Борислав Гърдев

Българската литература е имала огромна нужда от такъв писа­тел, художник с мисия и ясна програ­ма какво трябва да създаде в своето творческо развитие.

Днес може би звучи помпозно за­ръката на неговия приятел от студентските години във Виена Мануш Стефанов: „Ти трябва да напишеш нещо за Македония”, но факт е, че Талев осъществява тази заръка-обет - при то­ва последователно, убедително, с ряд­ко постоянство и вдъхновение.

Малцина са писателите, определи­ли ясно и категорично темите и проб­лемите, които ще разработват цял жи­вот.

Димитър Талев е един от тях. За него историята, съдбата на Македо­ния, е не просто карма и кръст, но и съкрално призвание, което той след­ва със синовен трепет.

В началото е легендата „Трескавец”(1927) и  трилогията „Усилни години”(1928 - 1930), писана, докато е на работа във вестник „Македония” - амбициозно и твърде успешно начинание, като се има предвид възрастта и опитът му.

И си мисля, че и днес, ако се наеме смелчак - издател да я пусне на пазара, ще намери своите читатели, обичащи красотите на македонската природа и бит, стълкновенията между двете крила във ВМРО, смелите и монолитни характери на Петър Смилев, Борис Виларов и Камен Трайков, чистата интимна сага на Смилев и Генчето, подготовката и избухването в Горенци на Илинденското въстание, оставило в съзнанието ни незабравими и трайни спомени…

Следва  ангажираната му публицисттика в „Македония” и „Зора” (тя ще продължи с прекъсване до 1966 г. с късни публикации в „Септември”, „Вечерни новини”, „Култура”, „Работническо дело”, „Славяни”,  „Литературен фронт”),  която  е подготовката за голямото му дело, за кла­сическото му Четверокнижие (1944-1966).

Успях да прочета Талевите публикации в „Македония” през 1927  - 1934 г. и в „Зора”, където между 1938 и 1944 г. завежда литературната страница.

Оказва се, че е бил много добър вестникар, че си е вършил отлично работата, като не случайно и двамата му шефове - Иван Михайлов и Данаил Крапчев, са били доволни от дейността му.

В „Македония” публикува актуални материали, посветени на положението на поробените българи в сръбска  Македония („Нужна е бърза помощ”, 1929, „Мрачна перспектива”, 1929), на междуособиците и разцепленията във ВМРО - между т.н. федералисти и автономисти („Отцепничеството в народните освободителни борби”, 1929), отгласи на важни годишнини („Хиляда години от епохата на цар Симеон”, 1929, „Освобожденишето на България”, 1929, „Васил Левски”, 1929), изразява своето отношение към победителите в Първата световна война („Новият болник на Балканите”, 1930, „Пак те”, 1932, „Мир и миротворци”, 1932), към България ( „ВМРО и България”, 1930), родната интелигенция („Особено днес”, 1932), гафовете на българското правителство („Една тежка задача”, 1930, „И ние зорко бдим”, 1930), проблемите на българския национализъм („Българският национализъм”, 1930), печата откъси от трилогията си „Усилни години”, театрални и филмови рецензии („Албена”, 1929, „Боряна”, 1932, „Киното”, 1929).

Той бди да няма никаква промяна в ревизионистичната политика на страната ни  към Югославия („Македония и външната политика на България”, 1930, „Отдавна е време”, 1930 „Недоволство и отрицание”, 1930, „Белград и новото българско правителство”, 1931), а драмата на победена Германия, родила прословутото му германофилство, проличава най-силно в „Мъченичеството на един народ”(1932) и в първата му повест „Черният крайцер” (1934).

Димитър Талев публикува  интересни разкази „Тримата другари”(1930), „Вълшебната флейта”(1932) с патриотично - битова тематика и мемоари „Йордан Гюрков”(1931), „1914 - 1918″(1934), лапидарни очерци „Зима в гората”(1933) и великолепни анималистични шедьоври като „Вечният закон”(1933), доказвайки, че като класа не отстъпва на Елин Пелин и Емилиян Станев.Той пише упорито и продължително (от чисто утилитарни подбуди) и поредица от ярки, прочувствени и стойностни разкази с отчетливо изразена антисръбска насоченост - от „Лятна вечер” и „Крилатият войвода”( 1928) до „Вземи ме, Господи…” (1931) и „Моят палач вървеше по стъпките ми” (1934), с които се явява родоначалник на нов раздел в литературата ни, която бихме определили като квазинационално - патриотична в условията на народностна покруса след Първата световна война.

