КНИГА ЗА ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИЧНОСТТА В БЕЗДУХОВНОТО ВРЕМЕ
И новата книга на Владо Каперски „Страхът и ти”, изд. „Делакорт”, С., 2009 година, издава пристрастието му към по-кратките прозаични форми. Тук си дават среща стародавни предания и злободневни истории, рушащи се патриархални нрави и съвременни контакти, автентичните македонски говори на персонажите и книжовният език на разказвача. Оживяват времена и хора, белязани от раздвоение или разделение. Детството и младостта стават опора за вече зрелия човек, който се връща към отминалото време, за да направи поредната си равносметка с прозрението, че съвършенството е непостижимо - но винаги е движило напред мисълта на търсещата личност. И така се свързват в едно географски и духовни топоси, героични постъпки и прояви на огъващи се пред обстоятелствата хора. До експресивно-импресивния лирически изказ в есетата застава диалогизиращата публицистично-прозаична делничност на епическото повествование, което назовава имена, без да претендира за документалност (баба Вангя, Яне Сандански, Христо Чернопеев, дедо Ичко войводата, Гоце Делчев, Димитър Джапанов от Кукуш, от Воден или от Костур, Павле Духарски…).
И все пак в книгата на Владо Каперски днешният благоевградчанин може да открие позабравени образи от миналото, дошли, за да върнат паметта ни за срещите с тях („Дончо Петела”, „Сашката”, „Бурята и Боян”, „Палавият Недко”). До автобиографичните моменти (за ниската диплома и борческите биографии на предците в „Късно среднощ”, например) се нареждат лирическите гласове на творческите личности. Тук си дават среща върховистите (михайловистите), протогеристите и обединистите („Пукотия”, „Тамо долу в жална Македония”, „По пътя на залеза”). Оживява езикът на хората от този край, останал най-дълго под робство, но незагубил колорита и духа си. До социалните прозрения се нареждат няколко красиви любовни истории, дъхащи на вечност („Пътуване на юг”, „По пътя на залеза”, звучащ като „Самодивските скали” на Елин Пелин и „Постолови воденици” на Йордан Йовков). И неслучайно социалните проблеми търсят своите екзистенциални нравствени внушения (например за греха, който се заплаща и би могъл да се изкупи, ако се сподели - във „Второто дете”). А родовата история е разказана мило и пристрастно, за да зазвучи мотивът за необходимостта да се поддържа жива връзката между хората от двете страни на границата - с не по-малко вълнение, отколкото са написани и няколкото импресии в сборника („Завещанието на Мурин”, „Совершениот”).
Книгата на Владо Каперски „Страхът и ти” води читателя по билото на познатата планина. Спира по дъхавите поляни и плакне очите на читателите в прохладните води на реката. Селата влизат в града, без да се слеят напълно с нравите му. Закъснели срещи и прибързани раздели чертаят кривата на пътя към дома. Парят клоните на отрязаната ябълка от детството („Да преминеш през дъгата”). И оживява светът на човека, изпълнен със страхове и надежди. За да се състои задочният диалог с хората, които сега започват да си задават въпроси. И така ще бъде винаги. Защото от Сътворението на света до днес винаги е имало родители и деца, приятели и врагове, мъже и жени, старци и деца („Предпразничен ден”)… И винаги до личния избор са заставали социалните ангажименти на всеки един от нас. И онзи, който си служи със словото, знае, че то е най-силното оръжие, което дава импулс и на най-уязвимия да продължи напред по пътя, изпълнен със завои и пропасти, с кръстопътища и ветрове, с водещи към билото на планината кози пътеки и с вирове, по-дълбоки от чувството за вина на аутсайдерите („Пипера”, „Джапанчето”).
Владо Каперски поднася на своите читатели една неравноделна, нееднозначна книга. И в жанрово отношение (с малко новели, с преобладаващи разкази и няколко есета и импресии), и с композиционните си решения (предимно циклично-стъпаловидни), и с езиковите си предизвикателства тя представя лицето на своя автор. Може и да не приемам всички негови избори (например откъсите, служещи като мото на отделните творби), но едно е сигурно: това е погледът на вече зрелия човек, намерил своята посока към хората чрез значещото слово. Той има за база на своите прозрения персонажи, оставили диря след себе си (невинаги с добри дела, но с добри намерения). И чрез монологично-изповедния подход, и чрез диалогично-приобщаващия речев акт, и чрез иносказателния изказ, и посредством сентенциозните внушения той изостря сетивата на възприемателя, за да го заинтригува. И като се прибавят осезаемите природни картини - оживява един позабравен, но незабравим свят на многократно пожелаваната красота, на хармония и чистота, който винаги ще си остане в сферата на фикционалното пътуване към истината („Към Царивръх” - с ефекта на излъганото читателско очакване; с метафоричния подтекст и есеистичния изказ за пътя на човека към духовното пречистване в „Старецът и планината”; близката по звучене на Елин-Пелиновите прозрения от „Под манастирската лоза” и на Павел Вежинов от „В един есенен ден по шосето” „Бурята и Боян”; одухотвореният пейзаж в „Да преминеш през дъгата”, където светът изглежда приказен, висок, желан, мечтан и непостижим; с незабравимите смокини над Мелник в „Пътуване на юг”; със задъхания ритъм на сложните изречения, изпълнени с глаголни форми, за да се внуши усещането за истинския живот в „Страхът и ти”).
Проблемите, които поставя Владо Каперски, са свързани преди всичко с драматизма на този край, със социалните и нравствени сблъсъци на белязаните от съдбата фамилии с официалната власт; с отчаяното търсене на взаимност в един свят, обречен на самота. Затова и чувствата са подчинени на елегично-носталгичното изживяване на времето, вписано в пространството на любовта и прошката, а не на обичта и омразата. Всички срещи са своеобразно предусещане на поредната раздяла; всеки сблъсък е повод за равносметка; всяка любов е конфликтен възел, след разплитането на който се стига до духовен катарзис. И обикновено става твърде късно за ново начало („Късно среднощ”, „Предпразничен ден”, „Момчето и гълъбът”, „Пътуване на юг”, „По пътя на залеза”).
Писателят Владо Каперски умее да фабулира в рамките на кратките повествователни форми. Него го привличат детайлите не на портретуването, а тези при изграждането на обстановката, в която действат героите му. Дълбоко премислени (и изстрадани) са пестеливите жестове на внимание и привързаност. Думите са изпълнени с подтекст - въпреки реалистичния тип изказ. И след всяка разказана история читателят се чувства съпричастен към съдбата на героя, готов да спре за миг, за да предпази идващите след него от собствените си грешки.
Има какво да се желае по отношение структурирането на книгата, по избора на мото, по поантите на отделните творби. Всеки прочит е субективен. Но изкушеният читател не може да не си даде сметка, че става дума за книга, изпълнена с живот. Че до витализма неизбежно застава и скептично-нихилистичното понякога отношение към системата и нейните изисквания (претенции?). И не на последно място: че авторът знае цената на всяка казана дума, която може като бумеранг да се върне и да го бележи за цял живот.
Ето защо книгата на Владо Каперски „Страхът и ти” има своето място в съвременния литературен процес като сполучлив пробив в бездуховното пространство на псевдокултурата, на кича в изкуството, на лишените от естетическа стойност продукти на сублитературните изяви. Затова заслужава да се прочете - с всички съгласия и несъгласия, които може да изрази всеки един от нейните читатели.