интервю на Татяна Любенова

- Какво Ви доведе в Плевен? Само приятелските чувства към един плевенски писател ли (Георги Стойков- б.м.)?

- Не само приятелските чувства. Аз имам и на други места приятели. В случая ме доведе преди всичко излизането на романа “Южни хълмове” от моя приятел, плевенския и българския писател Георги Стойков. За мен това е един много силен роман, много вълнуващ, написан върху богата документална основа. Същевременно и в този роман Георги Стойков си остава един чудесен поет в прозата.

- А какви са темите на поета Матей Шопкин днес?

- Темите са най-различни, но в общи линии те си остават такива, каквито са били в целия ми досегашен творчески живот. Преди всичко чувството към родината, любовта към тази земя българска, върху която съм роден, социалната тематика, всички тези бедствия, трагедии, драми, които стават в нашия живот, естествено, по един или друг начин намират отражение в моите стихове. Вълнувам се и от по-интимни неща. Миналата година излезе една моя книга с интимна лирика, наречена “Наздравица за сребърната сватба”. Като виждате и косата ми е посребряла.

- Къде е сега поетът Матей Шопкин? По-рано имаше много срещи с читатели, а сега читателите май доста трудно достигат до любимите си поети. Та, къде е сега поетът Матей Шопкин?

- Вие самата сте поетеса и прекрасно знаете каква е съдбата на българските поети днес. Меко казано, тя не е много весела съдба. Вие ме питате къде съм. Ако трябва да отговоря къде си изкарвам хляба, на работа съм, слава богу, в Националния литературен музей, отдел “Връзки с обществеността”. А иначе, продължавам да бъда, доколкото силите все още не са ме напуснали, на работната си маса. Над белия лист, продължавам да се вълнувам от безсъниците, наречени поезия.

- Какво Ви взе новото време? Много трудно е за поетите това ново време. Променихте ли с нещо Вашите принципи?

- Не бих казал, че основните принципи в живота си съм променил. Но естествено, новото време и от мене отне много неща. Най-много съжалявам, че до голяма степен се загуби усмивката ми. Аз бях весел, жизнерадостен, бодър. По принцип съм оптимист. Но като гледам какво става около мене, като гледам просяците по улиците на София, като съм свидетел на толкова неща, които стават в този нерадостен живот, как да бъде човек весел, как да вярва в някакви светли неща. Животът просто е труден. Той кога ли е бил весел, никога животът на поета, пък и на обикновените хора, не е бил лесен. Като казвам и на обикновените хора, нямам предвид, че поетът е необикновен, но все пак поетът пречупва вълненията на времето през сърцето си и от там се раждат искрите, наречени стихове. Та, в този смисъл, аз си оставам все същия, и същевременно, не оня Матей, когото познаваха моите приятели и почитатели.

- Какво трябва да промени в себе си българинът? Поетите са по-интуитивни личности, те по-добре виждат народната душа. Вашата поезия е свързана с българското много дълбоко. Какво да направи българинът, за да промени собствения си характер и да оцелее в тези времена? Може би има нещо, което и в нас не е в ред, а не само във времето?

- Този въпрос е доста сложен. На него най-добре биха отговорили философи, политици и политолози. Но според мене, според един българки поет, какво трябва да се направи - ние трябва да се върнем към някои исконни неща в характера на българина. Трябва да възродим някои свещени, благородни традиции. Да възкресим чертите, добрите, хубавите, благородните черти на българския характер. Аз сам не мога да си обясня, откъде избухна тази тъмна, мрачна стихия в нашите дни. Какви са тези убийства, какви са тези изнасилвания, какви са тези кражби, каква е тая мътна пяна, която залива нашите дни и нощи! В този смисъл мисля, че просто трябва да се върнем към изворите, дълбоките, свещени извори на стародавните български добродетели.

- Могат ли поетите, със своето творчество да променят духовността на човеците? Да спрат тази пяна, която ни залива?