В „Македония” Талев  застъпва тезата на Ванче Михайлов за свободна и независима Македония, малко по късно, в „Зора” той вече ще се изяви като сторонник на  обединението на Македония със старото българско царство. Ще публикува откъси от „Усилни години” и „Железният светилник”, интересни разкази на битова („Пожар”, 1943) ,  екзистенциална ( „Евелин”, 1942, „Без заглавие”, 1943, „Съвест”, 1943, „Една минута повече”, 1943) и библейска  („Приказка за щастието”, 1941, „Синът на дърводелеца”, 1941, „Витлеемските овчари”, 1943) основа, пътеписи  - за Германия („Германия”, 1941) и Добруджа („По Добруджа”, 1943), размишления за държавния ръководител Борис III  по повод смъртта му на 28 август 1943 г. („Той ни води смело”, 1943, „Народ и цар”, 1943), анализи и оценки за индиферентостта на българската интелигенция  („Политика и безразличие”, 1943, „В тия времена”, 1943, „Към пълно изцеление”, 1943).

Той продължава да се интересува от проблема за националното единство и обединение („Примерът на достойните”, 1943, „”Границите на България”, 1943), не забравя Сърбия и Югославия ( „Омраза и … любов”, 1941), вълнува се от съдбата и бъдещето на България под знамето на българския национализъм („Отровени люде”, 1942, „Към пълно изцеление”, 1943), припомня примера на великите си предшественици по перо Йовков и Ботев (”Йордан Йовков”, 1941, „Христо Ботьов”, 1943) и по борба за национално освобождение („Първият изстрел”, 1942), а и редовно публикува политологически анализи по актуалната обществена обстановка, стоейки твърдо на страната на Германия и нейния фюрер, на които дължим обединението си и воювайки непрестанно с перо с противниците й Англия, САЩ и СССР („Водачите напред!”, 1943, „Кое вярваме и кое не вярваме”, 1943, „Вярата е щит”, 1943).

В „Към пълно изцеление” и „Полезни изводи”, 1943, Димитър Талев е вече завършен апологет на официалния режим, той изцяло  защитава каузата му и съвсем логично е подложен на преследване от комунистическите властници след  9 септември 1944 г.

Сега дори смятам, че новите управници са били доста снизходителни към него, тъй като с водещите си статии в „Зора”  е формирал общественото мнение у нас и за тях спокойно е можел да получи и куршум в тила. Съдбата обаче се оказва милостива към Димитър Талев и след програмната му статия в „Пиринско дело” от 28 януари 1951 г. операцията по неговото оневиняване се пуска в ход. Затова обаче той трябва да напише и предговор „Към съветските читатели на романа „Железният светилник” (1957) , да хвали вожда на руската революция Ленин ( след като е писал дитирамби за Хитлер във „Водачите напред”!, 1943) по повод 90 г. от рождението му в „Неговото име”(1960), да се обясвява „Защо написах романа „Илинден”(1963), да се надява, че „Българският роман ще се развива”(1962), да вярва в качествата на „Историческата проза”(1957), да изкарва Яворов социалист в „П.К.Яворов и Македония”(1958), в „Среща на Димитър Талев с млади писатели”(1961) да  пази следовниците си от „чужди и грешни влияния и насоки” и  да си спомня с умиление за „Пенчо Славейков в родния ми град”(1966) …

Все в същия дух е пасивното му поведение относно трилогията на своя спасител Йордан Вълчев „Стъпала към небе” през 1954 г. или предпазливият му опит да помогне на Яна Язова да се върне в литературния ни живот  с нейния роман „Левски” през 1960 година…

В   плодоносния  период (1927 - 1944) Димитър Талев се утвърждава като майстор - разказвач, смятайки разказите за „куюмджийска работа”.

Издава поредица от сборници, радващи се на радушен читателски прием - „Златният ключ” (1935), „Старата къща” (1938) и „Завръщане” (1943).

