КОРЕН
КОРЕН
В декември беше студ и кал, и киша.
И дълго зъзнах в моя стар кожух.
Сега не се наемам да опиша
сиротството,
обзело моя дух.
В декември дълго майка ми умира…
И с мириса на восък и на чам
погребахме я горе, на баира
над Горски извор.
Аз съм още там.
Пред грубата реалност на пейзажа
сърцето ми най-сетне проумя
защо съм прав сега,
когато кажа,
че имам корен в родната земя.
ОРЕХИ
Докато шумяха, флиртуваха, спореха
всички мои приятели и врагове,
млечен сок се е качвал под кората на ореха
и втвърдявал зелените плодове.
Есента помъдря…
Благ дъждец ще поръси,
ще излезем на двора с наметнат кожух…
За какво да говорим?
Дървото раздава плода си
и втвърдявал зелените плодове.
МЕТАФОРА
Когато кажа всичко, за което
съм бил създаден,
някой божи ден
спокойно ще се възнеса в небето,
от сетната метафора взривен.
ИРОНИЯ
В години на безвремие, безславие
бъди ми герба,
рицарския знак…
Защото утре ще ни трябва пак
последното оръжие на правия!
СЛУХ
По Коледа,
в разискрена пъртина,
която срязва преспите на две,
шейната с мойте кончета отмина,
потъна в старовремски снегове.
Отметнат върху капрата кожух,
звънчета под скрежасалата сбруя…
И досега, ако напрегна слух,
понякога успявам да ги чуя!
ПРЕСПИ
Зимата навява преспи:
от голяма - по-голяма.
И дъхти на дюли пресни
там, където мен ме няма.
Срещал хубаво и лошо,
от неволи гърбен, щавен -
върху дъбова подложка
реже жълт тютюн баща ми.
И краката му са криви
от кавалерийско стреме.
А очите му се крият
изпод вежди - тъмни стрехи.
Майка ме поглежда тъжно
и в дланта й укротено,
шепотом припърхва тънко
недопредено вретено.
В разговорките им равни
често-често се разгарят
ясни думи - като ранни
февруарски минзухари.
Озаряват тия думи
тяхната спокойна участ -
сякаш ходи помежду им
рошоглаво светло внуче.
И дъхти на дюли пресни
там, където мен ме няма.
Зимата навява преспи:
от голяма - по-голяма.
СНИМКИ
Снощи цяла вечер
пуших мълчешком,
рових стари снимки
в бащиния дом.
Снимките не лъжат:
в тях добре личи
как баща ми тръгва
с изворни очи.
Как върви полека,
влиза в други дни:
снимки от запаси,
снимки от войни.
Тук е вдигнал сабя
с жест по селски прост -
сякаш в росна утрин
почва сенокос.
Там е свил коляно
в някакъв окоп -
сякаш се навежда
да завърже сноп.
Рових стари снимки
в бащиния дом.
Мислих за войната.
Пуших мълчешком.
Колко е потъпкал
този вихър сляп
непосято жито,
незамесен хляб.
А баща ми гледа
някъде встрани:
смръщен - по запаси,
скръбен - по войни.
На едничка снимка
той стои засмян:
всред лозарски празник -
Трифон Зарезан.
ПРИПИСКА
Старите книги, които ухаят на кожа,
и покрай дъх на дъбилня и дъх на катран
диша оголена мъка и промисъл божа
в скръбната повест
на някоя Анна и някой Иван:
„Нея година удари градушка,
близниха овцете,
спомина се Анна
и сила за плач не оста…”
Нямало повече място извън редовете.
А в редовете не пишат такива неща!
АГНЕ
Какво му трябва и къде се лута
само сред пасторалната трева?
Въздишка на природата,
в минута
на размисъл, небрежна чернова
на друго битие, синкоп в мотива
на естеството, едносложен звук
от музика, която си отива,
но въпреки това остава тук.
И с твърди нокти, с огрубяла кожа,
като отделно живо същество,
ръката на човека търси ножа…
Умът му не разбира за какво.
***
О, незарасли колена
и камъни, и тънки прашки -
в епическите времена
на мойте подвизи хлапашки.
Хрущя безумно птича кост
и би се костенурка в пропаст…
Каква невежествена злост
и непромислена жестокост!
Сега откривам изумен:
сърцето можело да страда…
В дълбокото небе над мен
ранена лястовица пада.
***
Беше алена и луда
твойта юношеска кръв.
Колко дълго ти се лута
в нейния затворен кръг!
И преплетен като сложен -
като атомен чертеж,
трепка в порив невъзможен
себе си да разбереш.
А животът продължава
и земята се върти…
Като в дружеска държава
в зрелостта навлизаш ти.