- Това трудно може да стане в нашето време. Но този въпрос винаги е стоял пред поетите - с какво могат да променят и могат ли да променят нещо в душевността, в характера на хората. Още повече, че малко се чете поезия, поезията има един определен кръг читатели. Но във всички случаи тя може да помогне, както е и помагала на българина през годините и десетилетията. Със стихотворението на дядо Вазов “Аз съм българче” поколения българи са се закърмяли с любов към България. Или пък с “Балада за Хаджи Димитър” от Христо Ботев. И с редица други стихотворения на големи български поети. Така и днешната поезия, според мене, може да има свое влияние. Разбира се, да влияе на тези българи и съвременници, които имат чувство за света, които се вълнуват от въпросите на морала, на естетиката, на добротата. Ние просто забравихме, че на земята съществува доброта. Човешка, обикновена, проста. И в такъв смисъл поезията може да помогне. Нали се знае, нали по-мъдри от мене са казвали, че поезията трябва да прави хората по-добри и по-благородни. В този смисъл смятам, че има място за поета в нашето време и за поезия.

- Това достатъчно ли е за поета, за да продължава той да пише? Въпреки, че делото му изглежда микроскопично в потока, който ни залива, то все пак е мъничък дял за промяната на живота. Достатъчно ли е такова основание?

- Не. Не е достатъчно, според мене. Не от суета или от някакви други чувства. Поетът просто понякога изпитва насъщна необходимост от една добра дума, от един благороден жест, от подадена ръка. И затова, аз лично, много се радвам, когато видя, когато науча, че хора, които имат възможности - бизнесмени или други, са спонсорирали излизането на някоя книга, без значение дали е стихосбирка или роман. Но поетът има нужда и от ей такива, понякога дребни неща. В неговия живот те всъщност не са толкова дребни и могат да го вдъхновят за творчество, за работа. Когато аз срещна някой, който е сърдечен с мене, който е мил и внимателен, това ме радва и ми дава подтик за творческа работа.

- Харесва ли ви днешната съвременна поезия? Начинът, по който пишат днешните по-млади колеги?

- За голямо съжаление и аз вече съм от тези, които не могат да следят, както преди години и да имат поглед върху цялата българска поезия. Сега аз не мога да науча кои поети от провинцията са издали нови книги, тъй като не мога да ги намеря по книжарниците в София. Такава е книгоразпространителската мрежа. Както и те не знаят аз дали съм издал книга или не. Но смятам, че независимо от всички трудности, сериозните български поети създават силна, сериозна поезия. Ще се въздържа да споменавам имена, за да не направя някои пропуски. При това бих споменал доста много имена. Що се отнася до младите, те носят нещо ново, нещо особено като светоусещане. Понякога ги разбирам, понякога не, но силата на младостта е и в това, че тя не винаги е разбрана. И дори когато не всичко е разбираемо, но е родено от талантливи хора, трябва човек да си разтвори душата и да се опита да го възприеме.

- Кои са темите, които сега Ви вълнуват?

- Ако се вгледаме през годините ще видим, че в крайна сметка доброто, мъдрото, красивото винаги е побеждавало. Темите, които ме вълнуват. Може би съм малко старомоден, но аз си оставам верен на първите си любови, на първите си трепети. Преди всичко това е България, родината, животът на нашия народ, естествено и моят личен живот, който е неотделим от живота на другите. Социалните теми - тревожа се от всичко, което става в нашия живот, което става с мен, с моето семейство, с моите другари, с моите противници дори, защото и с тях стават разни неща. На една по-зряла възраст се върнах по-задълбочено към интимната лирика. Винаги съм смятал, че съм длъжник на тази сърдечна магьосница, наречена любов. И понеже ме попитахте, миналата година излезе една моя книга “Наздравица за сребърната сватба”. Посветена е на съпругата ми Магдалина, майката на моите две прекрасни дъщери. Същевременно излезе и една друга моя книга, наречена “Обичам те, мой Търновград”. Това са стихове, посветени на старопрестолния град, който е и столица на моята първа и последна любов, както бях писал в едно стихотворение. Първото стихотворение е писано през далечната 1955 година, когато бях 17-годишен юноша. И понеже става дума за поезия, за поети, за необходимостта от поезията и от поетите, бих искал да завърша нашият разговор с едно кратко стихотворение, наречено “Необходимост”. То е посветено на българските поети.

Не винаги са нужни ветрове.
И люляци. И нощи теменужни.
Не всеки ден се пишат стихове,
но винаги поетите са нужни.

Обречени, жестоки и добри,
бохеми, богоборци и пройдохи,
поетите приличат на искри,
изстръгнати от своите епохи.

Те светят над съдби и времена,
над бяла утрин и над вечер синя.
Без тази искрометна светлина
светът ще заприлича на пустиня.

март-април 1996 г.