Красимира Кацарска

Колкото и да е странно - това момче, което през годините пишеше своите изповеди с неподострения молив на младостта, стана на 60 години. И поднася на своята вярна читателска публика една стихосбирка, в която дишат миговете на изминатия път - устремен нагоре, към върховете на родната планина, към духовните хоризонти на мисълта, към бъдещето. Но погледът му винаги се спира да поседне на камъка край пътя, да даде на спомените път, да преосмисли поредните сънища на душата. И чак тогава да продължи по стръмното.
Необичайна е архитектониката на тази книга. Още първото мото е една нужна препратка към духовните рождества на поета. В тях се оглежда светът на един раним творец, убеден, че Словото стои в началото на всички начала. И така ще бъде до края му. И то е, което ще го надживее.
Композиционните решения на „Шепа думи” са подчинени на хронологическия принцип. Долавя се вътрешното съзряване на автора, който все още риторично търси мястото си във високото пространство - при слънцето, а не на дъното. Циклизацията се съюзява със симетричната и кръгова архитектоника. Мозаичното подреждане на творбите надгражда стъпаловидно тази модерна поезия - вечна с посланията и с прозренията си.
Заглавията в книгата вървят по посока на все по-силното приземяване („Самотни думи”, „Сбогом на съня”, „Другият глас”, „Знаци”, „Мама”, „Неутешима игра”, „Блестунки”, „Сърцето на камъка”, „Елегии за четири ръце”). Те издават тревогите на един елегичен поет, който мислено е по-скоро в миналото, отколкото в бъдещето. Но най-хубаво от всичко е това, че успява да създаде усещането за уютност в неговия камерен свят.
Тоналността в стихосбирката е приглушено-елегична, минорно-носталгична; по-скоро прозрачна от скръб - но не непрогледно тъмна, нито пречистващо светла. Поезията на Лъчезар Селяшки звучи ту като ноктюрно, ту като замиращите ноти на една симфония, след която съпричастният слушател не може веднага да се отърси от съприкосновението с вече преживяното.
Водещите теми в „Шепа думи” са подчинени на емоционалния живот на човека - събрал в себе си всички времена, за да застане не в ъгъла на историята, а пред огледалото на съвестта. И да зазвучат полифонично онези афористично поднесени истини, които са го белязали със самота и искреност. Любовта и приятелството, общуването и поривът към взаимност, болката и ликуването от срещата с красотата са само част от този богат свят, раждан като преодоляване, а не като оставане в кръга на нощната светлина. Тръгнал от познатото родно, човекът преминава през граници и реки, през държави и хора, през общуване и тишина. За да се завърне пак тук - където са корените му. Затова домът и пътят често разменят местата си в лириката на този „Прикован Одисей”, за да покажат слабостта на силния и силата на слабия в мига на поредната равносметка.
Жанровите предпочитания не познават широките амплитуди на голямата европейска литература. Но онова, което предлага Лъчезар Селяшки, е базирано на познатите лирически (и по-рядко лиро-епически) видове. Номинацията на лирическата миниатюра е очевидна. Следват елегиите, лирическите стихотворения и само една поема. Има социални творби, в които е изплакана болката от мисълта за тази разделена земя. Огорченията от несъвършенството на тленния човек са споделени в приглушено сатирични строфи, в основата на които стоят истините на няколко поколения творци.
Цветовата гама в книгата на Лъчезар Селяшки е в унисон с чувствата и с тоналността. Но в нея се прокрадват и зеленината на родната планина, и светлината на слънчевия лъч, и поглъщаната от нощта пулсация на „блестунката”. Белотата на стаята (родна или в болницата) само за миг приковава погледа, но в следващия момент сивотата на камъка побеждава с многовековната си мъдрост. И става по-светло на душата, когато човек се увери, че животът винаги ще продължава - и след глухотата на пчеларя поет, и след угасването на последните думи, изречени от вечната майка, и след поредното разминаване с любовта.
Идеите, обединяващи юбилейната книга на Лъчезар Селяшки „Шепа думи”, са екзистенциални по своите измерения. Те носят вкуса на пролетните дъждове и щедрата мъдрост на есенните върхове. Гонят далечината на необратимия път на течащото време и напомнят, че човек се учи от грешките си - но пак продължава да греши. Иска да бъде винаги млад - но знае, че идва зрелостта. Разделя се със старите хора - и отправя поглед към детството, в което радостите винаги са едноизмерни. И не спира да търси своето място, своята врата, своя глас към щастието. За да се огледа в построения дом от думи. Да отвори прозорците към света. Да поеме дъхав въздух от планината. Да поседне на камъка. И да бъде пак себе си.
Посланията на тази юбилейна книга са закодирани в метафоричното заглавие „Шепа думи”. Интимно-затрогващо е затварянето на словото в дланта на човека, готов да носи вода от извора на жадните за Добро и Истина. Закътани по дългия път към сродните души, тези думи галят или стряскат, приласкават уморените и вдигат от сън готовите за път. А там - сред пътя - стои човекът, който продължава да си задава въпроси. И кара всеки срещнат пътник да разбере, че „другият глас” е желан и нужен.
Езиковият изказ на Лъчезар Селяшки е самобитен, самороден, интригуващ. Базиран на изповедно-приобщаващия речев акт, той показва богатата култура на естета. Личи интересът на изследователя народовед, който носи в душата си стародавни предания и слуша легендите на планината, загледан отвъд хоризонта на недоразуменията. И прави съпричастни на видяното и чутото своите читатели, изкушени от поетическите му визии.
Адресатът на книгата „Шепа думи” е човекът от днешния и от утрешния ден. Мислещият, чувствителният, търсещият, пътуващият по целия свят човек, за когото не съществуват пространствено-времеви граници, няма спирки, няма умора. Защото пришива криле на думите си - и става дом за тях. А сгушени в шепата му, прошепват те на шепата приятели онези истини, които все отлага да бъдат споделени. За да продължи напред в търсене на необята.
Пътят на книгата „Шепа думи” от Лъчезар Селяшки е към високите духовни хоризонти на мисълта. Той тръгва от миналия вече ден, белязан със самота. Върви през равнината на неслучващите се срещи. И продължава напред - към гласовете от утрешния ден. За да влезе през отворената врата. Да затвори в нощния хлад прозорците в подножието на планината. Да седне зад трапезата на споделения „друг глас”. Да засвири мислено своите „елегии за четири ръце”. И да раздаде всичко без остатък на онези, които обича.
На добър час!

Лъчезар Селяшки. „Шепа думи” (избрана лирика, ІІ изд.). Изд. „Фабер”, В.Търново, 2010 г.