Написва и публикува също „Великият цар” (1937) - колко­то концептуален исторически сбор­ник, толкова и своеобразен вариант на циклизирано повествование, което ще прерастне в трилогията „Самуил” (1958-1960). Към този класически кор­пус би трябвало да прибавим летопи­са за първия ни възрожденски прос­ветител „Хилендарският монах” (1962), който ако и да разработва иконоборческа хипотеза за произхода и житейските перипетии на Паисий, и без да съдържа блясъка и съвършенс­твото на Четверокнижието, е необхо­димо допълнение към хармоничното и обемно писателско дело.

В този аспект смятам, че е необхо­дима  реабилитацията на камерно-семейния роман „На завой” (1940), до­толкова, доколкото чрез съдбата на Крум Кошеров и Бойка Въжарова Талев размишлява за възможния път за реформиране на социума и без която книга не бихме си обяснили адекватно феномена „Гласовете ви чувам” (1966),  на пренебрегваните му исторически повести „Кипровец въстана”(1953) и „Братята от Струга”(1962), две скромни елегии на безокристния патриотизъм, както  и на историческите  очерци - „Гоце Делчев”(1942) и  „Град Прилеп. Борби за род и свобода”(1943).

Към групата на забравените  негови творби трябва да прибавим и двете му изящни повести -   „Два милиона” (1947), в която съдбата на съпрузите Гончеви подсказва появата на екзистенциализма в нашата литература и „Последното пътуване”(1947) - софийски вариант на „Гераците” с изключителния образ на баба Сия Караненова…

Четверокнижието на Димитър Талев е сред най-знаменателните дости­жения на българската художествена словесност.

Не говоря само за уникалния й об­хват и мащаб, за грандиозния замисъл и осъществяването на пътя на българ­ските македонци към тяхната Голго­та - от независимата църква, през просветното възмогване до възторга и покрусата на Илинден и братоубийствата в навечерието на младотурския преврат, за проникновеното разкрива­не на двете гранични епохи - „патри­архалната и национално-възрожденската с присъщите за всяка от тях, за­редени с конфликти, ценности - се­мейството и нацията”, експонирани с „тържествен и сериозен тон, който напълно отговаря на самосъзнанието на възрожденския човек” (Симеон Янев), но и за лансирането на плодот­ворната концепция за борбата за на­ционални правдини „като част от бо­жията правда” и за „изграждането на епическия човек, със съзнание за ми­сия в неепически, съвременен”, при което героите с епическо светоусеща­не се сблъскват с изискванията на но­вата епоха, епоха на ненавист, разломяване и противоборство в общество­то; време, в което всяка личност за­щитава своята истина и представа за собствено щастие и просперитет.

Държа да посоча, че за мен Талев е последовател на Вазов преди всичко в непоколебимото отстояване на на­ционалната кауза (в първите три час­ти на епоса най-отчетливо), в трево­гата за перспективното развитие на обществото, люляно от катаклизми и драматични протуберанси, в желани­ето си да създаде сага - книга за бъл­гарския народ.

В тези си търсения Димитър Талев се съобразява с усилията на Антон Страшимиров (дилогията „Роби”, 1930, е силен конкурентен дразнител спрямо паралелно печатаната епопея „Усилни години” вкл. и със съпостав­ката на образите на Дъмбев и Виларов) и на П. К. Яворов (биографични­ят му роман ‘”Гоце Делчев”, 1904, е ос­новата, върху която Димитър Талев гради значителна част от масива както на биографичния си очерк от 1942 г., така и  на „Илинден”, 1953).

Дистанцията на времето налага обективен, точен и честен поглед към постигнатото от първомайстора на българския епичен роман.

Димитър Талев, след Симеон Радев възкресява и еманципира тъм­ните и забравени години на македонското Възраждане (борба за самосто­ятелна църква и училище, за равни права на жените, за издигането на ро­лята и значението на учителите и за­наятчиите, за зараждането на крупния търговски капитал в лицето на Брашнаров и Баболев), вкарвайки ги в об­ръщение в общобългарската литера­тура. При него борческите усилия вър­вят в унисон с разрушаването на сред­новековните догми и стереотипи, в междуличностните и обществените отношения, подчинени обаче на висо­ките критерии на извечните и прове­рени във времето нравствени норми, а апотеозът на съвместните народни амбиции триумфира и се погребва в огньовете на Илинденската трагедия, описана със силата и пластичната яр­кост на Захари Стояновата докумен­тална почтеност като разтърсваща кървава преживелица, като напън за свобода, умрял преждевременно в окопите на преодолелите страха си жители на малките градчета и села.

