а по-късно Васил Юруков, бивш редактор на в. “Изгрев”, орган на “Звено”. Тогава написах също първия си роман на френски език “La conscience d’Emanouil” (Съвестта на Емануил), който излезе през 1957 г. във Фламарион,  едно от големите френски издателства. По-късно, когато завря казанът в Източна Европа достъпът на емигрантите от Полша, Чехословакия, Унгария, Съветския съюз до западния печат и до местните издателства стана по-лесен, което не беше случаят с България. Ние трябваше още много да чукаме по вратите на редакциите тук, за да прокараме и най-малката новина за България. Тази мисъл, да имаме издание на френски език не ме е напуснала никога. Затова по-късно започнахме да издаваме списание Ла Ревю Периодик, което излиза от повече от десет години насам. Благодарение само на доброволния труд на сътрудниците и на ограничения брой абонати. Отново искам да подчертая, че нашите абонати са преди всичко приятели французи и българи извън България, библиотеки от Франция, Германия и САЩ. И само двама абонати от България!… Но да не се отклоняваме. Слава Богу, днес има сигурно повече от десет български автори, които пишат направо на френски език и издават свои книги тук. Без да смятаме преведените от познати български автори. В областта на превода на френски заслужава да се отбележи упоритата дейност на г-жа Мари-Врина, професор в Училището за източни езици в Париж, която през последните години преведе за френските издателства книги от Ивайло Петров, Георги Господинов, Теодора Димова, Йордан Радичков, Емилия Дворянова, 17 български новели, и др. Преди години излезе книгата Au-delа du Danube  (Отвъд Дунава) от Любен Петров, също Histoire de la Bulgarie (История на България) от Димитрина Асланян, Orphеe (Орфей) от Николай Томов, Gout bulgare (Български вкус) от Албена Димитрова, La terre pleure (Земята плаче) и (Изгнание и спомени) от Николай Левков, Une poupee qui dit non (Куклата, която казва: Не!) от Галина Вълкова, La femme de l’Est (Жената от Изток) от Милена Николова, J’ai garde la tete haute (Аз не се преклоних) от Кристияна Вълчева, L’art abstrait (Абстрактното изкуство) от Дора Валие, сестра на Петър Увалиев, Dialogue avec mon ane (Разговор с моето магаре) от Вълю Топалов, Dessislava (Десислава) и Natalia (Наталия) от Лиляна Гинябоде. За книгите на Гинябоде и други автори съм писал статии в нашите издания. По-късно аз лично издадох Paissi le Bulgare (Българинът Паисий) и други книги на френски език. Бившият политически емигрант Божидар Чеков, който живее във Франция  продължава да пише и да издава книги на български. Ще отбележа, че книгите, които изброявам, не са подредени хронологически по година на издаване, което предполага по-системна и задълбочена работа. Нарочно оставих за края на списъка няколко по-известни автори, които са добили име като професори и като писатели не само във Франция, но и по света. Юлия Кръстева е написала може би повече от двадесет книги на най-различни теми, Цветан Тодоров също е голямо име в световната литература, Минко Балкански е известен професор по физика и автор на книги на научни и други теми. Чрез своята фондация той помага на млади и способни български студенти да завършат образованието си във Франция. Моля да бъда извинен, ако съм забравил някого.

- Кои млади имена ви привличат днес, в какви жанрови предпочитания и с какви заглавия? Кой е доайен на литературния ни пулс във Франция? Има ли приемственост в творческите поколения на “френските” български автори и в какво се изразява?

- Смятам, че няма приемственост. Автори като Юлия и Цветан пишат повече в областта на своите проучвания, по-младите, които са още близо до българската действителност пишат на други теми. Така например, през последните години издава свои книги във Франция младата българска писателка Ружа Лазарова. Нейният роман Le mausolеe (Мавзолеят) бе изтъкнат от френската критика. Това са само няколко имена на българи пишещи на френски език. А такива сигурно има във всички по-големи страни, които пишат на съответните езици: в Германия, Съединените щати, Англия, Испания. Трябва само някой да вземе инициативата и да ги издири.

- Приемате ли идеята за изграждане Център на българската литература по света? Какви насоки бихте отправили за практическото му обогатяване и организационно структуриране, за да е на практика ефективен?