Там са прости и разбрани
тайните на този свят:
любовта оставя рани,
хлябът утолява глад.
С остри бръчки край устата
мъдростта те връхлетя.
Връщай се към простотата -
сложна работа е тя.
***
Какъв глад за работа ме мъчи!
И какъв мотив у мен се мъти.
Трябва да се подчинявам.
Трябва
да улуча най-добрия час
и със ножа, който режем хляба,
да подостря молива си аз.
После да погледна мълчаливо
как отвън,
в прозореца почти,
неразумно, бясно и щастливо
гривестото слънце се върти.
Неочакван вятър ще задуха -
ще ме люшне пламенен талаз…
И от всяка непригодна дума
ще изстъргвам облаче талаш.
Бавно ще изписвам всяка дума,
ще отлагам листите встрани.
Масата под мене ще припуква -
несъгласна да се вкорени.
Господи, не давай да отслабва
този кипнал в мене водовърт:
работа за цял живот ми трябва.
А за отдих - имам цяла смърт!
В ПАМЕТ НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Кимахме си бегло…
А кога ли
първата ни среща е била?
Виждам:
хитро пламъче се пали
в старомодните ни очила.
За товара тежък, който носи
не помислих никога, уви!
Вслушан в свои някакви въпроси,
ето го: разсеяно върви.
Вечно с книги някакви в ръцете,
бързаше да ми напомни сам:
- Обещах ви Аненски…
Минете
някой ден към нас да ви го дам!
Щур съм бил и безразсъден, боже!
От случайни грижи заслепен,
все не можех нещо да отложа,
да улуча този някой ден.
И с тъга, която нагорчава,
мисля за живота и смъртта…
Не прочетох Аненски тогава.
Вече няма да го прочета!
***
За мелничния камък в двора, за сърповете, за косите,
за бъклицата с медно гърло, за ножа, просиял едва…
Те още викат безсловесно: Побързайте да ни спасите!
Човек все още има нужда от старомодни сечива.
Аз ще раздухам бавен огън, дърва в огнището ще сложа
и между виното и хляба, с огрени в тъмното черти,
самичък себе си ще питам, опрян на мечешката кожа,
дали недогоряла съчка, или душата ми пищи.
Аз ще повикам всички сенки, погребани под пръст и корен,
търпели, страдали и пели, но през достойнство и труд
обезсмъртени: в чук - за камък, в железен палешник - за оран,
в гъдулка - за любовна жалба, в хайдушки рог - за сух барут.
Това е мойта мъжка вечер с отблясъци върху тавана,
с дихание на късен вятър, на творчество и свобода…
Аз мога да живея дълго - с душа резбована, кована,
обшита с цигански пирони, калена в огън и вода!
И някъде дълбоко в мене ще се рои, ще се повтаря
родът на майстори, които ме гледат с укорни очи:
сеяча вдига шепа зърно, подхваща песен гъдуларя,
зографа зографисва слънце, каменоделеца мълчи.
***
През днешни академии и утрешни сорбони -
здравей, заветна книжице на вехтия Софроний!
В едно жетварско утро Софроний ме прие
сред свойто неприкаяно и грешно житие.
Пронизваше ме слънцето на огненото лято,
прелиствах всяка страница тържествено и свято
и слушах като някакво знамение добро
щастливото поскърцване на пачето перо.
Какъв ти поп и схимник? Да носи не хоръгва,
а пряпорец да носи и в огън да обръгва!
Една кръщелна капка от робска кръв и пот
и корен в коренището на българския род.
По друмища-раздрумища размятал черно расо
и люшкан от народното страдание стогласо,
той пише, както диша - и знае за какво.
И думите са негово послушно сечиво!
Там всяка буква расне и саблено просветва,
въздишката твърдее и се превръща в клетва.
И в тръпните му пръсти горчива кръв играй.
И точката не стига - да означава край!
ПАЛИТРА
На Георги Божилов
В резбовани и каменни
къщя - подобно песен,
какви изложби камерни
съм гледал цяла есен!
Прозираше вълшебен
живот - зад всяка линия:
петле с назъбен гребен,
момиче като лилия.
И дъжд над керемиди,
и кончета в движение.
И хляб, от който иде
дълбоко озарение.
И тоя град - на прелести
и хубости преситен -
под кестени къделести
лежеше колоритен.
И в щедро изстъпление
разстилаше пред всеки
златисти отражения
и удължени сенки.
И гълъби се вдигаха
над еркерите сини…
И рамки не достигаха
за толкова картини!
КЛАДЕНЦИ
Единствен е живота ни…И нека
сияе - като истината гол!
Преди да кажа нещо за човека,
изяждам с него седем крупи сол.
От детство ми остана тоя грях -
все край бездънни кладенци играх.