Необходимо е и сравнението меж­ду двете Талеви саги - не само за да се подчертае огромната творческа воля и амбиция на писателя (повторно на­писване на епос в българската лите­ратура преди него осъществява само Димитър Димов, ако, разбира се, при­емем, че незавършеният „Роман без заглавие” (1943), е първообразът на „Тютюн” (1951), но и за да се разкрие еволюцията в мисленето спрямо реа­лизацията на цялостния замисъл, характерна за посветения „фанатик” и „екзалтирания ентусиаст” (Т. Жечев).

Не смятам, че превратът на 9 сеп­тември 1944 г. или пък марксистката естетика са променили чувствително възгледите и идеите му, въпреки задължителните за 50-те години концесии на конюнкту­рата (най-осезаемо се чувстват при съпоставка  с „Преспанските камбани”, 1954  в „Илинден”, ахилесовата пета на епопеята, плащаща дан на еуфорията по половинвековните юбилейни чествания на въстанието).

По-скоро става дума за трезва пре­оценка на младежките тези, на схеми­те от времето, когато Талев е член на редколегията, главен редактор и директор на в-к „Македония” (1927-1934), а след това сътрудник и редак­тор на в-к „Зора” (1938-1944), когато темата Македония е все още незараснала рана в съзнанието на българско­то общество, но и която тогава (30-те - 40-те години на миналия век ) изживява своя фата­лен и кървав залез ( апотеозът е маркиран в „Град Прилеп.Борби за род и свобода”), завършил с изтег­лянето на българските войски от „но­воосвободените земи” след 9 сеп­тември 1944 г., а след това реанимирал в творчеството на писатели от ранга на Димитър Талев, намерили един­ственият възможен начин чрез средствата на писаното слово да възстано­вят в чисто духовен план разрушена­та сграда на никога неосъщественото единно и обединено Отечество.

Не бива да забравяме  очакваното от комунистическата власт покайно писмо „Македонският писател Димитър Талев разобличава Иван - Михайловата банда и Колишевци”,  поместено на 28 януари 1951 г.във вестник „Пиринско дело”, в което върху основата на сътрудниците от ДС личи и почеркът на класика, особено в суровата критика на шовиниста и кървавия потисник Тито и на неговите съратници Ранкович и Вукманович - Темпо, помощта (не безкористна), която му оказва Георги Караславов за неговата реабилитация,  приетата от Марко Марчевски през 1948 г. поръчка да напише през 1952 - 53 г. историческата повест „Кипровец въстана”, с която окончателно се връща в литературата ни чрез модела на Вазовия опълченски патриотизъм, оказал се плодоносен и ефективен за него, но не и за  Яна Язова., както и прословутия му опус от 27 август 1954 г „Със свободна мисъл и свободно сърце”, в който признава, че „новият живот ме научи на социалистически патриотизъм”(!).

Преди това обаче е съдействието на органа на Народния съюз „Звено” -  вестник „Изгрев”, където помества за пръв път след преврата на 9.9.1944 г. разкази в периода 1948 - 1949 г. („Константин философът”, „Ще дойдеш ли?”, „Той и тя”, „Баланс”), както и помощта на Константин Петканов и неговото списание „Балкански преглед”, в което през 1948 г. отпечатва разказа си „Лазарина”

Така започнатият през 1944 г. (от­печатан в 1952 г.) роман „Железният светилник” (чиито завършени глави се публикуват като отделни разкази с прекъсвания във в-к „Зора” от бр. 7398 до 7540) всъщност маркира в обратна на съвременността перспектива възхо­да на българското национално съзна­ние в Македония, заменен в продъл­женията от горестен размисъл за „пъ­тя на човека и народа” (Симеон Янев), в който „се преплитат хроникално-епическо и романово-психологическо художествено време” и който е всъщ­ност проектирана „широка епическа фреска за националната съдба, през призмата на историята на един род” като „отделните романи” (на Султана, на Катерина и Рафе, на Лазар и Ния, на Борис, на Райко Вардарски и др.) вплитат в своето течение съдбите на още десетки хора, които превръщат романовото пано на Талев в богата па­норама от човешки образи, обедине­ни от съпричастността си към едно свещено надлично дело - Отечество­то.” (Светлозар Игов).

