ЗЕМЕТРЪС
ЗЕМЕТРЪС
Дойде внезапно, неочаквано.
Усетен бе в един и същи миг
и по един и същи начин
в палати, вили и коптори.
И се забравиха еднакво
спорове, обиди, ежби и омрази,
разпаднаха се глинени величия,
пропукаха се всякакви различия
и всеки хукна да спасява себе си.
Защото равенството беше пълно.
Само майките, останали си майки,
забравили за себе си,
се втурнаха да си спасяват рожбите.
И всичките - еднакви.
Защото раждаха еднакво
и рожбите им бяха все еднакви.
За някакви си няколко минути
човекът си възвърна
своето първоначално равенство.
Но разтревожената, разлюляна земна плът
внезапно пак задиша в равномерен ритъм.
Страхът атавистичен се стопи.
Животът влезе в своето корито.
И всички хукнаха да заздравяват
своите пропукани различия…
5 часът на 5 март 1977
ПРЕДПРОЛЕТ
Висулки ледени сълзят
и в езерото звън се сцежда,
бразди и облаци горят
с едва усетена надежда.
Събуждат се от сън дълбок
и корени, и плодни пъпки,
снага разкършва тих поток
в предпролетни сребристи пъпки.
И уж душата е сама
сред хълмите привидно пусти,
а както в кратката земя
раздвижват се у мен предчувствия.
С парлива радост, че съм жив,
вървя към себе си уверено
и щом съм толкова щастлив,
изгубеното е намерено.
И, щом, тревожна, мисълта
като сърна-родилка дири
закритие и тишина,
то значи - тайнството напира.
То значи, че самият аз
прониквам като сок в нещата.
то значи, че дошъл е час
за най-великото зачатие.
ПЪРВИ СНЯГ
На Елисавета
Стъклата днес са бели,
прозрачни като сън
и първи сняг се стели
молитвено навън.
Светът е омагьосан,
(а може би и аз),
до мен заставаш боса
и той потъва в нас.
Вали. Мълча. Ти също.
От нежност обладан
и без да се извръщам,
докосвам твойта длан.
Ти цяла си излята
от благост и добро
и зарад теб земята
блести като сребро.
И зарад теб небето
е тихо като храм -
от нещо си обзета,
но от какво, не знам.
Не знам и не гадая.
Стоиш до мене ти.
И бялата ни стая
нанякъде лети…
***
на жена ми
Малкият остров,
белият остров -
далечното наше видение!
Ний имахме своите полюси,
и свойте мънички айсберги,
и бялата наша самотност.
Как можеше да предполагаш,
че мене ме има,
как можех да зная,
че ти съществуваш?
Но ето -насрещните пътища наши
се търсели денем и нощем
и плували, плували, плували
към своята точка на срещане.
Как дойде оня миг на пробуждане,
оня миг на докосване,
на преливане и на сливане?
И започна голямото преоткриване
на малкия остров,
на белия остров -
осъщественото наше видение!
ПРИВЕЧЕР
Детска врява избухна навънка
и страхът ми се скъса на две,
и убегна ми римата звънка,
неоткрита у мен с часове.
И застанах сърдит пред стъклата:
пак разпалена детска игра:
победените търсят разплата,
победилите викат ура.
И гневът ми притихна полека.
И размислих се не на шега.
Колко века е страдал човека,
детски вик да дочувам сега.
И разбрах: моят стих е ненужен,
ако тия деца не спаси…
Над града пада здрач теменужен
и, спокойна, нощта го гаси.
СЛУЧАЕН УРОК
Бе февруари - сив, мъглив, безснежен.
А паркът - оголял, покрит с нагар.
Замрял над ланските листа, наежен,
той сякаш бе опърлен от пожар.
Но ето - нещо тупна на земята
и прошумяха сухите листа.
Опашка пухеста се в миг замята,
краче заринка пъргаво пръстта.
Открила нещо, жадно го захрупа
доволна катеричката. Разбрах:
бе празна вече нейната хралупа.
Ала това не буди в нея страх.
Защото не от алчност лятос трупа
зърна и жълъди неспирно тя,
защото има мъничка хралупа
едничко за да победи смъртта…
Отминах гузно. Че ме досрамя.
За себе си.
За алчните
по цялата земя.
