Чавдар Добрев

Слово на на премиерата на посмъртно издадената от СБП книга на Тодор Велчев-Тато „Последният скок” (1 февруари 2011 г., зала № 10 - НДК)

Скъпи приятели и колеги,

струва ми се, че тази наша вечер има твърде голямо значение, не само що се отнася до приятелски чувства към Тодор Велчев, но и за оценката, която вече би трябвало заслужено да му се даде като виден представител на българската литература през ХХ век. Аз го приемам за един от най-близките ми приятели. Нашето приятелство датира от началото на 70-те години, когато създавахме литературното списание „Съвременник” и той беше един от сътрудниците, който най-сърдечно подкрепяше нашия опит да внесем модерност и нови идеи в литературата, нова оценка на известна съпротива срещу догмата и рутината. Тогава Тодор Велчев беше един от нас, заедно с Мишо Берберов, Димитър Дублев, Димитър Вълев и други наши големи имена.
Аз мисля, че във всяка антология на българската литература, на българския разказ, дори и в най-малко страници, безспорно би фигурирал неговият разказ „Фантазия за белите шапки”. Той е писателят или един от писателите, които най-смело и най-радикално изведоха българския разказ от лоното на битоописанието. Спомням си, това беше преди 70-те години, в един мой разговор с Емилиян Станев, той каза, че силата и слабостта на българската литература е описанието на бита, че нашите писатели не умеят да летят в свободно пространство, не умеят достатъчно да синтезират големите проблеми на епохата, така, както са правили Достоевски, а разбира се, и Толстой. И посочи, че сред младото поколение има един голям талант, според него, който е тръгнал по пътя на модернизация на българската литература, и това е Васил Попов. Тодор Велчев, може би някои от вас не го знаят, имаше един кумир в българската литература и смяташе, че следва неговия начин на писане и създаване на разказа - това беше Васил Попов. Защото той премодулира строежа на българския разказ, като от описание на една случка преминава към втъкване в нея на метафората. Тодор Велчев тъкмо това прави в своите разкази и това е голямото - прави разказ-метафора, разбира се, в най-добрите си неща. Извън спонтанната му дарба, беше по свой начин невероятно ерудиран човек. Познаваше отлично американската проза и руската проза. Усвоил е от американците идеята за безкрайността, въплътена в морето и небето, между които се намира не само земята, но и човекът. Човекът като носител на Бога и раздиран по отношение на дявола. Това го разбираше Тодор Велчев. Той виждаше Човека като поле срещу някакви стихии, които той трябва да преодолее, за да се реализира и да реализира, разбира се, един идеал. Знаеше, че човекът е дребен, човекът е невзрачен, човекът се поддава на илюзии и без илюзии не може да живее. Но търсеше изход, даже бих казал, в религиозно-християнски смисъл.
И второто, което е усвоил от американците, е грубо казано, така нареченият „хепиенд”. Човекът не бива да се оставя без надежда. Ето, в същия разказ - „Фантазия за белите шапки”, моряците, прекарали дълго време в пътувания, срещат жените си, явно те са им изневерявали през това време, но писателят, в края, изведнъж, така да се каже, удря с камертона и казва: „Дайте да забравим, всички сме нещастни, всички сме потърпевши, но Господи, колко е красиво, че на тези изневерили жени шапките им литнаха…”
Разбирате ли? Това само един голям писател може да го каже! Аз съм си записал неща, които истинският писател може да каже, дори изречения, ето например: „Виж морето! Чайките ще го изядат.” Той не казва „ще го изпият”, а „ще го изядат”…
Друг негов герой, в разказа „Тайните на любовта”, обявява себе си за началник на пясъка, рибите, чайките и слънцето. Цитирам: „пущам го сутрин слънцето, вечер заключвам, сега съм изритал луната…” Вие си спомняте оня образ за луната на Чехов как се разказва за едно състояние, което е природно, но и човешко. Ето това прави и Тодор Велчев в своята проза. Според мен, от американските класици е усвоил това, съпреживявайки човешките поражения да проявяваш към самия човек библейска милост, отпускайки му снопче надежда.