А метаморфозите в съдбата на пи­сателя - интерниран в „Бобов дол”, „Куциян”, където е спасен от Йордан Вълчев и „Богданов дол”, а впоследствие канонизиран за соцкласик , ме­родавна литературна фигура, лауреат на Димитровска награда и депутат  - просто следват гримасите на времето, в кое­то вождовете (Червенков и  Живков) все пак притежават нужния и адекватен естетически усет, чрез който се лан­сират и употребяват за нуждите на епохата таланти от ранга на Димитър Димов, Емилиян Станев и Димитър Талев, без напълно да осъзнават, че техните саги са очевиден контрапункт на Караславовата канонизирана „класика” „Обикновени хора” (1952-1975).

Това в най-голяма степен и доста­тъчно фрапиращо е демонстрирано от самия Талев с неговата умишлено на­ложена възрожденско-сказова поетика и естетика в първите три части на епоса - именно като противодействие на шаблоните на соцреализма и като мост към неунищожимите национал­ни копнежи на  патриарха  Иван Вазов.

Изследвачите разглеждат Талевото Четверокнижие като едно цяло, оста­нало незавършено поради безвременната смърт на създателя му.

Изследователите употребяват тер­мини с различна степен на ефективност и убедителност - „пано”, „сага”, „фреска”, изпадайки по инерция и в досадна терминологична бъркотия - ту „трилогия”, ту „четирилогия”, забравяйки сякаш писателското напомняне в края на „Илинден” - „но с това за­почва вече разказът за милостивия и четворицата му синове”, ясна индика­ция за края на първата, патриархална трилогия (така типична за 50-те годи­ни) и за началото на втората, модерна национална трилогия, вписваща се ор­ганично към търсенията и постижени­ята на 60-те години, в която отделни­те „романи” от първите три части се абсорбират от дисхармонично-симфоничния роман на Борис Глаушев, разпъ­нат между чувствата си към Ангелика Милонас и Мария Йорданова и разкъсва­щите го демони на междуособиците в Ор­ганизацията (ВМОРО), вещаещи краха на националния идеал.. *

Всъщност „Гласовете ви чувам” е реквиемът на национално-обединителната програма на Македонското възраждане, началото на края, в което борбата за освобождение и обединение е заменена от крамолите вътре във ВМОРО, от сблъсъка на позициите на функционери като Бобев и Кибаров и от родоотстъпничеството па сръбски марионетки - изверги като Йосиф от с. Рапа.

Димитър Талев умело и ненатрапчиво лансира дръзки, предизвикателни, но и актуални за 60-те години проблеми за замяната на идеала от амбицията за власт, демагогия, манипу­лация и диктатура, водеща до безогледна, поголовна сегрегация (спрямо сърби и гърци), осъществявана по най-уродлив терористичен начин.

С този си дисидентски дух в кондензиран вид „Гласовете ви чувам” се сродява с излезлия малко по-късно Емилиан Станев шедьовър „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968).

Вярно е, че Борис не е така завла­дяващ и монолитен образ като баща си Лазар, че „нему Рафе би бил истин­ски другар” (Т. Жечев), но това е всъщност героят на новото време, все още „въплъщение” на „българската революционно-демократична мисъл” (М. Шишкова), но вече нападната и от бесовете на XX век - национализъм и социализъм, които заплашват да ликвидират патриотичната кауза на по­борниците с книжните схеми на груби, нечестни, алчни и тесногръди ръ­ководители. Според предположенията ми Борис Глаушев (духовен сродник-събрат на самия Талев) е трябва­ло да се превърне в свидетел-мъченик на погребаните общонационални стремежи, за което сигналите са на ли­це още в „Гласовете ви чувам”, неза­висимо че действието завършва през 1908 г. заключвайки близо век събитийна канава (1833-1908).

