Разговора води Диана Димих

За всеизвестна истина се смята, че добрият поет и добрият рецитатор обикновено се изключват или поне трудно могат да се свържат в една представа. Рециталите на поетесата Ваня Петкова опровергават това разпространено мнение и още веднъж доказват, че “истината за всички” не винаги е истина за всеки. Изпълнявайки собствените си творби с подкупваща откровеност, Ваня Петкова разкрива дарованието си в нова светлина. Изглежда общуването с читателите чрез стотиците страници на стихосбирките й не е достатъчно за нея, затова е потърсила непосредствената връзка със зрителната зала. Това е друг род творческа жажда - да усетиш с “кожата” си магнитното поле на читателските реакции. За това се иска немалко дръзновение. А когато и в самите стихове не липсва това качество, не е чудно, че рециталите на Ваня Петкова се превръщат в ярки поетически спектакли. След един от тях в съчетанието между интимна лирика и политическа поезия открих повод да задам на поетесата няколко въпроса.

- Според вас в какво се състои дългът на хората на перото към обществото и какво дължи обществото на тях? 

- Писателите имат един огромен и постоянен дълг към хората край себе си: да разкриват истината на доброто, да вдъхват човеколюбие и любов към изкуството. Обществото също има своя голям дълг към писателя: това е оказване на нужното търпение и голямата вяра, от която се нуждае всеки човек на перото. Спомням си старата библейска притча за Христос, който не проповядвал никога в родния си град Назарет. И това било само защото хората от неговия град казвали често: “Кой е този? Синът на дърводелеца ли? Та него ли ние ще слушаме, на него ли ще вярваме!” Това е притча с много дълбок смисъл. Често липсата на дистанция и познаването отблизо на хората, които създават духовните блага, пораждат съмнение дали това, което те предлагат, действително е духовна ценност и заслужава ли да се възприеме. Причината е в познаването, в близостта. Но разбира се, не трябва да се създава и другата крайност - голямата дистанция, т. е. хората на перото да се отделят в един свой, въздушен кръг, да не се показват на обществото, а само да му изпращат своята информация чрез произведенията си. Ето защо смятам, че взаимният дълг между писател и читател - това е взаимното доверие, вярата и преди всичко обичта!

-  Очертанията на далечни континенти болезнено прерязват поетичната ви съдба. По какъв път политиката влезе във вашите стихове и как я съюзявате със силното женско присъствие в поезията си?

 - На тази земя, на която все още мога да се чувствам млада, събрах житейски опит, осезателна и визуална култура, придобита от непосредствения допир с чужди страни и народи. Благодарна съм за това, че моята съдба беше богата и интересна. Въпросът е за съчетанието на моята поетическа, женствена същност с революционния патос в поезията ми. Беше неизбежно, дори абсолютно задължително те да заживеят в симбиоза и да станат моя участ. Спомням си, някои мои колеги (и не само колеги) често ме обвиняваха, след като започнах да пиша политическа поезия, че съм изменила на своята същност. Защо? Защото съм застанала близо до революционното всекидневие на моя свят! “Аз не можех да остана безучастна!” - искам да извикам оттук на тези хора. Не можех да остана безразлична към страданията, към бедността, към мизерията, които видях в арабските страни; към изстрадалия палестински народ, който живееше в бараки и лагери; към бежанците, които протягаха към мен ръце; към дечицата, които умираха пред очите ми от глад. Аз не можех да остана безчувствена към виетнамския народ. Към съдбата на чилийските емигранти в Куба, където всеки ден виждах по една съдба, заслужаваща сълзи. Смятам, че това е най-голямата ми еволюция като жена и като поетеса.

- Откъде е у вас тази страст към пътешествията?

 - Някои обясняват тази моя слабост с астрологията: всички от зодия “Рак” обичали да пътуват. Не зная дали това е причината, но аз действително съм човек, който не може да понася еднообразието, не може да се примири със затворения кръг на своите познанства. Аз не съм домосед. Смятам, че краткият живот на един човек от ХХ век, натоварен с много напрежение и динамика, би трябвало да се употреби не за седене пред телевизора и за трупане на вещи. Човек би трябвало да използва и най-малките си възможности да види света, да пътува. Това обогатява личността, прави я по-завършена в разбирането на хората, на политиката и икономиката. И естествено това е един неимоверно богат принос към делото на твореца.

- Как мислите, българската жена намерила ли е своето лице или все още търси баланс между съвременните си пристрастия и традиционния път на нашите майки и баби?

 - Аз смятам (като това, разбира се, не задължава никого, това е лично мое мнение), че българката все още търси този баланс във всички норми, изисквания и представи за дома и обществото, за ценностите и труда. Това е лесно да се обясни исторически, затова не би трябвало цялото обвинение за някои отрицателни страни на този процес да пада само върху българската жена. В много отношения тя еволюира в положителна посока и това е един плюс. Еволюира обаче толкова бързо, че дори се плаша от бързината на нейната еволюция. Понякога тя се извръща от примера на скромност, на майчинство, на чувството за дълг и семейство, завещан ни от нашите баби и предци. В желанието си да изглежда модерна, тя прескача някои стадии и смята, че когато се превръща в полумъж-полужена, това я прави европейка и истинска жена. Трябва да кажа на съвременната жена, че когато тя облече своите неизменни дънки, когато сложи между своите жълти от пушенето пръсти цигарата, когато вдигне с лявата си ръка чашата с коняка или уискито, именно тогава тя губи най-големия си чар - своята женственост. И в този момент тя се прощава завинаги с красивата, скромна, но вечна традиция на нашия народ. Ето защо аз бих казала на съвременната жена само няколко думи: “Българко, старай се да бъдеш женствена, старай се да бъдеш майка! Майчинството няма да развали твоите форми, а ще обогати женската ти природа, за да те направи по-красива представителка на българската нация”.