Поет и землекоп наполовина,
по смътен знак, в изчезнала следа
разравям седем пласта жълта глина,
за да открия живата вода.
От детство ми остана тоя грях -
все край бездънни кладенци играх.
И себежертван в пленничество свято
на словото, не мога да съм друг:
почитам само думата, която
издържа седем удара на чук.
От детство ми остана тоя грях -
все край бездънни кладенци играх.
ДРУГ ЖИВОТ
И пак затънал в труд немилостив,
навил - като в ковачница - ръкави,
отде ти хрумна този глух мотив:
Убиват ни провинциални нрави!
Но като впряг по каменисто било,
пропити с мирис на тютюнев дим,
пак теглим свойто циганско чергило,
в самотните си пътища вървим.
Умът премисля, а душата трупа
печален опит и горчива злост…
Не, ние сме от друга кръвна група,
направени от друга плът и кост!
С венец от бръчки, с проредял перчем,
с наивно-разсъдителни представи -
какво пък - да въздъхнем и речем:
Убиват ни провинциални нрави!
Но в тоя друг живот възхожда знака
на труд и пот, на дух неизтребим…
Дий, шекспировска кранта:
път ни чака,
чергилото скрибуца…
Да вървим!
ОВИДИЙ
Знам защо ни горчи и с какво ни тревожи
оня миг, в който всички мостове горим…
Наметни се с кожуха от овнешки кожи,
вече няма да видиш, изгнанико, Рим!
Е, какво пък?
Светът и без Рим е просторен
и докато небесния купол над теб се върти,
разговаряй с тръстиките, пуснали корен,
по звездите съдбата си нощем чети.
Тук са твойте владения:
голи баири,
дето скърцат коли и самотно проблейват овце
и най-простата дървена свирчица свири
безприютната повест на твойто сърце.
И зад тънки мъгли се отдръпва пейзажа,
и огнището гасне, а залезът мре…
Но природата с твойта уста ще ни каже
туй, което все още не знаем добре.
Тук си хладен и чист като речната струя
и животът - единствен, но светът - повторим…
Нека Рим е далече, но Рим ще те чуе,
макар че отдавна не мислиш за Рим!
ХОРАЛ
…А най-необяснимо е това,
че от войната вече няма диря.
И точно под цървула на пастиря
напира тънка есенна трева!
Какво, че кървав спомен ни боли
от лични и всеобщи катастрофи?
С разпрегнати край синора коли
мъжете вадят есенни картофи.
Очи в земята, вдигната ръка,
а в острието жълто слънце свети
и скърца пясък…
(Сигурно така
се разкопават кости на поети!)
В пръстта на тия ниви разорани,
стада край пътя, съсък на треви,
все още продължава да кърви
една от мойте незарасли рани!
И цвят на вишни носят ветровете,
а думата, в която си побрал
въздишка и елегия,
поете,
е като звук от ангелски хорал.
Нагазил в нивите, стоя потресен
от болка за която няма цяр…
В един бездънен ден, в бездънна есен,
край хълмовете на Демир Хисар!
***
На Андрей Германов
…И все по-определено,
по-отблизко
ме зове
възрастта на сладка леност
и горчиви страхове.
Знам какво е лесна слава -
и така е по-добре.
Знам, че думата е слаба
моят вик да побере.
Та затуй си мисля даже,
че един поет личи
не в това, което каже,
а което премълчи.
***
Ходя, усмихвам се, жив съм,
обаче
не забравям оная заветна черта,
през която един ден и аз ще прекрача
зад ръба на голямата пустота.
Както ме гледате, както мълчите,
няма и аз да отворя уста:
напред ми е стъпката, назад - очите
пред ръба на голямата пустота.
Нека дъжд да разкъсва и вятър да носи
мойте изписани вече листа…
Една дума изплакана -
ето какво си
пред ръба на голямата пустота.
Тебе, която обичах последна,
макар че нищо не ми обеща -
дай опрощаващо да те погледна
пред ръба на голямата пустота.
Нека блещука разсеяно в мрака
неутолената наша мечта…
Знам, но не казвам какво ни чака
зад ръба на голямата пустота.
ГЛЪТКА ВИНО
Сиромашки са нашите празници, нещо не им достига,
любовта ни е плитка, разсъдителна и дребнава…
Искам да ти говоря като в отдавна забравена книга:
Вие сте тази, която ме възхищава!
С най-трогателната молитва, с най-чистата благословия
възликува душата ми очарована и неловка…
Аз съм беден човек: позволете ми да отпия
глътка вино от вашата златна пантофка!
***
Там, където завършва цвета и започва бодила,
а ръката ми твойта ръка ще допре,
загърни се добре, ветровито е времето, мила,
ветровито е времето, мила, загърни се добре.