И ако „Железният светилник” е открита манифестация на живото българско самосъзнание, противопоставящо се и на пагубната антибългарска кампания в Пиринска Македония от 1948 г., то първата част от втората Талева трилогия фиксира началото на провала на великата възрожденска национално-обединителна кауза - още в „Илинден” се чувства изтъняването на връзките със свободна, Горна Бълга­рия и търсенето на самобитен път за постигане на освобождението, а в „Гласовете ви чувам” идеалът за сво­бода и единение е погълнат от конф­ликтите вътре в окръжното ръководс­тво на Организацията (рефлектиращи и в родната, измислено-обобщена Преспа), които се пренасят и „в низи­ните, раждащи не само родоотстъпници като Йосиф от Рапа и Катърката, но и политика на безогледен терор не толкова и само срещу турските поро­бители, колкото срещу гръцките вра­гове и предизвикалите атентатите и убийствата в гр. О. В огъня на тези кървави междуетнически вражди за­гива и голямата любов на Борис - Ангелика.

В „Гласовете ви чувам” Димитър Талев нагазва в дълбоките води на жестоките и неразрешими балкански катаклизми, а мечтата му за „морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост” (М. Шишкова) отстъпва пред борбата за власт и предпоставеното направляване на обществените процеси.

Точно заради това му е нужна дванадесетгодишна пауза между двете трилогии, запълнена с упоритата ра­бота по тритомника „Самуил”, в който централно място заема „интерпре­тацията на съвременната проблематика с предистория и предпоставки в да­лечното минало: за деформиращата роля на всяка, заслепена, фанатична отдаденост на една идея, за невъзможността да се постигнат благородни це­ли с антихуманни средства”, тъй както „социалният реформизъм” е несъв­местим с „жестокостта и безцеремонното заличаване на уникалния човешки живот” (М. Шишкова).

Имайки опита на „Самуил” с другата му голяма тема за отношението на обикновения човек към неговата държава и на просветителския патос и нравствено извисяване на „Хилендарският монах”, с „Гласовете ви чувам” Димитър Талев се опитва да довърши дебатът, започнат в „На завой”, преминавайки от частно-семейните рамки към широките контури на националната орис, на уникалната с трагичните си измерения и последици съдба на македон­ските българи, която в „Гласовете ви чувам” отмерва първите тревожни колизии на наближаващата с балкански­те войни буря, сложила завинаги край на „усилните години” за наше родно, национално обединение и проспери­тет.

Димитър Талев регистрира началото на трагедията, болестта и каверзните въпроси, които е трябвало да осмисли и разреши в следващите части на втората трилогия сломяват иначе устойчивия му дух и той напуска този свят, без да успее да довърши капи­талното си дело.

Въпреки това, дори и в този си вид (като sagа non finitо) четверокнижието си остава първата в литературата ни семейна фреска, „възведена до епична хроника на обществения жи­вот” (М. Шишкова) - Преди „Път” (1945-1955) на Ст. Ц. Даскалов и „Тютюн” (1951) на Димитър Димов, ако приемем за начална година на публи­кацията й като разкази-глави от роман 1944 година, първа не само по време проява, но и като мащаб и качество на реализацията си.

Именно в тази му целеустременост и всеотдайност, с които осъществява своя художествен подвиг, се крие не толкова „загадката на Димитър Талев” (Тончо Жечев), колкото неговият све­тъл пример и път , оставил трайна следа и истинска възрожденска искра в съзна­нието на поколения литератори и обикновени читатели у нас и в чуж­бина.

Бележки:

* В тази насока е много ценно свидетелството на детайлно познаващия творчеството му критик Сто­ян Каролев: „Току що завършил четвъртата книга от поредицата романи („Гласовете ви чувам”), той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев „Милостивият и неговите четирима сина”. Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България - по вина на буржоазните управници - по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той - покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието - изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {„Иде ми - чувал съм го да казва - да викна на някой площад насред София… Но виновниците отдавна ги няма…”). И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше - с глух, едва доло­вим глас - за България и българската литература.”

Литература:

„Литература 11 клас”, С., Просвета, 1993 г., раздел „Българската проза след Втората световна война”, автор Симеон Янев, стр. 91-100.

Тончо Жечев - „Загадката на Димитър Талев, в „Очерци за български писатели”, част 3, С., БП, 1970, стр. 183-200.

Светлозар Игов - „Кратка история на бъл­гарската литература”, С., Просвета, 1996, стр. 504-506.

„Речник по нова българска литература 1878-1992″, С., „Хемус”, 1994, статия „Дими­тър Талев”, автор Магдалена Шишкова, стр. 367-370.

Стоян Каролев - „Преспанският летописец”, предговор към съчинения на Димитър Талев, Том 1, Разкази, С., БП, 1972, стр. 5-27.