ПРЕМИНАВАНЕТО
Чаршафът в леглото се бе събрал и го убиваше. Опита да го изпъне, но не успя. Не знаеше колко е часът. Легна към един. Може би минава три. Бе превъзбуден от напрегнатото рисуване. Най-после, след цял месец работа, успя да завърши картината. Не че му беше поръчана - не. Рисуваше му се. Живееше сам, с малка пенсия, която повече от половината даваше за бои. Все по-рядко някой се сещаше да му поръча илюстрацийка. Отдавна се бе простил и с мисълта за участие в изложби. Вече се търсеха млади, модерни, нищо неказващи декористи, а не динозаври живописци като него. Прекара длан през челото и усети грапавина. Сигурно се е изцапал с боя. Стомахът му се бе свил на топка и Анко се опита да си припомни от кога не бе ял.
В ателието бе тихо. Градските светлини минаваха през мръсните стъкла, спъваха се в разхвърляни рамки, платна, парцали, туби с бои и бързо се връщаха през дрипавите сиви пердета навън като оставяха част от себе си в стаята. Миризмата на пресни бои го разсънваше. Погледна към картината подпряна на шкафовете срещу леглото. Зачуди се дали решението му да я нарисува почти квадратна, с големина на човешки ръст, бе правилно. Можеше да я направи и по-малка. Намести несъзнателно завивката под брадата и я огледа още веднъж. Беше прекрасна. Не, не е сбъркал. Тя сама му подсказа размера въпреки че му струваше скъпо.
Леко повдигна възглавницата и се взря в пейзажа. В дълбочина се виждаха червени покриви на тухлени къщи, пръснати по баир покрит с гъсти зелени храсти. Тук-там се показваше острието на сива, насечена скала, по която бе забол в безпорядък бледолилави, жълти и бели цветя.
На преден план, от двете страни на прашния и неравен селски път, бе нарисувал легнали плетища. Вдясно, в малка оградена нивичка, бе подредил в редица сивосини квадратни къщички на пчели. Мъж, облечен в дочени дрехи, нахлупил на главата си мрежа, упорито димеше разпален оборски тор в един от кошерите, а сивият дим летеше нагоре и се разтваряше в пространството.
Както се бе взрял забеляза, вдясно над главата на пчеларя, жълто петно голямо колкото орех. Не си спомняше да го е рисувал. Разтри очи с дебелите си загрубели пръсти и отново погледна натам. Петното стоеше. Колкото по-дълго се взираше, толкова по-реално му се струваше че трепти и излъчва жълтеникава светлина. Въпреки че не му се ставаше любопитството го надигна от тясното легло. Стъпи по чорапи на пода и потърси нацапаните кой знае от кога с боя чехли. Блъсна се няколко пъти в ръба на ниската продълговата масичка, заобиколи я, и се доближи до платното. Леко го докосна с пръст. Усети слаба топлина. Натисна малко по-силно - пръстът му хлътна. Издърпа го и отново натисна. Този път цялата му длан потъна. Притесни се да не би да е прокъсал канавацата. Погледна отзад - всичко беше наред - нямаше дупка. Мирис на лавандула и мащерка изпълни стаята. Откъде може да идва въздухът е наситен с терпентин. Затвори очи и допря нос да го помирише. Изведнъж лицето му премина без съпротива в картината. Постоя така за миг вцепенен и погледна.
Видя двор на непозната къща. Наоколо цъфтяха уханни букети божури, гергини, перуники. На прозорците, в стари, продупчени тенджери и големи саксии пламтяха червени, розови, бели цветове на мушкато. Ябълкови и сливови дървета обграждаха широк стръмен двор, който слизаше към малка рекичка. По бреговете й на купчини бяха израсли бодливи шипковидни храсти и дървета с преплетени клони. Под тях мигаха като далечни съзвездия очите на жълтурчетата разсипани върху зеления губер на ливадата.
Анко се дръпна рязко и се върна в леглото. “Нещо става с мен”, помисли той и погледна към петното. Беше се уголемило до размер на ябълка. Светлината му пулсираше още по-силно. Не можа да се сдържи, стана и положи длан върху него. Натисна уж лекичко, а ръката му хлътна до рамото. Завъртя я наляво надясно - движеше се свободно и с лекота потънала незнайно в какво пространство. Издърпа я и я огледа. Нямаше следи по ръкава, но му замириса на зелена ливада, на цветя и пръст. Отново промуши лице през платното.