Награден и наказан, остана ми само куража
да затулям с дланта си от вятър и скреж
онова,
за което няма как да ти кажа,
но вървя и го нося като палната свещ.
Ще броим ли сега колко съботи, колко недели,
както глад съм гладувал и на лакът съм спал,
воденичния камък на времето мели,
ето,
целите вече сме в ситен паспал.
Ако знам, бих ти казал с каква съпротива
да отбиеш водата и над хляба да спреш!
Но прекрасния миг - недошъл - си отива
и смалява езиче най-високата свещ.
С наболяло сърце ще те взема под своя закрила,
но пред прага на зимата моля те още веднъж:
Загърни се добре. Ветровито е времето. Мила.
А снегът, който пада, е вчерашен дъжд.
НЕЩО ПОВЕЧЕ
Завъртян сред житейската неразбория
в плетеница от лоши и хубави дни,
моя лична утеха,
която не искам да крия,
е достойната дружба с достойни жени.
Те са пет или шест. Те са мъртви и живи.
Само с тях съм споделял, преболял и простил
всички летни градушки над моите ниви,
след които поникваше само бодил.
Но сега като бляскав хорал, като меса
отзвучават преплетени в техния чист благослов
състрадание, милост и прошка…
А те са
нещо повече от любов!
***
В един следобед, който си отива
и странно приглушен звучи мотива
на заблудена в стаята пчела -
какво пък? -
може би ще ни отива
да сложим старческите очила.
Това е Книгата на битието…
И аз ще я разтворя точно там,
където спряхме вчера
и където
прегъвката на страницата знам.
И в паузите между два абзаца
ще доловиш какво съм премълчал…
Не, птицата на мъдростта не каца
там, дето липсва зрънцето печал!
Въздишка - непредвидена и чиста -
ще се разсипе в звук неуловим…
И само по прегъвката на листа
ще знаем откъде да продължим!
ЧАША ЧАЙ
Неусетно преваляме хребета, мила,
там нещата са други,
вкуса на живота е друг:
като сух липов чай, който дълго си крила,
но дъхът го издава, че е някъде тук!
Благославям света между ласка и рана
и в домашния въздух, разтворен докрай,
давам цялото царство
(каквото остана)
за тръпчивия привкус на глътката чай.
Нека всичко се стапя и нека изчезва
като бучката захар пред мойте очи!…
Но най-сетне душата е спокойна и трезва
и горчивото вече по-малко горчи.
Непредвидена дума в слуха ни витае
и докато сме седнали стол срещу стол,
ти не виждаш
как облаче пара от чая
просиява над нас - като общ ореол!
***
Годините за труд, любов и слава
заглъхват като недопят рефрен…
И ти ще се стъписаш някой ден:
най-после и душата остарява!
Тя с теб вървя по стръмнините голи
и ето я:
без плащ и ореол,
затворена зад бръчки и мазоли,
в петна от вкоравена пот и сол.
Не искай нищо повече, защото
сред своя глух,
преполовен живот
в оголените клони на дървото
виси един-единствен късен плод.
Възнесен над заблуди и лъжи,
той е звено в природния порядък,
вкуси го и повярвай, че е сладък,
благодаря на корена! - кажи.
Каква подкрепа и каква утеха
очакваш в тоя безсърдечен век?
Сега не са ти нужни хляб и дреха,
а само топлинка на друг човек.
Въздишка мълчаливо-съпричастна,
несвързан шепот или укор ням…
Природата и тя не е съгласна
да си отидеш огорчен и сам!
***
Когато дойде ред да се умира,
ще се сгъсти в очите ми всемира,
ще затрепти над мойто ляво рамо
небесен лъч, светулка, светлинка…
И аз учуден ще извикам:
Мамо!
А ще потърся твоята ръка.
***
В най-зеления двор, в най-щастливата лятна неделя
с бавен ек на камбани,
с гергьовчета в гъстия чим,
планината стои срещу нас и сама определя
не какво да говорим - какво да мълчим.
Ние с тебе все още засукваме бели ръкави
и все още надмогваме стръмното с яки нозе,
но подире ни вече, уви, не вървят вълкодави,
сив сокол не излита
и конят юзда не гризе.
Наште бели чешми, наште сводести църкви къде са
и къде е на нашите крепости профила строг?
Ние с теб, драги мой, сме герои от друга пиеса,
други думи изричаме
в друг диалог.
А разпънат от жици, насечен от релси, задавен от думи,
в електрически блясъци зъзне животът ни гол:
нерви, сгур между зъбите, съсък на гуми,
самота, телевизия, страх от война, сърцебол.
Само нощем - понякога! - мислим за свойто начало
и тогава в огрени пространства се вижда добре
как орачът с босилкови жегли и стратурково рало
с двата вола - два божии ангела - още оре.