- Не само, че приемам идеята за подобен център, но мисля, че е много закъсняла. Между: “Всичко от държавата” и “Нищо от държавата” има един среден път практикуван в много страни, който единствен може да даде резултати. И никой да не се извинява днес с липсата на средства или с грижа за икономии. Ако начело на държавата имаме отговорни и съзнателни управници, те трябва да си дадат сметка, че ако не сторят необходимото ще бъде прахосан още един ценен творчески капитал. А в прахосването на такива капитали ние като че ли сме най-големите царе на света. Съвети за бъдеща дейност е рано да се дават, нека първо Центърът да се създаде, че тогава.

- Може ли да се размие творческата идентичност на нашите автори по света и какви ще са причините за подобно обезличаване? Националните нравствени ценности могат ли да бъдат трайна основа за творческо присъствие в диаспората? Защото днес България няма ясен национален идеал, който да озарява и нея… Възможно ли е българската литература у нас и българската в чужбина да се разминат безвъзвратно по законите на космополитизма и наднационалното човешко общуване?

- Не само, че е възможно, но в някои отношения те са се вече разминали. Но да не спекулираме с думата “разминаване”. Онзи, който живее на хиляди километри от родната страна има неизбежно други проблеми. Без да смятаме и тия, че често той е тръгнал с огорчение от България и с желанието да й обърне завинаги гръб. На туй отгоре, когато нямаме трайни връзки с една действителност, тя избледнява в нашето съзнание.

- В този смисъл съзнанието за родовите корени може ли да предотврати подобна възможност? Връщате ли се често към спомените от детството в родния край? Към контурите на несбъднати въжделения и очаквания преди пътя към новото отечество? Кое произведение от българската литература ще определите като символ за България в границите й и по света? И във Франция ? И от кое би трябвало, ако има такова, да се чувстваме неловко?

- Родовите корени бяха изкоренени у нас не само от тоталитарния режим, но и от новото време на ускорена индустриализация и концентриране на хората в големите градове. Едно време жителите на едно средно българско село се познаваха от поколения, днес ние живеем в многоетажни кули без да познаваме съседите от по-долните или от по-горните етажи. Когато се върнах за първи път преди двадесет години в България, аз изпитах най-голяма радост като констатирах, че в моето семейство са се запазили човешките отношения и сърдечното гостолюбие от миналото. И затова от тогава се събираме поне веднаж на годината, когато ние си дойдем в България. Символи? Не зная, дали едно произведение може да бъде считано като символ на цяла една страна. Несбъднати въжделения? Сигурно има такива - българите днес можеха и трябваше да живеят малко по-добре и с по-малко страх за бъдещето.

- Ако ни позволите, ще надникнем в творческата лаборатория на г-н Карабулков. Как протича един Ваш ден на писател, издател на списание и общественик? Създател сте на страници с убедително човешко звучене. Кои са предпочитаните Ви теми и кои теми още предстои да развиете? Вие и сега имате свое място в съвременната ни литературна история. Кое заглавие разкрива най-пълно творческата Ви същност и защо? Кой е подтекстът за написването му?

- Не зная, доколко моята скромна личност интересува другите. Не казвам, че съм лишен от обикновена човешка суета, но не се обръщам непрекъснато по улиците, за да чуя дали ми ръкопляскат. Как протича моят ден? Никога не съм стоял толкова дълго време на стола пред масата, както го правя откакто съм на пенсия. И откакто се заех с издаването на списанието. Когато работех в миналото бях винаги вън от къщи, сега понякога не излизам с дни. Разговарям с компютъра и с Интернет…

- Имате ли създаден под перото си литературен герой, който съзнателно обединява най-характерните черти на българина, където и да се намира той? Считате ли се длъжник на литературата с още ненаписани книги? Какво бихте желали да поднесете на читателите от позицията на творческата зрялост? Променя ли се в странство народопсихологията на емигранта-българин като архетип и като художествен образ?

- Нямам един герой, във всяка книга има отделни герои. Постоянните герои омръзват на читателите, както серийните герои от телевизията омръзват на телезрителите. Не зная, дали литературата чака нещо от мен, но аз имам още много идеи и планове. И все си казвам: Има време! Макар да знам, че именно Времето решава всичко, а не моята личност.

- Какви съвети бихте отправили към млади български автори във Франция и по света? Какви предизвикателства трябва да очакват и какви разочарования ще ги съпътстват в първите им стъпки? Може ли достойно да се реализира като творец младият български емигрант, пристигнал без да познава Франция и Европа?