На брега на рекичка видя две момчета. Едното - по-голямото - вече юноша, с набол рус мъх по брадата и широки бронзови скули, обясняваше нещо на другото. То държеше в ръцете си дълга пръчка приспособена за въдица, навеждаше над водата слабичкото си тяло и припряно хвърляше конеца в малкото вирче. До обутите му на бос крак бели гуменки се виждаше зелена пластмасова кофа. В нея имаше малко вода, която блестеше на слънцето като парче счупено огледало. Вътре плуваше рибка. От време на време момченцето поглеждаше към нея с възторжени очи и придърпваше конеца с надежда да хване още една.
По-голямото, навярно ученик в гимназията, бе навело източеното си гъвкаво тяло и с мускулестите си ръце, чупеше стъклото на водата. Косата му опърлена от вятъра и слънцето бе паднала над челото. Очите му остро следяха движението на малка белезникавосива рибка. Прозрачните води мокреха босите му крака. Наблизо, съборено от летните бури старо дърво, бе легнало като мост между двата бряга на рекичката. Не всички от корените му бяха изсъхнали. Някои стърчаха нагоре покрити с листа сякаш искаха да погалят небето.
Анко разбираше, че децата са погълнати изцяло от заниманието си, че младата им плът се наливаше със сила, укрепваше, каляваше се във времето, допълваше се от неспирното движение на водите, от невидимия растеж на тревите… Обгърна с трептящ поглед житните нивички, трънливите храсти, които в лятната жега даряват със сянка селяните. Представи си как сядат, вадят от торбите хляба, сиренето, доматите, лютите чушки и мълчаливо се хранят. После един от тях повдига шишето с вода. Кристалната течност се лее в гърлото, блестят безцветни капки по четинестата брада…
Вълшебната гледка го мамеше и художникът несъзнателно протегна бавно напред левия крак, после десният, натисна платното с тялото и… влезе в картината… Усети топла почва под краката си.
Огледа се. Намираше се в просторна нива. От отсрещната кория се приближаваше бавно каруца. Огромно нажежено слънце висеше закачено на небето и хвърляше пламъците си върху жените, насядали в нея. На главите си бяха вързали забрадки да ги пазят от пламтящите лъчи. Заприличаха му на цветя, събрани в букет и поставени в кошница. Каруцата ги подрусваше. Коравите им ръце стискаха здраво заострените й краища. Бяха свикнали с простора, с нежната заобленост на хълмовете, с омагьосващото ухание на окосените ниви. Полето пърхаше като птица. Земята дишаше. Бавно и невидимо се повдигаше кафявата й, изпълнена със сокове, гръд. Слънцето прежуряше. Лъчите му трептяха в лешниковите храсти, проникваха в зелената плът на листата на дърветата, охлаждаха се във водите на рекичката… И сякаш пространството наоколо ставаше по-цветно, по-пламтящо. Колелетата тихо проскръцваха. Една от жените подхвана песента за Крали Марко. Гласът й долетя до Анко като песен на щастлива, освободена от клетка птица, която се стрелва нагоре в небето, опиянена от свободата, от ароматния въздух, от щедростта и красотата на тази земя, която така богато дарява хората.
Пред очите на художника всичко трептеше - и въздухът, и клоните на дърветата, и невидимото движение на соковете в стеблата, и мълчаливия растеж на жълтозеленото жито в полето…
Тръгна към селото. Искаше му се да го разгледа, да разбере докъде ще го отведе пътят…
* * *
Постепенно небето притъмня. Шумовете утихнаха. Хората се прибраха по домовете. Настъпващата нощ застяга своя обръч - доближаваше до къщите, поглъщаше ги. Мракът попи околните възвишения, легна върху окосената трева, полетите градини, окопаните слънчогледи… Пътят свърши. Анко повървя още малко направо през полето и стигна до полянка с едно дърво по средата. Тревата бе пожълтяла, уханна и топла. Той я понатисна с мърлявия гумен чехъл, поутъпка я и направи нещо като сламеник. Легна и се ослуша. Всичко бе изпълнено с живот и красота. Тъмнолилавото небе бе осеяно с огромни пламтящи сребърни звезди. Пълната луна пръскаше светлина над покривите на къщите. Вслуша се във вълшебната музика на вятъра, който опъваше с невидимите си пръсти струните на тревите. Черните клони на дървото се открояваха на фона на небето, а звездите, накачени като плодове по него, чакаха някой да ги обрули, за да се посипят по земята. И какъв свеж, чист, ароматен въздух. Само песните на невидимите щурчета нарушаваха тишината на заспиващата природа. Най-после, след дълги, безсънни нощи и Анко заспа.
Леглото в панелното му ателие остана празно. Нямаше го и странното петно върху картината. Слънчевият пейзаж се бе превърнал в нощен. В полумрака се виждаше мъж, легнал в ливада, сложил ръце под главата си, взрян в звездите, а от край до край по небосвода трептеше Млечният път.
На сутринта и картината я нямаше.