От руснаците е усвоил съчувствието към унижения, към слабия човек. Тази идея не идва от американците, а именно от руснаците, и може би, най-вече от Чехов.
От друга страна, Тодор Велчев живееше невероятно, със съзнанието, че е наследник на Мелвил и на идеята за белия кит. Има един разказ - „Харпунът”, в който един художник учи младото момче как се рисува, какво значи въображение и му казва: „Във Варна, на морето, видях кит, огромен кит!” Момчето казва: „Няма такъв кит”. А художникът: „Не, има, ти ще го видиш, ще научиш за него, но важното е да направиш харпуна”, той започва да прави харпуна - един, втори, трети…, той казва: „с такъв малък, дребен харпун ти не можеш да убиеш кита”. Моделира след това харпуна от „Белият кит” на Мелвил и това е подражание на друг, български кит. Тогава от еленови рога изковава свой харпун. И накрая се оказва, че кит няма, но той казва: „Китът вероятно се е загубил, но кит не може да няма в живота.”
Ето, това е Тодор Велчев, този, който трагично ни напусна, и който даде един тих пример за отчаяние от живота. Почти във всеки свой разказ, даже във „Фантазия за белите шапки”, който така започва и така завършва, че всеки от нас, от раждането до смъртта си, носи тези три гюлета - вяра, надежда и любов и, че без тях човек не може да съществува. Ето, това са безценни приноси на белетриста Тодор Велчев, който безспорно е едно от крупните имена на ХХ век, майсторът на късия разказ, наред с Радичков, Дончо Цончев, Николай Хайтов, Васил Попов и още неколцина.
Нещо странно има в живота - докато беше жив, бях неговият анализатор, давах му съвети, той ме слушаше послушно. Казваше: „Да, ти си прав, ти откри истината…” Сега се чувствам смален, защото говоря за един значителен писател и разбирам какво значи смъртта. Тя е дистанция, такава дистанция, която приближава другия, отишлия си, към вечността. Вечност, в която попадна и Тодор Велчев, който в последните ни разговори казваше, че се гордее, че баща му е учил заедно с Никола Вапцаров във Варненското военоморско училище и макар че винаги се свиваше, каза: „Да, аз съм пряк наследник на Вапцаров поне по чувствителност. Той ми е най-близък. Аз принадлежа към писателите-работници и ние сме: Пеньо Пенев, Минчо Минчев, аз…” Смяташе, че техният духовен баща е Никола Вапцаров. Гордееше се, че идва в писателските среди като моряк и работник. И тогава ми сподели също, че човек е тъжен да казва каквото мисли за света. Жанрът може да бъде всякакъв, затова той написа разкази, очерци, есета, портрети на писатели и завърши накрая живота си като поет. Написа мъдри стихотворения, които скептичният Петев беше длъжен да пуска, леко се подсмихваше, но знаеше, като истински творец, че те са стойностни. И те са част от биографията на Тодор Велчев.
Завършвам с това, че за мен Тодор Велчев е последният романтик в българската литература. Стихийно неудържим, патетичен и шумен в пламъците на речта си. Вулкан от емоции, които не можеше да възпре. Романтик, който се втурваше бурно и неудържимо към хората, които обичаше. Така например към моя приятел Георги Йорданов - беше му невероятно признателен за различни неща, обичаше като син своя председател Николай Петев и невероятно го заболя, когато го извадиха от УС на СБП.
Но се кълнеше, че винаги ще поддържа Николай, защото вижда в него някаква честна нотка в характера му, в мисленето му. Аз го наричам последният романтик, а той казваше, че е последният комунист. Аз пък съм социалист, гледам на нещата балансирано, а той директно казваше: „Аз съм последният комунист!” Под комунизъм той разбираше човеколюбие, разбираше море и небе, т.е. земя и разбираше, че никой няма право да унижава човека. А него го унизяваха, присмиваха му се много наши пишещи братя. Самият той се държеше някак си като техен подчинен, а те, в жизнената си нищета, не разбираха, че е било цяло щастие да общуват с нашия приятел и колега Тодор Велчев.
Благодаря ви за вниманието!