- Новите съобщителни средства  създават нови отношения между хората. Днес хартията не е единственият носител на новини, както беше в миналото. Във Франция, пък и в други страни съществуват безплатни вестници, които се раздават в метрото и на други места. Това създава безработица в редакциите на стари известни вестници. Естествено, безплатните вестници живеят от рекламата, тя е техният единствен източник на средства. Не обичам да давам съвети, защото понякога съветите се тълкуват погрешно. Съвети давах понякога в миналото, когато някой българин озовал се на запад и с желание да остане тук е искал да го посъветвам. На такива винаги съм казвал: Размисли спокойно, преди да вземеш решение. Не си въобразявай, че в емиграция е лесно и че тук те чакат с отворени обятия. Не искам утре да ми кажеш, че съм те излъгал. Дали един млад творец може да се реализира във Франция? В литературата основното средство е езикът. То е оръжието на бъдещия писател. Този млад творец трябва да знае, че хиляди млади като него живеят със същите амбиции. Да, той може да се реализира, но трябва много, много, ама наистина много да стиска зъби и да се надява. И да работи. Да пише и да задрасква. Пък каквото бъдещето покаже…

- Признателна ли е България към своите автори по света? Например, съседна Македония превежда от английски и популяризира Стоян Христов, а ние равнодушно мълчим. “Аржентинецът” Самуил Стрезов въобще не е превеждан на роден език, а мога да спомена цяла поредица имена като него. Не съм убеден, че и поетесата графиня дьо Ноай, пряка потомка на Софроний Врачански, е достатъчно известна тук… Подобаващо ли са оценени българските творци от диаспората в самата Франция? Какви са литературните им празници и мащабни изяви? Интересува ли се френският читател от български заглавия на наши писатели, живеещи там?

- Френският читател има много богат избор на автори, влиянието на френския език не може да се сравнява с това на българския. Вярно е, че до вчера Франция беше колониална империя, но въпреки колониалните войни езиковите и стопански връзки остават. Аз и друг път съм казвал, че българските емигранти във Франция бяха в близкото минало в много незавидно положение. Да си помислим за момент: в двата световни конфликта България официално беше в противния лагер. Без да изпущаме и почти полувековното сервилничене на софийските големци към “големия брат”. Така че, средният френски читател, както всички средни читатели по света се интересува преди всичко от нашумели автори.

- Утопично ли звучи идеята за български литературен орган по света, финансиран от държавата България? А също - изграждането на Съюз на българските европейски писатели? Ще има ли той смисъл и влияние? Бих искал да отправите напътствия към колегите си у нас за организационен живот, тематичен подбор и осъвременена естетизация на написаното. Изостават ли от света и ако изостават - защо?

- Подобен литературен вестник може да има смисъл при положение, че се създаде Център на българската литература по света. Този вестник може да бъде връзка между пишещите в страната и тези извън нея. Повтарям, че отбягвам да давам съвети, а още по-малко наставления. Нека писателят да бъде сам съдник и сам да решава до къде може да отиде в писанията си.

- Ако Вие ръководите културния и в частност - литературния живот на България днес, какво незабавно бихте променили? Какво бихте препоръчали на политическия елит за опазване духовността на българската нация? Какво пропускат в тази деликатна сфера? А какво ще пожелаете на читателите ни от различни възрасти? Като българи, книголюбци, просто като наши съвременници?

- Тъй като знам, че никога няма да ръководя културния живот в страната, не съм си поставял подобни въпроси. Първо, трябва да сме наясно по един важен въпрос: какво са изкуството и литературата в частност - светиня или стока? Ако са светиня, там навлизаме в една трънлива област, където ще се появят много желаещи да играят ролята на пазачи на светинята. Ако пък са само стока, ще се появят преди всичко търгашите, които ще се интересуват единствено от печалбата. Едно свободно общество предоставя пълни права на гражданина, при положение, че гражданинът съзнава до къде може да отиде. Затова еднопартийните режими, по-точно диктатурите завършват винаги в кръв и погроми. А демокрацията е един от най-трудните режими. Защото тя никога не е съвършена и винаги може да бъде подобрена. Така че, когато гражданинът, по-точно писателят има съзнание за своите права и отговорности, той сам ще си намери мястото в обществото.